Царството

15.

Над Делхи се беше спуснала нощ. Горещият и препълнен пазар бе осветен от огньове и фенери. Просяци и йоги събираха милостиня от минувачите сред най-голямата блъсканица и някак си оставаха настрана от нея. Животните и колите се бутаха с хората за предимство. Камили, коне, магарета и свещените крави, които се скитаха, където поискат, защитени от закона, който им позволяваше да се движат безопасно по индийските улици и пътища. Огромни камиони, натоварени с кутии, покрити с брезентови мушами, се тътреха през тълпите, бълвайки дизелови пушеци, а товарът им се люшкаше над главите на минувачите.

Кришна вървеше напред, водейки я през хаоса. Оказа се, че е нужно известно убеждаване, за да го накара да я заведе при Адамс. Пък и тя му беше началник, та едва ли щеше да й позволи да се гмурне сама в най-оживения делхийски пазар още на първата вечер от пристигането й в Индия.

С всеки изминал от полицейския разпит час самоувереността и възмущението на Нанси нарастваха. От една страна, заплашвана от полицията, а от друга, без подкрепа от страна на Дан Фишър, поне тя така виждаше нещата, естественият й журналистически инстинкт щеше да поеме нещата в свои ръце. Пък и нали Дан Фишър й беше казал да напише нещо за местния колорит, мислеше си тя дяволито, а къде може да се намери по-добър материал, отколкото вечер в гъмжащия от хора пазар?

Тя гледаше как Кришна крачи напред. В тялото му личеше скованост и напрежение, които не бяха характерни за никой друг от хората в тълпата. Не се чувстваше твърде уютно сред хорското гъмжило. Беше прекалено деликатен, твърде добре образован и вече свикнал да се движи сред кръговете на могъщия индийски елит. Може би не се различаваше твърде много от нея, когато й се налагаше да се движи из лошите квартали на Вашингтон. Там никога не се чувстваше добре, но й беше приятно да си мисли, че със сигурност щеше да скрие по-добре отвращението си от заобикалящата ги действителност.

Те минаха през старата порта към Кашмирския сарай, главния делхийски пазар, който гъмжеше от хора от цяла Централна Азия: стада камили от Белуджистан, пущуни от Кабул със своите къносани оранжеви бради, сикимци с късите си червени одежди и островърхи шапки с пера. Мъже се пазаряха и сключваха сделки. Момчета ритаха керванските кучета, хвърляха сено пред конете или разтоварваха пластмасови бензинови туби от тях. Пазарът беше разположен на стар викториански площад, построен от британците до железопътната гара. Околовръст имаше стъпала, в чийто горен край се виждаше сенчеста сводеста галерия, където се намираха сергиите на по-преуспелите търговци. Сводовете бяха зазидани с тухли и отпред имаше поставени повече или по-малко здрави врати в зависимост от успехите на съответния търговец. Под сенките на галерията се упражняваха всевъзможни занаяти и търговия: лихварство, обущарство, ковачество, ключарство.

Нанси никога не си беше представяла, че такова място може да съществува. Тя се възхищаваше на цветовете и гъмжилото наоколо, докато Кришна не я дръпна за ръкава, за да я преведе покрай група таджикски шофьори, които се караха със своя работодател индус колко пари им дължи за последното пътуване.

Усмихвайки се на всичко около тях, тя се наведе към своя придружител и изкрещя:

— Какво, за бога, прави американец на място като това?

Той извика в отговор, без да откъсва очи от тълпата около тях:

— Мястото е добро за нелегалната търговия с антики. През прохода Хайбер от Афганистан продължават да пристигат неща, а по каракумската магистрала — и от Китай. Старите търговци могат да прекарат всичко… Но ако се опиташ да го изнесеш по въздуха и те хванат, може да получиш много дълга присъда…

Тя поклати глава, но не си направи труда да отговори в тази шумотевица. Внезапно се запита какво всъщност прави? Заля я вълна от умора и увереността й внезапно се изпари. Може би беше по-разумно да се прибере вкъщи и да поспи. Съветът на Дан Фишър беше напълно разбираем, а тя беше журналистка, не частен детектив. Промените в настроението й я объркваха. За секунди изпита ясното усещане, че върви към пропаст, а на дъното й няма нищо друго, освен студена, черна празнота. Опита се да пропъди тази мисъл. Беше твърде късно. Кришна вече се изкачваше по стъпалата, тя го наблюдаваше как минава през дървената врата и изчезва в едно от тайнствените сводести дюкянчета. Последва го и в горния край на стъпалата се спря и огледа за миг трескавата търговия, която кипеше на пазара.

Можеше да прекара месеци тук, просто проучвайки пазара, да не говорим за останалата част от Делхи. Това беше точно онова, на което се бе надявала, когато реши да си събере багажа и да остави своя стар живот зад гърба си с неговата прекалено позната рутина. И с ритуалите му, които постепенно бяха станали тъпи и изсмукваха енергията й: на път за работа да си купи чаша кафе от магазинчето на ъгъла, погледът върху разпрострялото се работно помещение в редакцията и бюрата, подредени като тези на търговците в борсите, обядът в стола или на полянката, ако е слънчево. Сега беше тук и един огромен континент очакваше да бъде проучен, един друг свят, пълен с новости и очарование. Само всичко да не беше започвало по този начин, помисли си тя тъжно. Ако можеше Херцог да се върне по прашните улици, работата щеше да бъде истинско забавление. Но това нямаше да се случи, той беше изчезнал и Нанси имаше ужасното предчувствие, че никога няма да се върне.