Царството

27.

Паркираха пред пуста врата в летищната ограда. Наоколо цареше мрак, като се изключат светлините на издигащите се на фона на нощното небе самолети. Нанси закрачи бързо след Джек Адамс към малък пропуск, в който пазачът се беше разположил на стола и гледаше телевизия. Не беше сигурна дали просто да не му обръща внимание, или да бръкне в чантата си и да му покаже своя паспорт.

Джек се обърна, когато крачките й се разколебаха, и я успокои:

— Погрижил съм се за всичко, просто ме следвай.

Сигурно не беше толкова лесно да напуснеш някоя държава, без да вдигнеш под тревога властите, каза си тя. Когато стрелна поглед през рамо обаче, пазачът продължаваше да си седи и гледа телевизия, сякаш изобщо не беше минавала оттам.

— Как го направи? — прошепна тя на Джек Адамс или по-точно на неговия гръб, защото той правеше такива широки крачки, че едва успяваше да го следва.

— Не си ли доволна от това, че се оправям по мой начин?

— Предполагам, че трябва да съм.

— Прекрасно. Нека побързаме, защото самолетът ще излети след минути.

Би могъл да положи поне малко усилия да бъде по-дружелюбен, помисли си Нанси. Когато обаче се изравни с него, се зачуди дали е нервен или просто съсредоточен върху предстоящата задача. Тя отправи поглед напред. Асфалтът на летището се простираше в мрака подобно на голямо черно езеро. В далечината се виждаха светлини на разпръснати самолети, които чакаха да излетят. Отвъд тях контролната кула и ниският покрив на пътническия терминал светеха с изкуствена светлина.

— Чий е самолетът?

— На един приятел. Халед Хюсеин.

Тя погледна към него, очаквайки, че ще добави нещо повече за този Хюсеин, но устата му си остана стисната. Малък трактор, който влачеше няколко ремаркета, натоварени с багаж, мина с бръмчене покрай тях. На покрива му премигваше оранжева сигнална лампа. Джек почти не намали крачка, докато керванът се изнизваше пред тях. След още една минута ходене стана ясно към кой от самолетите са се упътили. Нанси видя цистерната да си прибира маркучите, а един мъж в шалвари и блуза чакаше в подножието на стълбичката. Джек му помаха с ръка.

Двигателите на самолета вдигаха такъв шум, че беше невъзможно да се чуе каквото и да било, затова, когато стигнаха стълбичката, мъжът просто ги покани с жест да се качват.

Щом се озоваха вътре, Нанси направи това, което й казаха. Седна в седалката до тази на Джек Адамс и си сложи колана. Моторите бръмчаха оглушително, защото вратата още беше отворена. Когато Джек я попита готова ли е, тя кимна рязко. Сега, когато вече бяха в самолета, той не изглеждаше толкова напрегнат, помисли си тя. После мислите й се върнаха на онова, което й беше казал Джеймс, и наученото от интернет и Мая. Не можеше да схване всичко, затова множество въпроси се въртяха из главата й. Направо не можеше да се откъсне от тях. Най-великата история, която светът някога е чувал? Какво е имал предвид Херцог с това? Или просто се е изфукал по странен начин пред впечатлителната си годеница? Съществува ли изобщо Книгата Дзян? Дали има някаква истина в тези стари митове? Какво означават странният знак, символът върху медала и емблемата на Обществото „Туле“?

Тя отчаяно поклати глава. Ами Антон, как се е справял с бремето да знае, че баща му е бил член на странна езотерична секта, която уж била забъркана в едни от най-странните действия на нацистите? Никой в „Трибюн“ не знаеше нищо за това, но и защо да знаят? Херцог имаше право на личен живот и не би трябвало да има значение дали баща му е стълб на обществото или сериен убиец. Той беше друг човек. Всеки заслужава да бъде оценяван според собствените си достойнства. Нанси не вярваше в генетичното предопределение, че злият човек ще отгледа зъл син. Тя не би съдила никого за греховете на неговите родители. Обаче още докато правеше това изявление наум, знаеше, че вече мисли по различен начин за Антон.

