Царството

28.

В сумрака на джунглата заместник-игуменът оглеждаше подозрително Антон и зададе въпроса отново, за да е сигурен, че белият човек го разбира.

— Пристигнали сте със самолет в Лхаса преди четири месеца?

Херцог кимна. Сега се беше поуспокоил и отворил очи. Сънищата бяха изчезнали. Той виждаше джунглата наоколо, чуваше тракането на зърната на броениците и мърморенето на монасите, които се молеха. Знаеше, че този възрастен мъж пред него е лама, и усещаше, че е уплашен.

— Да — потвърди. — Щом казваш, че сега сме в седмия месец, да, преди четири месеца.

Заместник-игуменът въздъхна облекчено. Най-сетне в думите на белия човек имаше някакъв смисъл. Беше хапнал малко, пил вода и сега гласът му беше по-силен, а мислите по-свързани. Въпреки това твърдението му беше нелепо. Не може да е бил в Шангри Ла. Говорейки високо и бавно, защото знаеше колко е крехък разумът на белия, заместникът на игумена продължи да пита:

— Защо си дошъл в Пемако?

— Всичко, върху което съм работил, ме накара да повярвам, че най-накрая имам ясна представа къде трябва да търся… — Белият човек получи пристъп на кашлица, преди да продължи отново. — Чрез процеса на триангулация, основавайки се на разказите на моя баща, на десетилетното ровене в прашните библиотеки на стотици хималайски манастири и на хилядите часове, прекарани в разговори с гурута и монаси, аз успях да стесня кръга на търсенето до високите южни котловини на Пемако, които се отварят към широката долина на Цангпо.

— Откъде си толкова сигурен?

— Всички доказателства сочат към Пемако, но накрая, за да бъда съвсем сигурен, се допитах до Оракула. В едно от най-недвусмислените предсказания, които някога съм получавал, той ми нареди да отида.

Заместник-игуменът го погледна недоверчиво.

— И значи заряза всичко? Работата си, нали каза, че си журналист?

— Моята работа е да пътувам и да проучвам разни истории. Изобщо не съм планирал да отсъствам толкова дълго. А и миналият ми живот е твърде обикновен — просто подготовка за това последно пътуване. Не ме интересува какво мислят — това е краят. Не давам пет пари за вестника, не давам пукната пара за миналия си живот.

— Сам ли пътуваше?

— Не, с един тертон13, лама на име Туптен Джинпа. Бях го наел, за да ми помогне да открия вратата. Бях решил да не взимаме шерпи, затова сами си носехме припасите. Изучавал съм тантрическите практики, така че мога да оцелявам с шепа цампа14 дори когато трябва да понасям големи физически натоварвания…

Белият отново замълча, за да се изкашля силно. Той умира, помисли си заместник-игуменът. Помисли го съвсем спокойно и се запита колко ли време още това съсипано тяло ще остане живо. Може би само докато разкаже своята история, каза си той. Вероятно след това ще поеме пътя на Бардо Тодол15. Никога няма да стигне до пещерите, защото няма да оцелее при спускането.

— Спуснахме се в долината Цангпо — разказваше мъжът с тих глас. — Прекосихме реката при желязното въже малко под манастира Литанг — вашия манастир. Не искахме да привличаме внимание, така че избегнахме контактите с вашите монаси. Тръгнахме през джунглата, като се ориентирахме по околните върхове. Накрая стигнахме до нашата цел — малка отшелническа килия на два дни път от Литанг гомпа. Нашият план беше да изпълним тантрическата практика чулен меток16. Запознат ли си?

— Не. Чувал съм за него, но нашият орден не позволява да го използваме.

— Както и да е, добър е за прочистване на съзнанието и Тертон Джинпа беше сигурен, че ще ни покаже скритата пътека, за която говореше баща ми. Отшелническата килия не беше нещо повече от четири каменни стени с покрив, който едва успяваше да пази сушина. Беше разположена на малко възвишение, заобиколена от полета с рододендрони, които постепенно се преливаха в растителността на джунглата. Точно пред килията имаше малко парче земя, на което човек можеше да медитира, с прекрасен изглед към околните полета и краищата на гъстата гора. Тертон Джинпа започна да прави каша от смачканите венчелистчета на цветята. Неговата рецепта включваше осемнадесет различни видове диви цветя, някои от които се срещаха само в долината Помако. Всички съдържат редки фитохимикали, които стимулират определени части на мозъка и тялото.

