Царството

30.

Тя крачеше покрай червени като бича кръв и бели като сняг стени, качваше се по криволичещи стъпала, докато най-сетне се появи пред нея: дворецът Потала плаваше като самотен кораб в морето от облаци високо над главния площад на Лхаса. Той караше всички други сгради в столицата да приличат на детски играчки. Най-големите храмове и манастири на Западен Тибет биха се нанесли по няколко пъти вътре. Обаче дворецът представляваше тъжна гледка, помисли си Нанси. В продължение на векове е кипял от живот, бил е дом на хиляди монаси, подслонявал е библиотеки и огромни трапезарии, побиращи стотици хора. Сега беше опустял, празен и кънтящ като напуснат град. През огромните порти не влизаха и излизаха лами, дошли на поклонение от най-далечните краища на Тибетската империя. Нямаше монаси, които да се грижат за хилядите маслени лампи, подредени във вътрешните коридори — просто нямаше нужда. Вече не се водеха богослужения денем и нощем в препълнените помещения, в тъмните ниши и тихите манастири.

Да, беше й съвсем ясно, че дворецът е просто празна коруба, спомен за минало величие. Имаше нещо застрашително в несиметричните му бели и червени стени — напомни й една снимка на самолетоносача „Арк Ройъл“, която беше видяла някога след отчисляването му от служба и в очакване да бъде нарязан за скрап. От най-високата част на двореца, златната кула, мързеливо се развяваше китайското знаме. Шепа монаси продължаваха да се въртят наоколо, наподобявайки манастирски живот, но в действителност сърцето на двореца отдавна беше спряло да бие. Основните посетители тук бяха възрастни пазачи с пръчки от смрика и монаси на заплата при китайската тайна полиция, които душеха наоколо. Отвън пазеха зорко бдящи войници. Наоколо се мотаеха китайски туристи, които се снимаха на фона на двореца. Някои си бяха купили традиционните тибетски чуби и позираха пред фотоапаратите.

Нанси и Джек стояха, потънали в мълчание, докато най-накрая американецът каза:

— Първия път, когато го видях, съвсем не беше такъв. Имаше различно излъчване.

Прозвуча доста натъжен, отбеляза Нанси. Сякаш наистина го е грижа. Тя погледна към него, но той гледаше нагоре към двореца с безизразно лице.

После продължи с по-твърд тон:

— Което е странно, защото още по онова време беше доста изоставен. Мисля, че тогава хората още вярваха, че Тибет ще бъде свободен и когато поглеждаха Потала, той продължаваше да е символ на надеждата, докато сега е паметник на неуспеха. Неуспехът да изгонят китайците.

— Кога беше това?

— О, преди години. По времето, когато беше почти невъзможно да влезеш в Тибет, без да си с туристическа група или да разполагаш с много пари. А аз нямах — дойдох на стоп от провинция Сечуан. Невероятно пътуване. Единадесет дни в каросерията на камион, който караше брашно за Лхаса. Трябваше да седя отзад през целия път, защото шофьорът много се страхуваше да не го спрат. Спях върху чувалите с брашно. Между другото, доста удобни. Накрая се оказах напълно бял — брашното проникна във всяка пора на кожата ми и всеки сантиметър от дрехите ми. Единственият отвор беше малко прозорче над кабината. Трябваше да заставам на пръсти върху брашнените чували, за да гледам навън. На единадесетия ден пресичахме Лхаското плато и когато погледнах навън, на хоризонта видях белите стени и златните ступи на двореца Потала. Това беше единственият път, когато преживях нещо като религиозен екстаз…

Той потъна в мълчание. Странно, учуди се Нанси. Звучеше напълно искрен. В дълбините на неговата занемарена и компрометирана душа все още има нещо чисто, почти мечтателно, помисли си тя. Коравият външен вид, целият този цинизъм и твърдост — какво ги уравновесяваше? Доколко у него е останала мекота? Не много, каза си тя, вероятно съвсем малко. Но не беше сигурна. В този момент Джек се наведе към нея и тя реши, че ще последва още някакво признание, още някоя част на вътрешния му живот, но вместо това той прошепна:

— Да вървим на пазара Балкхор и при храма Джокханг. Това е тибетската част. Не говори нищо за пътуването, докато сме навън. Половината от тези така наречени туристи са ченгета. Плащат им да се мотаят наоколо и да подслушват хорските разговори. Стой близо до мен и не казвай нищо, докато не влезем в чайната „Синият фенер“.

Нанси стрелна поглед към малките групи китайци, които въодушевено се снимаха един друг. Не приличаха на шпиони, но какво ли разбираше тя? Намести раницата на гърба си, после се обърна, за да погледне още веднъж нещастния дворец. След това пое подир Джек, който прекосяваше площада.