Царството

45.

След няколко минути пътеката изчезна от погледа им и вече не чуваха шума на реката. Странни викове и щракане изпълваха въздуха и се състезаваха с жуженето и шумоленето на насекомите в храсталаците. Това беше каскада от звуци, създавани от милиони и милиарди малки гадинки. Джек беше дал на Нанси да се намаже с репелент срещу комари и я посъветва да го използва щедро, но изглежда нямаше особено въздействие: непрекъснато трябваше да се плясва, за да размаже някой хранещ се с кръвта й комар. Напредваха бавно. Наистина имаше пътеки, и то твърде много, но бяха тесни и обрасли. Понякога завършваха в нищото и ги принуждаваха да се връщат обратно.

След като шерпите ги бяха изоставили, трябваше сами да носят багажа. Бяха оставили палатката на шерпите, но взеха парафиновия котлон, съдове, спалните чували, две малки чувалчета с цампа, два чифта кукри. Нанси научи, че това са непалски ножове с дебели извити остриета, които се използват за сечене. Като се добавят и бутилките им с вода, тежестта, която трябваше да носят, не беше малка. Освен това Нанси беше избрала да носи дрехи с дълги ръкави, които се надяваше да станат последна преграда срещу хилядите хапещи насекоми. Това означаваше, че се поти, докато върви, защото беше прекалено горещо. Въпреки това нямаше намерение да се разголва повече и да им предлага угощение.

Ориентираха се по изгледа към склона на долината, който от време на време се откриваше пред тях. Така поне нямаше вероятност да се изгубят напълно, защото местността беше като тунел и всмукваше тях, реката Ярланг Цангпо и всичко друго, което се движеше на юг по посока на зъберите на границата с индийската провинция Асам. Но, както беше обяснил Джек със сериозно лице, съществуваше възможността при един погрешен завой да пропилеят часове и дори цели дни в безплодно лутане или въртене в кръг. Не разполагаха с храна и вода, за да си позволят подобни грешки, затова беше важно да не се отклоняват от курса.

След четири часа ръцете на Нанси вече я боляха от разгръщането на храсталаците. През по-голямата част от пътя дърветата бяха на около десетина метра едно от друго. От хилядолетия бяха расли така, че всички да имат достъп до слънчевите лъчи. Но на някои места, където почвата се променяше или където теренът ставаше по-стръмен, имаше големи площи висока до раменете им растителност или завеси от бръшлян, който висеше от ниските клони на дърветата. На други места почвата ставаше блатиста, тогава трябваше да балансират по паднали дънери. Един от тях беше толкова гнил, че се разпадна, когато Нанси стъпи върху него, и тя едва не падна в гнилочта, пълна с черни насекоми. На други места напредваха лесно, защото почвата беше твърда. Тогава настроението на Нанси се подобряваше. Там между дърветата имаше разстояние, въздухът беше прохладен заради сянката, която хвърляха короните им. На някои места дори беше възможно да се вижда стотина метра напред. Точно когато й минаваше мисълта, че в края на краищата не е толкова тежко, те потъваха в друг участък с гъста растителност и трябваше да криволичат, като всеки момент можеха да попаднат в задънена улица.

Започваше да става сумрачно, когато стигнаха до очевидно много използвана животинска пътека. Отстрани растителността беше гъста, но пътеката беше чиста и нямаше нужда от много сечене. Нанси крачеше зад Джек. От известно време не бяха разговаряли, но не можеше да каже от колко. Бяха се съсредоточили върху отместването на клони, прекрачването на корени и разбира се, внимаваха за змии или за отровните черни паяци, които висяха над пътеките и се хвърляха от горе върху своите жертви.

Нанси знаеше, че по цял свят всички обитатели на джунглата можеха да кажат кой идва или се движи в тяхната част на гората заради променящите се форми на фоновия шум. Тя точно размишляваше върху това и се вслушваше в разнообразните викове и почуквания, лая и потракването, жуженето на цикади, всички тези звуци, които постоянно изпълваха джунглата, когато изведнъж осъзна, че шумът вляво пред тях беше замлъкнал.

Опита се да прогони страховете си, казвайки си, че вероятно въображението й играе номера или причината е в променящата се акустика на гората. Може би някой елен или друг голям бозайник бе причината за уплахата на животните. Тръгна отново, но бързо, за да настигне Джек. Маймуните продължаваха да крещят, но скоро Нанси се закова на място, защото пред нея Джек спря и вдигна ръка — жест, който очевидно означаваше, че иска да пазят тишина.

Останаха неподвижни близо минута, след което той се обърна и й прошепна:

— Нямаш ли усещането, че някой ни наблюдава?