Постихме двадесет и един дена, като през това време не се хранехме и пиехме само по чаша вода дневно, в която беше разтворен цветният екстракт на тертона. Когато настъпи петият ден, помислих, че ще умра. Главата ме болеше така, сякаш я мачкаха в хаван, а очите ми пулсираха в орбитите. Езикът ми сякаш беше залепнал за небцето, бузите ми се бяха впили във венците. Едва успявахме да помръднем крайниците си и ден и нощ просто седяхме с кръстосани крака пред килията. Когато валеше, се прибирахме в тъмната колиба. Щом затворех очи, всичко, което можех да усетя и чуя, беше вода. Търкалящите се вълни на сладководен океан. На петнадесетия ден с мен настъпи странно преображение. Болката започна да изчезва. Първо беше заменена от усещане за умора и замайване, но после и те изчезнаха и се чувствах така, сякаш съзнанието ми може да обхване цялата долина. Когато отворих очи и погледнах многоцветните пеперуди и птички, които прелитаха от цвете на цвете пред килията, изпитах усещането, сякаш летя заедно с тях и смуча нектара от венчелистчетата на прекрасните диви орхидеи. Когато видях смъртоносните зелени и червени диамантени усойници да пълзят покрай мен по земята, не се изплаших. Почувствах, че съм в мир със змиите и те няма да ми причинят зло. Маймуните идваха при нас и нежно ни милваха, а веднъж един ягуар излезе от джунглата, прекоси полето и ме близна по бузата. Чулен метокът подейства и ние бяхме напуснали нашите тела и навлезли в долината.

Когато на двадесет и първия ден се събудих, тертонът беше приготвил цветен чай, в който разбърка съвсем малко ечемично брашно. Аз не исках да го пия, защото държах да запазя състоянието на благословено единство с околната природа, но той настоя да го изпия до последната капка. След това събрахме скромните си вещи и без да си кажем и дума, поехме в посока, която едновременно беше и не беше наш избор. Макар да не вървяхме по пътека, а бавно криволичехме из джунглата, нито веднъж не се поколебахме, нито веднъж не се върнахме или променихме посоката. Някакъв друг инстинкт или съзнание ни насочваше.

Това продължи три дни, с кратки спирания на всеки пет часа за още цветен чай и ечемично брашно. Най-накрая, вечерта на третия ден, бяхме излезли от джунглата и вървяхме с труд по един сипей към проход, който не бяхме забелязали в началото и не беше отбелязан на нито една от картите на ламата. Пътеката сякаш нямаше край и с моята отслабнала физика, след като не бях ял цяла седмица, не бях съвсем на себе си и едва крачех. Тогава се случи нещастието. Тертонът, който вървеше пред мен, се подхлъзна на сипея и за секунди изчезна надолу в тесния проход. В състояние на силно отчаяние аз бях на крачка да се хвърля след него. Някак си успях да запазя последните проблясъци на съзнание и стъпка по стъпка започнах да се спускам по трудната пътека към дъното на клисурата. Ламата беше мъртъв.

Антон Херцог замълча. Той очакваше някаква реакция, но игуменът не проговори. Чуваше се само плющенето на дъжда като фонов шум на джунглата: животните крещяха, а птиците се провикваха от своите клони. Заместник-игуменът гледаше с ужас и объркване мъжа пред себе си. Не знаеше какво да мисли и със сигурност не би могъл да измисли какво да каже. След около минута мълчание Херцог заговори отново:

— Почти умрял от глад и с увеличена чувствителност от суровите изпитания през последните седмици, стоях дълго време на дъното на прохода и изплаквах тъгата си. Успях някак да издърпам тялото на тертона върху стръмния сипей, огрян от слънцето. Там в хладния кристалночист въздух на високите планини аз го подготвих за небесно погребение. Бях толкова отслабнал, че едва успях да го направя, макар че разполагах с индийски армейски нож. След като го насякох и противните белоглави лешояди се събраха в нетърпеливо очакване на угощението, аз се изкачих нагоре по склона и полегнах, обхванат от страшно изтощение.