Причината беше може би в поведението му. Вместо да направи всичко възможно да забрави съмнителните дейности на Феликс Кьониг, той сякаш бъркаше в бащиното си минало и искаше да го извади на светло. Хиляди германци, десетки и стотици хиляди имаха роднини, тясно набъркани в греховете на нацисткия режим. Но да съживиш тяхната мания, да я превърнеш в движеща сила на своя живот — това вече не беше нормално, а опасно. От друга страна, Антон може просто да проявява интереса на историк към работата на своя баща. Така би било най-благородно да мисли. Но пък да зареже бременната си приятелка в преследване на една мечта…

Идеята, че арийците, предците на германците, имат нещо общо с този регион, й се струваше твърде изсмукана от пръстите. Все пак знаеше, че не е специалистка. Връщаше се отново и отново на основния въпрос: защо интелигентен човек като Херцог, всички бяха съгласни с тази оценка, ще се втурне да преследва нацистките митове? От малкото, което знаеше за нацистката митология, тя представляваше смесица от старите северни богове, цикъла на Вагнер „Пръстенът на нибелунга“ плюс малко сатанизъм, поръсен за подобряване на вкуса. В повечето исторически изследвания, които беше чела за това време, наблягането на нацистите върху германската митология се разглеждаше като чиста пропаганда, прикритие на партийния апетит за власт. Ала Обществото „Туле“ не беше просто фасада. Ако можеше да се вярва на статията в „Гардиън“, то бе изворът, от който бликва цялата злокобна идеология. За заблудените германци или поне за някои от тях тукашните земи бяха истинска примамка извън фетишизма и ритуалните представления. Може би в онова, в което са вярвали, имаше известна доза истина? Очевидно Антон Херцог мислеше така. Това беше заключението, от което Нанси не можеше да избяга.

Самолетът започна да рулира, а Джек най-сетне й се усмихна и попита:

— Да не си си глътнала езика?

— Не, но съм малко уморена. Всичко наред ли е?

— Надявам се — отговори той, а усмивката му избледня.

— Как успяхме да избегнем летищната охрана?

— Имам приятели, ако не по високите етажи, то поне на нужните места — вдигна американецът рамене.

— Е, винаги е добре, когато тръгнеш на път, да опознаеш района.

Джек не си направи труда да отговори.

Нанси се запита защо ли неговите настроения се менят толкова бързо и в един момент е любезен, а миг след това направо груб. Но нейните размишления върху завладяващата тема за личностното разстройство на Джек бяха рязко прекъснати, когато Халед Хюсеин влезе през вратата и се отправи към кокпита. Сега към шалварите и блузата беше добавил и малко кръгло кепе на главата, известно по тези краища като пакул. Той беше красив и почти женствен със своите високи скули и нежни черти. Лицето му беше украсено от спретнато подстригана брада, която рамкираше широката му усмивка. Съвсем различна гледка от Джек, отбеляза тя наум. Макар че сигурно беше също толкова непроницаем, но по свой начин.

Халед се настани на пилотската седалка пред нея и се провикна през рамо:

— Джек ми каза, че отиваш на обиколка из Тибет. Така че си отваряй очите с тези стари хитри лами. Може да се опитат дори да те купят за жена…

Нанси извика в отговор:

— Какво имаш предвид?

— Ще те оберат. Хубаво момиче като теб, пълно с наивни идеи за тибетския будизъм. Дори могат да се опитат да те купят за жена…

Той не преставаше да се усмихва, но Нанси не беше сигурна, че е напълно добродушен.

— Изглежда имаш много ниско мнение за тях — отбеляза тя. Халед си сложи колана и потупа помощник-пилота приятелски по рамото. Той вече си беше сложил слушалките с микрофона, затова отговори, като му показа вдигнат палец. Хюсеин завъртя седалката си и се наведе малко напред, така че да не се налага да крещи толкова.

— Да, може би се дължи на факта, че прекарах толкова време по тези места. Зная какво мислите вие, западняците. Но зная и какво си мислят ламите…

Нанси стрелна с поглед Джек. Той се усмихваше сякаш на себе си — подигравателна, доста грозна и мазна усмивка, която го правеше да прилича на лисица.

Халед междувременно продължи:

— Виждал съм лами да използват броениците си за сметала, с които изчисляват печалбата и загубата. Виждал съм други да закачат молитвените си колела за водни мелници, за да не им се налага сами да ги въртят. Бил съм и в манастири, където пред хората се осъжда убиването на животни, обаче кухненските складове са пълни с овнешко и яково месо. Знаеш ли как убиват животните?

— Не.

— Подкарват ги към някоя пропаст, така че да се убият сами! — Халед се плесна по бедрото от мрачно веселие. — Нали разбираш, тези лами са големи теолози! Знаят как да заобиколят словото на Буда.

В този момент Джек го прекъсна:

— Халед, подозирам, че отегчаваш нашата гостенка с историите за твоите пътувания… А освен това не ти вярва.

