Царството

11.

Телевизионният екран запремигва и Кришна се зае с кабела, който свързваше възпроизвеждащото устройство с телевизора. Образът се стабилизира.

Кадрите бяха от улична сцена, разкриваща пълен хаос. Вероятно действието се развиваше някъде из Делхи. Качеството на кадрите беше ниско. От опита си със стари новинарски филми Нанси прецени, че материалът вероятно е заснет преди десетина години. Операторът снимаше сред тълпите. Основно монаси и тук-там обикновени тибетци. Те протестираха по някакви улици. На заден план се виждаше голяма правителствена сграда. Приличаше на викторианските постройки, толкова характерни за правителствените квартали на Делхи. Въоръжени индийски полицаи бяха заели позиция около входната врата, която беше затворена. Вторачените им в тълпата лица бяха напрегнати.

Демонстрантите от своя страна бяха много възбудени. Те размахваха срещу затворената врата стиснати юмруци и плакати. Някои бяха на тибетски, други на хинди, но имаше и на английски. „Освободете Тибет“. „Светът трябва да помогне“. Изглежда операторът беше включил на звукозапис, защото изведнъж от телевизора плисна вълна от шум. Хората викаха и скандираха, отнякъде се чуваше вой на сирени, гласове крещяха команди на хинди.

После Нанси чу друг глас, задъхан и близък, много висок в сравнение с останалите шумове. Неяснотата около мястото я обърка за миг, но реши, че гласът трябва да е на Херцог. Акцентът му беше ясно доловим: американски, но се долавяха отсенки на испански и немски, затова почти винаги звучеше като европейски аристократ, който говори английски.

— … Сега ще отида при вратата… и ще заснема тълпата оттам… полицаите бият хората, обявили гладна стачка…

Нанси гледаше, докато камерата се клатушкаше насам-натам. Явно протестиращите блъскаха Херцог и течението на тълпата го беше понесло. Очевидно беше стигнал вратата, защото спря и обърна камерата. Образът се успокои и тя можеше по-добре да изучава лицата на някои от демонстрантите. Те бяха толкова тъжни, изпълнени с голяма мъка, болка и отчаяние. Беше й трудно да гледа. Почувства как очите й се пълнят със сълзи. Кришна се наклони и с десния показалец настоятелно посочи екрана:

— Наблюдавай този човек.

Нанси приближи глава. Пръстът на Кришна се беше спрял върху лицето на един мъж. Чертите на лицето му бяха определено тибетски, бузите му бяха характерно розови, а лицето кръгло. Носеше джинси и тениска. Вероятно е на около четиридесет и пет, помисли си тя. Лицето му беше застинало в маска от мъка. Наблюдаваше го как се разхожда безцелно сред тълпата. Той стисна с две ръце главата си от отчаяние, а после започна да се удря по гърдите. Очите му бяха плувнали в сълзи. Подобно на безмълвен дух, човекът се рееше из кадрите, после изведнъж изчезна. Нанси се обърна тревожно към Кришна, готвеше се да го попита къде е изчезнал, но индиецът я спря с вдигане на ръката, без да откъсва впития си в телевизионния екран поглед. Секунда по-късно мъжът се появи отново. Беше напълно подгизнал. Как бе успял да се намокри толкова? Може би полицията използваше водни струи, за да контролира тълпата?

Мъжът сякаш си говореше сам, вероятно се молеше. Тълпата около него взе да се отдръпва, а след това хората хукнаха, поглеждайки през рамо. Съкрушеният мъж седна на улицата и зае поза лотос. Операторът пое към него. Въпреки че всички останали бягаха в противоположната посока, той продължаваше да крачи към мъжа.

Тогава се случи. Бедният човек извади кутия кибрит, притисна я към гърдите си и драсна клечка. В експлозия от бяла светлина, която за секунда накара телевизионния екран да побелее, човекът беше погълнат от огнено кълбо. Беше се запалил. Онова, което Нанси бе взела за вода, се оказа бензин.