— Да — прошепна тя в отговор, — точно си мислех, че там може би има нещо.

— Къде?

Нанси посочи наляво и напред, а адреналинът започна да изпълва вените й.

— Да, и аз го усетих.

Гърлото й се сви.

— Какво е това?

Покритото с пот лице на Джек се смръщи от безпокойство.

— Нямам представа. Може би мигу?

— Джек — укори го Нанси.

Той вдигна пръст до устните си. Тя видя, че изобщо не се шегува, защото прошепна задъхано:

— Чу ли това?

Двамата замълчаха и зачакаха да чуят отново звука, който Джек смяташе, че е доловил. И тогава тя също го чу, и то доста отчетливо.

— Боже, някакво пъшкане или ръмжене.

Джек изтри острието на своя кукри в крачола на панталона и се вторачи в гъстите шубраци. Беше невъзможно да види нещо. Не можеше и да погледне напред. Тя го дръпна за ръкава.

— Да се връщаме!

Но той не отговори, вместо това приклекна и съвсем бавно започна да се промъква напред, като внимателно отместваше клонките на шубраците по пътя си с тибетския нож. Нанси протегна ръка и се хвана за колана му, ужасена, че нещо може да се покаже и да я завлече в гората. С другата ръка стисна кукрито, готова да нанесе поне един удар с все сили, на който и да е нападател.

Внезапно Джек се спря на място. Тя го чу как ругае от ужас и удивление. Застана до него на тясната пътека. Растителността се променяше и пред тях пътеката се разширяваше. Зрителното им поле напред беше петдесетина метра, а на около тридесетина метра от тях тя видя най-ужасното нещо в живота си: огромна кафява мечка стоеше на задните си крака и махаше яростно с лапи, отчаяно опитвайки се да докопа мрежата, която беше спусната от клоните на високо дърво. Мрежата беше измайсторена от стеблата на увивни растения, а в нея, свита на две, лежеше фигура, която приличаше на човешка. Това беше капан, задействан от клетника, който сега беше натъпкан в мрежата и измъчван от мечката. В главата й се мярна мисълта, че ако животното се обърне и ги види, нямаха никакъв шанс въпреки кукрите. А човекът в мрежата? Дали е мъж или жена? От колко ли време е там? Жив ли е или мъртъв?

Джек свали раницата си колкото може по-тихо. Нанси го гледаше ужасена и се питаше какво планира. Сигурно няма да се опита да я прогони, каза си тя. От друга страна, възможно беше да успее, макар че тя не знаеше нищо за начина, по който се бият големите кафяви мечки. Животното можеше и да се обърне и просто да откъсне главата на Джек, а после да погне и нея. Джек отвори най-горното джобче на раницата и извади дълга пластмасова тръба с размерите на точилка. Ужасно й се искаше да го попита какво ще прави, но знаеше, че не бива да вдига шум.

Той й махна да се върне в храсталаците и докато го правеше, Нанси осъзна какво беше извадил от раницата. Това беше сигнална ракета, която се използва, когато си се изгубил в пустинята или в планината и знаеш, че те издирват. Джек се изнесе от пътеката, изпъна ръка, насочи сигналната ракета към мечката вместо нагоре към небето и дръпна въженцето в основата й.

Чу се силен гръм, много по-шумен, отколкото Нанси очакваше, последван от ослепителен блясък и съскане, което продължи няколко секунди и утихна. Когато най-сетне се съвзе и погледна към пътеката, мечката вече я нямаше и всичко, което беше останало от сигналната ракета, бе острата миризма и разнасящият се вече пушек, който висеше над пътеката и постепенно потъваше в джунглата на около четиридесетина метра вляво от тях.

— Бързо — каза Джек, — преди да се е върнала.

Те се измъкнаха от шубраците и забързаха по пътеката към мрежата. Сега, когато стояха точно под нея, видяха, че хванатият в нея човек беше китаец, облечен в мръсна униформа. Дясната му ръка висеше настрана, но продължаваше да стиска кукри. Нанси попита неуверено:

— Войник ли е?

— Така мисля, макар че май не е въоръжен. Питам се откога ли е там горе.

— Как ще го свалим?

Джек се обърна и я погледна изненадан, сякаш изобщо не му беше минавала такава мисъл.

— Трябва да го свалим — настоя тя твърдо. — Едва ли е опасен, а и сигурно вече е умрял.