Халед не му обърна внимание.

— А най-хубавото от всичко са женските манастири! Веднъж, когато пътувах в района на Конгпа, прекосявах една долина. Всички монахини бяха на полето и жънеха пшеницата. И знаеш ли какво? Всички бяха с голи гърди и се трудеха под горещото слънце. Гледката си я биваше! Около стотина млади девици, всички във върхова физическа форма, и докато минавах през полето, всяка от тях ми правеше мили очи. Беше направо невероятно. Нали разбираш, затварят ги в женските манастири на шестнадесет, но и те са само хора. Както и да е, онази вечер игуменката ме покани в манастира, за да видя как изпълняват някаква рядка тантрическа церемония…

В този миг Джек Адамс започна да се смее.

— Е, Халед, с това изгуби всякакво доверие, на което може да си се радвал. Коя млада девица би спряла очи на теб, развратния дърт пущун?

Точно в този миг помощник-пилотът каза нещо на Халед на език, който Нанси не разбра. Халед си нахлузи слушалките и каза с по-делови тон:

— Добре, ще довърша тази история по-късно…

— Сигурен съм, че госпожица Кели едвам ще изтрае — каза Джек и го потупа по гърба.

Докато се насочваха към пистата, Нанси просъска:

— Хубав приятел!

— Той само се опитва да те забавлява — отговори Адамс с язвителна усмивка.

— Интересна представа за забавление. Има ли нещо вярно в нещата, които разправя?

— Разбира се. Известна истина има. Навсякъде можеш да срещнеш лоши свещеници. Будистите не са изключение.

— Това прозвуча доста средновековно.

— Не е толкова зле. Той преувеличава или говори за онова, което е било някога. Днес е различно. Тибет е подложен на атака. Няма и следа от потисничество, в което да се вторачиш. Дори и изповядващите бон, изглежда се държат както трябва и се събират зад Далай Лама…

— Те анимисти ли са?

— Не, в никакъв случай. Не са примитивни — това е сложна религия. Те представляват нещо като огледален образ на тибетските будисти. Трябва да питаш Херцог, когато го намерим — той знае всичко за тях. Мисля, че и двете разновидности са еднакво странни: и будистите, и бон. Носят едни и същи роби, гомпите или манастирите им приличат на будистките както отвън, така и отвътре. Обаче очевидно в манастирските ритуали всичко е наопаки.

— Какво? Искаш да кажеш, че изпълняват всички ритуали наопаки?

— Да. Или може би Далай Лама и неговата банда ги правят наопаки, а изповядващите бон още отначало са ги изпълнявали както трябва. Кой знае? Питай Антон. Дори свастиките им са извити в противоположната посока на будистките — точно както нацистките свастики.

В този момент тя започна:

— Значи и в Тибет има свастики? Мислех, че са индуистки символ.

— Всички използват свастиките. Те са индуистки и будистки символ. С „Трибюн“ нещата май не вървят добре, след като кореспондентите им не знаят дори това…

Сега отново я гледаше презрително, с такова обвинително и враждебно изражение, че я накара да се сепне и да се запита какво му има на този човек? Дали няма нещо общо с институциите, може би я презира, защото работи във фирма, защото е журналистка във вестник, който е голямо акционерно дружество? Той се е борил сам, самотна фигура, поемаща невъобразими рискове заради онова, което смята за своя работа. И то в продължение на толкова години, че тя се запита дали не е започнал да мрази всички, които следват някаква официална линия и са си нахлузили ярема на някоя организация? Нямаше съмнение, че Адамс беше отцепник и сега Нанси разбираше, защо Кришна не го харесва. Беше прекалено променлив. Понякога беше истински герой, вежлив, самоуверен, а после се държеше като… пияница или самотна душа, очевидно саморазрушителен или разрушаващ всичко около себе си. Всичко и най-вероятно и всички, помисли си тя и потрепери на седалката.

Джек взе възглавницата от седалката си и я пъхна зад тила си.

— Така, аз ще гледам да поспя… Слънцето ще изгрее след няколко часа. Не си сваляй колана. Над Хималаите има много въздушни ями. Малък самолет като този може да пропадне за секунди няколкостотин метра. Виждал съм хора да си трошат вратовете в тавана на кабината…

— Много мило, че си се загрижил — подхвърли тя.

— Просто е — ако си строшиш врата, няма да си получа парите — обясни той грубо и отново с някакво гадно чувство за хумор. После затвори очи.

Нанси се вторачи през илюминатора в мрака, докато под нея се разстилаха светлините на Делхи.