Мъжът пламна като сламена кукла, погълнат от огнената фурия. Херцог явно бе изпуснал камерата на земята. Чуваше се как вика:

— О, боже мили… о, не… не… Помощ! Помогнете му, спрете го…

След тези думи екранът почерня. Кришна изгаси телевизора, изправи се и избърса сълзите в ъгълчетата на очите си.

— Съжалявам, много е разстройващо. Обаче трябваше да го видиш. Това е единственият начин да разбереш Херцог и Тибет. Хората трябва да преживеят шок, за да разберат истината.

Нанси все още седеше потресена пред тъмния телевизионен екран.

— Умрял ли е?

Почувства се много глупаво, че задава подобен въпрос.

— Гюрме Дордже? Мъжът от лентата? Да, умря. Заляха го с вода, но беше прекалено късно. Живя още няколко дни в болницата. Далай Лама го посети и настоя той да прояви съчувствие към китайците. Дордже беше щастлив. Умря с висок дух.

За известно време и двамата потънаха в мълчание, после Кришна бавно заговори наново:

— Беше овчар от Западен Тибет. Преди години беше минал по проходите в Индия, за да може да живее като тибетец близо до своя обичан Далай Лама. По думите на всички беше кротък и весел човек.

— Монах ли е бил?

— Не, мирянин. Започнал живота си като овчар, служил известно време в армията. След това избягал в Индия. Живееше в ламаринена колиба в подножието на хълма, където се намира къщата на Далай Лама. Единственото му желание беше да е близо до Далай Лама и сред други тибетци, които водят религиозен живот. Работеше като келнер и готвач в едно кафене, когато не постеше или не изкачваше хълмовете.

— Тогава как е попаднал тук, в Делхи?

— През 1989 г. През тази година станахме свидетели на брутално насилие в Лхаса. Толкова много хора бяха подложени на мъчения и убити. Много от последните оцелели манастири и светилища бяха разрушени. Не можеш да си представиш болката на тибетците. Сякаш китайците унищожаваха тяхната душа. Гюрме дойде в Ню Делхи, за да протестира. Беше толкова разстроен, искаше да направи нещо. Стотици тибетци обявиха гладна стачка, други затваряха пътища. Повикаха армията, за да ги отстрани. Индийското правителство се огъна пред китайските оплаквания. Другите страни по света също не си мръднаха пръста. Никой не си мръдна пръста и през 1959 година, когато китайците разрушиха четири хиляди манастира, смазаха ламите и принудиха Далай Лама да избяга в Индия. Американците, британците и французите стояха и гледаха. Това е срамен момент от историята…

Нанси въздъхна дълбоко. Беше чела за тези събития, да, това е бил много, много тъжен ден за света. Но какво биха могли да направят западните демокрации? Китайците смятат Тибет за своя територия. Китайското правителство дало ясно да се разбере: ако го оставят да прави каквото иска в Тибет, то никога няма да се възползва от правото си на вето в Обединените нации. Циничен пазарлък. Затова западните демокрации останали безучастни и не си мръднали пръста за Тибет. Имали са други приоритети и са се нуждаели от сътрудничеството на Китай. Тибет бил и си остава в края на техния списък.

Нанси вдигна очи към Кришна и попита:

— Защо го е снимал Антон?

По навик Кришна погледна към стола на Херцог зад бюрото му.

— О, той винаги се е интересувал от Тибет, но след този ден се промени. Преди това живееше малко като плейбой. Естествено, винаги си е бил голям журналист и дори по онова време ненаситен читател. Но след като видя това, стана друг човек.

— В какъв смисъл?