Джек поклати глава и отиде при дънера на дървото. Другият край на въжето беше вързан за скала, която стърчеше от земята близо до дървото и малко встрани от пътеката. Това беше противотежестта. Сигурно някъде имаше клопка, която задейства мрежата, когато някой се препъне в нея, и тя полита нагоре. Той вдигна кукрито, за да среже въжето, когато Нанси извика:

— Недей! Ще си счупи врата, ако го срежеш. Хвани въжето по-нагоре, аз ще го срежа и ти ще успееш да го спуснеш бавно.

Джек изръмжа, но изпълни желанието й. Хвана въжето и го преметна през един от по-здравите клони, за да поеме мрежата и нейния товар. Нанси вдигна кукрито, прицели се в обтегнатото въже, завързано за скалата, и след това с удар, който вдигна искри, го сряза право в средата. Тежестта на китаеца повдигна Джек на пръсти с вдигнати във въздуха ръце. Нанси хвърли ножа и бързо се втурна под мрежата, опитвайки се да я хване.

— Спусни го още малко — викна тя.

Джек се опита да се изпъне повече, после подскочи и освободи малко от въжето и китаецът се спусна още тридесетина сантиметра към протегнатите ръце на Нанси. Тя го подхвана и когато Джек пусна въжето, Нанси и мъжът в мрежата се стовариха на земята. Малко натъртена, но без сериозни наранявания, журналистката скочи на крака. Стана ясно, че мъжът в капана беше още жив. Той стенеше от болка, свит в позата на ембрион.

— Вероятно спазъм — обясни Джек. — Сигурно е прекарал дълго време във въздуха и кръвообращението му се е прецакало.

— Какво можем да направим?

— Нищо.

— Джек, поне се опитай да му дадеш малко вода.

Той я послуша и допря шишето си до устните на мъжа. Китаецът очевидно не представляваше опасност за тях. Имаше вид, сякаш никога нямаше да успее да се изправи отново. Във всеки случай, беше невъоръжен и все още в мрежата. Не можеше да определи на колко години е, може би на тридесетина, реши Нанси. Надникна да види лицето му: беше хубавец с остри скули. Виждаше се, че е висок, макар още да беше свит в мрежата.

Джек го гледаше, докато мъжът поглъщаше жадно всяка капка, която успяваше да поеме. След като го остави да пие в продължение на почти цяла минута, дръпна бутилката и попита:

— Говориш ли английски?

Китаецът ги погледна с ъгълчето на очите си, защото не можеше да раздвижи схванатия си и болезнен врат.

— Да — отговори той с треперещ глас.

— Кой си ти?

— Полковник Дзиен. Офицер от СОС… — Той изстена от болка. — Благодаря, че ме свалихте на земята.

Нанси погледна Джек.

— Хайде, трябва да го извадим от мрежата.

Двамата клекнаха и започнаха да освобождават крайниците на китаеца от капана на увивните растения. Най-накрая го освободиха и го преместиха встрани от пътеката. Китаецът продължаваше да стене. Нанси и Джек се изправиха и наблюдаваха как много бавно и с огромни усилия той се обърна по гръб и постепенно успя да опъне ръцете и краката си, мръщейки се от болки. След това отново падна настрана и погледна към Нанси с опасните си очи.

— Би ли ми помогнала?

Джек се усмихна раздразнено.

— Да, безпогрешно определи, че ти си меката.

Нанси не му обърна внимание и попита мъжа:

— Какво искаш?

— Още вода. Ужасно ми се пие.

— Джек, дай да го облегнем на дънера.

Хванаха го и го завлякоха до дървото, после Нанси му даде да пие. Той още пиеше, когато Джек я потупа по рамото.

— Ела с мен.

Тя се намръщи и стана. Какво иска? Трябва да помогнат на този човек. Може би кръвта му вече се е сгъстила. Сигурно беше страшно обезводнен. Тя го последва няколко крачки надолу по пътеката. Той се спря и зашепна настоятелно:

— Преди да си се отнесла съвсем, не забравяй, че този полковник може да е от хората, които издирват Антон. — Той стрелна поглед назад към дървото. — Край на тия самарянски изпълнения, докато не ни каже кой е и какво прави тук. Ще го вържа, преди да си е възвърнал силите.

— Не можем да вържем офицер от китайското разузнаване — възрази тревожно Нанси.

— И защо? После ще го пуснем да си върви. Иначе просто няма да ни каже нищо.

— Представи си в какви неприятности може да ни забърка. Това е лудост.

— Нанси, ние току-що му спасихме живота. Нямаме представа кой е, може да е опасен. Освен това има вероятност да знае къде е Антон. Не, трябва да го вържа. Той щеше да направи същото, ако беше на наше място.

