Царството

25.

Колата бавно се отлепи от бордюра и потегли по улицата, която се простираше покрай парка „Лходи“. По това време паркът беше пуст. Между редките дървета тук-там можеха да се видят фигури, които си приготвят леглата или разговарят. Отвъд него, някъде там в мрака, бяха пищните бляскави постройки на гробницата на Хумаюн12. Нанси беше втренчила поглед в празното пространство — всичките й мисли и чувства бяха замрели. В тези минути усещането й за живота беше малко повече от празнота и чувство за откъснатост, сякаш не беше в Индия и всичко, което се случваше, бе сън.

Тя се замисли отново за Оракула — пътеводната светлина на Антон Херцог. Може би онова, което Оракулът в действителност казва, е, че в живота ще получиш точно онова, което искаш, размишляваше мързеливо Нанси. Колата се подреди зад камион, натоварен със стоки, и нощният трафик ги заля отвсякъде. През целия си живот бе копняла за повече вълнения, а наскоро и за развлечения, които да я откъснат от мрачните мисли за миналото, да излекуват сърдечната й мъка — и ето, сега ги имаше в изобилие. Получаваш точно това, за което си мечтаеш, но никога не можеш да предвидиш какво ще означава то, докато не стане твърде късно. Още не можеше да повярва, че току-що бе разговаряла с Джеймс, а изпита толкова малко болка. Беше твърде заинтересувана от тайните в произхода на Антон Херцог, за да се рови в своето минало. Наистина ли не го обичаше вече? Тази нова перспектива в нейния живот си имаше цена, която трябваше да плати.

Движението отново се поднови на тласъци, тръгни-спри, като кръвта в запушена артерия. Тя се унесе и засънува Книгата Дзян, чиито черни корици са украсени със змия, навита около пръстен. Лежеше пред нея сред горящите развалини на отдавна изгубен град. Протегна ръце да я вземе, но книгата си остана извън техния обсег. Пламъците наоколо се издигаха все по-високо и по-високо. Горещината им я прогони назад. Заобиколена от пламъците, единствено Книгата Дзян не гореше.

Гласът на шофьора я събуди:

— Госпожо, моля, събудете се, вече пристигнахме.

С усилие отвори очите си. С удоволствие би му платила да я остави да спи цялата нощ. Вдървена и уморена, Нанси протегна врат и погледна през предното стъкло. Пред нея беше великолепният вход на „Тадж Махал“ — явно хотел с шест или седем звезди, каза си тя, като видя мрамора и златото в атриума и дългата редица бентлита, които чакаха пред нейното такси. От тях една по една слизаха красиви млади индийски двойки, които влизаха в бляскавото фоайе. Всичко това й напомни премиера на филм или снимки за модно ревю.

След минута дойде нейният ред. С голямо усилие на волята се изправи и си взе раницата. Точно се готвеше да отвори вратата, когато портиерът в ливрея направи това за нея. Чувствайки, че дрехите й съвсем не отговарят на стандарта на мястото — панталони каки и бяла риза, Нанси слезе от таксито, плати на шофьора и се вмъкна в климатизираното фоайе през огромна двойна врата, която се отвори пред нея, щом наближи.

Прохладното фоайе заемаше огромно, покрито с мрамор пространство, а в средата се издигаше фонтан с формата на лале, направен от опушен кристал. Наоколо бяха пръснати кресла и маси, заети от елегантното индийско висше общество, което се чувстваше като у дома си в луксозната обстановка. Високият таван беше украсен от обърнати двуметрови плафони, украсени със сложни могулски орнаменти. Те напомниха на Нанси изящните персийски килими, които висяха в музея „Метрополитън“ в Ню Йорк.

Един модно облечен портиер сикх й посочи пътя за бара „При Рик“ и тя се присъедини към тълпата модно облечени дъщери и синове на баснословно богати индийски олигарси, които също се бяха запътили натам. Докато вървеше към бара, Нанси си погледна часовника. Двадесет и един и тридесет. Очевидно тези хора идваха тук след вечеря. Какво, за бога, правеше Джек Адамс на подобно място?

Тя мина край групичка млади индийки, облечени в красиви сарита, и забърза по друг мраморен коридор. В „При Рик“ беше посрещната от сцена, изскочила сякаш от боливудски филм. Вдясно имаше зелен стъклен барплот, който пресичаше цялото помещение. На кожените столчета пред него по цялата дължина седяха още млади, модно облечени индийци и индийки. Вляво бяха подредени маси и кресла, също заети от младо общество, а келнерите непрекъснато сновяха насам-натам и се протягаха, за да съберат празните съдове, преди да се махнат от пътя на гостите.

Подобна сцена беше последното нещо, което Нанси очакваше да види след мъчителните събития през деня. Помещението беше ярко осветено, а шумът толкова силен, че едва успяваше да чуе келнера.

— Госпожо, мога ли да ви помогна? Желаете ли нещо за пиене или търсите някого?

— Да, господин Адамс. Познавате ли го? — вече оглеждаше помещението тя.

— Да, госпожо, моля, последвайте ме.