— Ами отиде в Маклеод Гандж за кремацията на Гюрме Дордже. Само веднъж сме разговаряли за случилото се. През останалото време избягваше въпросите ми, просто не искаше да отговаря. Онзи път, когато разговаряхме, ми каза, че след церемонията, посетена от много тибетски изгнаници, той решил да се разходи. Не знаел къде отива, просто крачел напосоки, докато не се озовал пред малка колиба с ламаринен покрив на някаква тиха задна уличка. Възрастен човек, който седял наблизо, му казал, че това е домът на Гюрме Дордже. Антон ми довери, че вече знаел това и че е стигнал право там. Не знаел как е успял, но го направил. Колибата била малка, не по-голяма от пет на четири метра. Когато влязъл, трябвало да се наведе, за да не опре глава в ламаринения покрив. Градинката пред къщата била грижливо поддържана. В малките цветни лехи растели красиви яркочервени кученца, теменужки, дори имало малък жив плет, който Гюрме Дордже очевидно се бил опитал да изреже във формата на птица — популярния символ на свободата.

В колибата имало няколко лавици, които служели за олтар — на тях се виждали три тибетски знамена и снимката на Далай Лама. На леглото лежали две спретнато сгънати и отлично изгладени ризи. Освен тях нямало нищо друго. Антон обясни, че когато видял колибата и разбрал как е живял този човек, това му оказало дълбоко влияние. Антон беше голям учен и беше чел творбите на древните майстори на чайни церемонии и поети, развивали „изискана поезия“, но до този миг не я разбирал. Гюрме Дордже в крайна сметка не беше лама, действащ монах или нещо подобно.

Както и да е, Антон се промени, след като се върна от Дарамсала. Тибет се превърна в негова лична кауза. Това не беше само политическо вманиачаване, не, той бе засегнат на много по-дълбоко равнище. Вечер престана да излиза толкова често, стана по-сериозен. Имам предвид, винаги си е бил доста сериозен, но дори иронията и сухият му хумор се изпариха…

— Не съм изненадана.

— Започна да работи без почивка.

— Върху какво? Искам да кажа, че новинарството си има граници — събитията, които се случват.

— Вечер работеше върху някакви свои неща. Изучаваше и колекционираше антикварни вещи и стари книги. Развиваше някакви свои теории. Редовно работеше до един или два през нощта, слушайки Моцарт и Бах, после си лягаше на дивана тук, в офиса. Когато аз и Лакшми идвахме сутрин, намирахме го отново седнал зад бюрото си.

— Върху какво е работил?

— Много неща, свързани с Тибет и Индия. Не знаех със сигурност… Не ги обсъждаше с мен — вдигна рамене Кришна. — Вършеше си работата, освен това ми беше началник. Не ми беше удобно да питам, а той не говореше за това.

Докато Нанси слушаше Кришна, за пръв път, откакто полицията я беше разпитвала, започна да се пита дали Антон Херцог не е замесен в някаква забранена дейност в Тибет. Онова, което чу, потвърди, че е имал съвършен мотив за подобно нещо. Параноята я сграбчи отново: може би и Дан Фишър е замесен?

— Кришна, смяташ ли, че Антон може да е бил шпионин? Възможно ли е да е бил вербуван от някоя служба, която е научила за неговите чувства и способности?

Кришна изсумтя подигравателно.

— Това е напълно невъзможно. Той мразеше американското правителство заради неговата неспособност да реагира на ставащото в Тибет. Освен това трябваше да го чуеш как говори за политиците въобще. Беше на мнение, че целият свят е виновен, защото е оставил тибетците на тяхната съдба. Всички: американците, британците, французите, германците, италианците и дори индийците… Тибетската култура, унищожена през 1959 година, е може би първото мирно управление в света. Според Антон светът заслужаваше да се гръмне, задето бе позволил тази малка страна да бъде стъпкана от своя агресивен съсед…

Нанси потъна в мисли. Да, това беше вярно, Херцог не би се навил да работи за когото и да било. Вероятно е смятал всички световни правителства за съучастници в трагедията на Тибет. Но от друга страна, какво е вършил през всички тези години? За какво е работил толкова много? И какво правеше в действителност в Тибет?