Джек дръпна бутилката с вода от ръката й и забърза обратно към китайския офицер, който ги чакаше. Клекна до мъжа, бързо наряза няколко парчета от увивното растение и се зае да връзва глезените и китките му. Все още превит от болки, китаецът не оказа съпротива. Беше прекалено слаб и главата му се люшкаше, докато американецът го въртеше насам-натам. Щом свърши работата си, Джек се надигна.

— Добре, а сега можеш да започнеш да ни разказваш, какво правиш тук в гората.

Офицерът вдигна с усилие глава и се вторачи в бутилката с вода.

— Да, ще ти дам още, но първо трябва да отговориш на въпросите ми.

Очевидно беше, че Дзиен изпитва силни болки, но все пак успя на пресекулки да отговори:

— Търся един човек.

Джек кимна.

— Бял човек? Антон Херцог?

Настъпи пауза, докато полковник Дзиен събираше сили да отговори. На лицето му се изписа объркване.

— Да.

Нанси клекна до Джек. Не можеше повече да понася това и грабна бутилката от ръката му.

— Ето, пийни.

Тя доближи бутилката до устните му и го остави да пие, докато не се дръпна, за да си поеме дъх.

— Защо го търсиш? — попита тя. — Смятате го за шпионин?

Мъжът не отговори и това я ядоса. Не желаеше да го кара да страда, но отчаяно искаше да научи всичко, което знаеше той.

— Виж, ще те развържем, ще ти дадем храна и вода и ще ти помогнем, ако ти ни помогнеш. В противен случай ще умреш тук в джунглата. Ние също се опитваме да намерим белия мъж.

Китаецът направи усилие да заговори:

— Той не е шпионин, но е опасен човек.

— Защо смятате, че е опасен?

Китаецът отново замълча и с голямо усилие и болки се намести по-удобно върху дънера.

— Той разполага с информация и аз трябва да го намеря.

Нанси се наелектризира, когато чу това. Внезапно интуицията я накара да заговори бързо:

— Той знае къде е Черната книга, нали? Книгата Дзян. Това имаш предвид, нали? Кажи ни. Сигурно затова го търсиш.

Мъжът кимна. Нанси не можеше да каже дали той се изненада, че тя знае какво търси. Вероятно удивлението му беше стигнало върха си: беше хванат в мрежа, едва избегна участта да стане храна на мечка, а сега го разпитваха двама западняци, и то дълбоко в джунглите на Пемако. Нанси погледна към Джек. Беше се вторачил невярващо в китаеца.

Внезапно и той се намеси:

— Защо тогава вашето правителство твърди, че е шпионин?

Очите на мъжа се стрелнаха към него.

— Защото се страхуват от Херцог — отговори той сухо, сякаш това се разбираше от само себе си.

— Защо се страхуват? — поиска да научи Нанси.

Черните очи на китаеца огледаха и двамата внимателно. Нанси реши, че е объркан, все още много слаб, за да мисли разумно, но вече започваше да прави опити да прецени обстоятелствата, в които се намира.

Най-накрая заговори:

— В Китай книгата е известна със своята сила. Говори се, че може да предизвика революции, да наложи промени. Изгубена е от хиляди години. Комунистическата партия се страхува, че ако бъде намерена отново, ще бъде използвана, за да я свалят от власт. Тя самата взе властта благодарение на идеите в една книга: Комунистическия манифест. Затова комунистите са достатъчно мъдри, за да знаят, че книгите могат да бъдат много опасни.

— Къде е Херцог? — попита Нанси настоятелно. Китаецът отново потъна в мълчание. Тя продължи: — Кажи ни къде е? Ти знаеш, нали?

Мина известно време, докато й отговори:

— Умира.

За секунда на Нанси й се стори, че сърцето й е спряло да бие и дробовете й са престанали да поемат въздух. Херцог да умира? Това беше възможност, която не беше обмисляла дори за миг. В началото се беше тревожила за него, но в Тибет той се оказа митичен човек, дори магьосник. Беше започнала да го мисли за неуязвим и дори страшен заради силата, която притежаваше.

— Какво искаш да кажеш? — заекна тя.

— Монасите го отнесоха. На носилка.

— Къде са го отнесли?

— В Агарти. Свещеният град.

Джек Адам отново се намеси:

— Какви ги приказваш? В Пемако няма градове.

— Полковник Дзиен, знаеш ли къде са отишли? Можеш ли да ги намериш? — попита Нанси, опитвайки се да го разприказва, като протегна бутилката с вода към устата му.

— Почти ги бях хванал. Бях ги наближил, но ни нападнаха.

Адамс попита учудено:

— Кой?

— Не знам. Стана твърде бързо. Хората ми бяха избити.