В това състояние, завит в палто от якова вълна, моята чуба, трябва да съм пролежал два дни и две нощи, изгладнял до границата на лудостта. Без цветен чай да поддържам физическите си функции, съзнанието и тялото ми започнаха да изключват. Вторачен в мрака, аз се реех над Хималаите и посетих звездите и луната. Заедно с тертона се спуснах до преизподнята и видях морето на вечността под нея. Бях започнал да се изплъзвам от тази действителност и започнах да чувствам, че няма да е толкова печално и че ме чака дълъг път…

Тогава една ръка докосна рамото ми. Когато успях да фокусирам погледа си, видях китаец на около шестдесет години. Той ми говореше и притискаше манерка с вода към моите устни. В нея имаше топла течност, която ме сгря до мозъка на костите. Малко се съживих и успях да седна. Тогава открих, че мъжът е съпровождан от шерпи. Самият той пътуваше в носилка с пердета, носена от четирима шерпи. С мен говореше на китайски и когато обясних откъде съм, ми отговори на съвършен английски с отлично произношение.

— Добре дошъл. Голям късметлия си. Ние минаваме по тези места веднъж на десет години. Нямаме голяма нужда от връзки с външния свят. Трябва да дойдеш в нашия манастир. Там ще ти помогнем да възстановиш своите сили.

Направо не вярвах на ушите си. Наистина извадих голям късмет, но имах някои въпроси.

— Много благодаря за предложението и съм готов да го приема. Но имам нужда от помощ. Далеч ли съм от Шангри Ла? Така ли се казва вашият манастир?

— Не, не си далеч. Остани с нас. Ще откриеш, че нашето гостоприемство е неподражаемо.

Направо не можех да скрия радостта си. В разказа си моят баща ми беше казал как бил поканен да посети Шангри Ла от възрастен китаец, който говорел много добре английски. Така че не само бях спасен от смъртта, а подозирах и че ще бъда заведен в центъра на свещеното царство. Сдържаността на възрастния китаец по въпроса дали неговият манастир се казва Шангри Ла или не, съвсем не ме изненада. Тя беше в пълно съзвучие с митичността на мястото.

Той ми помогна да седна на стола в неговата носилка и през следващите пет часа крачеше до мен, а шерпите се изкачваха все по-високо и по-високо в прохода, докато най-накрая не го преминахме и започна стръмно спускане…

В този миг един нисък и набит монах се приближи до игумена и започна да шепне нещо в ухото му. Херцог чу шумолене, сякаш от листа, докато монахът долагаше нещо. В джунглата нещо се движеше — усещаше го дълбоко в себе си. Някаква сила, нещо идваше за него. Знаеше, че щяха да го намерят. Беше само въпрос на време. Не се страхуваше. Сега не можеше да направи кой знае какво. Отдавна беше минало времето, когато можеше да упражнява някакъв контрол върху случващото се. Монахът съобщаваше нещо тревожно. Макар, че Херцог не можеше да вдигне глава, за да го види, заместник-игуменът имаше тревожен вид и каза:

— Не можем повече да стоим тук. Има лоши новини. Трябва веднага да тръгнем. Ще те отнесем на безопасно място.

— На безопасно място? — попита Херцог с надежда в гласа.

— Да. В свещения град Агарти, но трябва да тръгнем веднага.

След като каза това, заместник-игуменът издаде заповед и всички монаси скочиха на крака. Най-младите сред тях отново вдигнаха носилката на Херцог на раменете си. Той усети как главата му се килна назад, а после вече познатото люшкане започна отново. Високо, помисли си Херцог, рея се като листо на вятъра или лодка в бурно море. А под него старият лама с мрачно лице поведе групата подгизнали и изкаляни монаси в нощната тъмнина през втръсналата им прегръдка на вечно подвижната джунгла.