Той се опита да се изправи малко, но се хлъзна обратно, изтощен от усилието.

— Трябва да тръгвам. Преди другите войници да са я намерили. Моля да ме отвържете.

Адамс сложи ръце на кръста и поклати отвратено глава.

— Нанси, в това няма никакъв смисъл.

Тя не му обърна внимание, а се опита да накара полковника да я погледне.

— Какви войници? — попита тя. — Това не са ли твоите войници?

— Не. Нищо не разбирам. Трябва да намеря книгата. Само тя може да спаси Китай.

— Защо не искаш войниците да намерят книгата?

— Защото ще я отнесат в Пекин, а там ще я унищожат и всичко ще бъде загубено.

— Значи работиш сам?

Китаецът въздъхна дълбоко, затвори очи за секунда, преди да погледне надолу към лианите, с които бяха завързани краката и ръцете му. След това вторачи в нея стоманен поглед и каза с новонамерена воля в гласа:

— Вие търсите човека, а аз книгата. Помогнете ми и аз ще ви помогна. Никога няма да го намерите без мен. Никога!

Джек Адамс се смая.

— Кой си ти, полковник Дзиен? За бога, кой си ти?

— Няма нужда да научаваш това. Достатъчно е да знаеш, че искаме да върнем Китай към пътя на Тао, да го направим такъв, какъвто беше в дните преди революцията, когато още управляваше императора.

Нанси се опитваше да осмисли чутото.

— Откъде знаеш, че Херцог е намерил книгата?

— Разполагаме с разузнавателна мрежа в манастирите. Антон Херцог е велик човек, той се движи близо до пътя на Тао. Ако книгата, за която говорим, не е у него, със сигурност знае къде се намира.

— Как може да си толкова сигурен?

— Разузнаването мисли така, същото ни съобщават ламите. Освен това Оракулът го потвърди, а той никога не бърка.

Разбира се, каза си Нанси. Точно това трябваше да попита Оракула. Намерил ли е Херцог термата? Отдавна трябваше да го направи. Ето този човек беше попитал Оракула и той е отговорил. Осъзна, че е напълно естествено полковникът да се допита до Оракула. Дзиен вярваше в старите китайски знания, забранени от комунистическата партия като изветрели суеверия и част от потисническото феодално минало, отхвърлени като нелогични и ненаучни и най-важното — като не маоистки!

— Откъде комунистическата партия и армията могат да знаят, че Херцог има представа къде е книгата?

Полковник Дзиен беше започнал да се съвзема и с все по-укрепващ глас отговори:

— Запознати са с разузнавателните сведения, които имаме на разположение. Затова трябва да действам бързо. Те също я търсят. Изпратиха войници да намерят Херцог и да унищожат книгата. Ако ви намерят, ще убият и вас. Възнамеряват да унищожат всички, които знаят за съществуването й. Ако не ме освободите, никога няма да се измъкнете живи от долината. Това е истината. Аз извадих късмет, че ме намерихте, но вие също сте късметлии. Всички сме благословени със сполука. Само за момента обаче.

Това е лудост, помисли си Нанси. Съзнаваше, че на определено равнище това беше пълна лудост. Беше прекосила прохода Су Ла и навлязла в земята на лудостта и опасностите. Пемако беше много далече от рая на земята. По-скоро беше пъкъл, населяван от налудничави окултни мечтатели и сеещи смърт войници. Нещо повече, този китайски полковник, изменник, освободил се от официалната си роля, твърдеше, че Херцог умира, а двамата с Джек са в смъртна опасност. Тя чу думите му. Ако бълнуваше, то бълнуването му беше изпълнено със заплаха. Нанси погледна към Джек Адамс и вместо да се успокои, видя, че на лицето му е изписан див ужас.

— Нанси — попита той тихо, — в какво ме забърка?

Тя едва успя да го понесе и почувства, че още малко и ще се разплаче. Искаше да продължат, да намерят Херцог, но изпитваше не по-малко силен подтик да побегне. А уплахата на Джек само влоши нещата. Да беше си останала в Делхи или по-добре изобщо да не беше стъпвала в Индия, каза си Нанси.

— Съжалявам — отговори тя, произнасяйки с мъка думите. — Не зная какво се случва. Нищо не разбирам.

— Мамка му, какво ще правим? Трябва да се махаме оттук. Трябва веднага да минем прохода.

Полковник Дзиен поклати глава.

— Вече е твърде късно. Все повече и повече войници ще нахлуват в района. Ще наводнят долините на Пемако с хора, докато не намерят Херцог и не получат книгата.

Джек се завъртя и се загледа отвратен в джунглата.

— Мамка му, голяма каша!