Нанси изпита затруднение да пази равновесие и да следва келнера, който умело се промъкваше през навалицата, докато не стигнаха до другия край на помещението. Там в ъгъла, седнал на крайчеца на удобно кресло, я очакваше един леко нервен Джек Адамс. Той разговаряше с наглед тромав индиец, който имаше вид на двадесет и няколко годишен. Облегнал се беше удобно и само по езика на телата им се разбираше много ясно какви са техните отношения. Адамс сигурно се опитва да му продаде някакви антики, реши Нанси. Келнерът се поклони на двамата седнали удобно мъже, след това прошепна нещо в ухото на Адамс. Американецът се обърна и тя му кимна. Той й кимна в отговор със сериозно лице. Може би уговаря важна сделка, каза си тя. Той стана, поклони се на своя събеседник, чиято глава едва помръдна в отговор, след това я доближи с бързи крачки. Имаше вид на човек под силен стрес.

— Значи успяхте да ме намерите. Какво става?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Искам да се кача на самолета тази вечер. Разполагам с 5000 долара в пътнически чекове. Мога да ги обменя на рецепцията на хотела, а ти може да вземеш назаем костта. Това мога да си позволя, но ти ще получиш костта, както поиска. Аз трябва да се кача на самолета.

Джек Адамс стрелна поглед през рамо към тромавия индиец, след това се обърна към нея. Ако бе изпитал някакви съмнения, очевидно бързо ги беше оборил.

— Чудесно, ще се видим на рецепцията след две минути.

Пет минути по-късно един хотелски служител с добре поддържан маникюр свърши с броенето на новите банкноти и ги бутна по мраморния плот към очакващите ръце на Нанси. Парите за устройване на новия ми живот в Делхи, помисли си тя с угризения. Готвя се да ги предам на човек, на когото изобщо не може да се вярва, само заради удоволствието да ме заведе в Тибет, където да се изложа на голяма опасност.

Внезапно усети Адамс да я стиска за лакътя. Със съскане той прошепна в ухото й:

— Качи се веднага на асансьора и се спусни на минус първия етаж. Там слез, завий надясно и излез през втората врата, на която пише „Само за служители“. После чакай в коридора.

Той настойчиво я забута към вратите на асансьорите в далечния край на мраморното фоайе, остави я там и отсечено закрачи към мраморното стълбище, което водеше към ресторант „Маршан“. Объркана, Нанси се зае да изпълнява странното му нареждане и нареди на момчето в асансьора да я свали до минус първия етаж. Както я беше инструктирал, зави надясно и намери втората врата, на която пишеше „Само за служители“. С блъскащо сърце я отвори и прекрачи в коридора зад нея. Той беше безупречно чист като целия хотел, но безличен, с изключение на вратата в далечния край и другите две отдясно, на които пишеше „Домакинство“.

Точно започна да се чуди какво да прави, когато Джек Адамс нахлу през вратата в далечния край на коридора.

— Бързо, последвай ме. Не се бави!

Тя се втурна към него, мина през вратата и попадна в ъгъла на шумна подземна кухня.

— Къде отиваме? — извика, за да я чуе.

— Ще минем по панорамния път — отговори той, хвана я за ръка и я повлече покрай един усмихнат готвач, облечен в безупречно бяло работно облекло.

— Защо? — изкрещя тя.

— Защото горе имаше един, който много искаше да разбере къде отиваме.

Сърцето й прескочи, но Адамс крачеше твърде бързо, за да забележи паниката й той я влачеше напред покрай метални работни маси, покрити с еднакви чинии, пълни с храна, които чакаха да бъдат отнесени на хотелските гости. Един готвач им се усмихна иззад вдигащ пара казан и извика нещо на хинди. Адамс му отговори на същия език и мъжът се разсмя.

Сигурно беше видял някого от хората, които я следяха във фоайето — може би някой е стоял там, а тя не го беше забелязала. Защо тогава не я попита кои са те? Защо не поиска да разбере какво става в действителност? Сигурно се беше разтревожил, когато е видял, че я следят. Стигнаха до летяща врата и Джек профуча през нея, влачейки я зад себе си. Излязоха на огромна товарна рампа. Два хладилни камиона за зеленчуци стояха с отворени товарни отсеци, а един готвач оглеждаше наредените върху палета щайги с марули.

— Тук — каза Адамс, преди да я прекара покрай хладилните камиони до една стара очукана кола, която чакаше с работещ двигател.

— Точно така — продължи той, — ще оставим моята кола отпред. Ким, хайде да се махаме.

Нанси погледна през прозореца и чак сега разпозна помощника на Адамс. Замаяна какво ли означава всичко това, тя се наведе и се настани на неудобната и прашна задна седалка. Ким се премести на тази до шофьора, а Джек се вмъкна зад волана и даде газ, за да излезе от входа за снабдители и да поеме по пътя за товарната рампа. Колата излезе през задната врата и потъна във вечерния трафик.

— Съжалявам — обади се Адамс, — но трябваше да се махнем оттам колкото може по-бързо. Видях един човек да те наблюдава, докато обменяше пътническите чекове, и се притесних, че са ни видели да разговаряме в бара.

— Възхищавам се на бързата ти реакция — отговори сухо Нанси.

— Да кажем, че имам известен опит. В бизнеса с антики човек бързо си спечелва врагове.

Той надмина един бавен камион. Удивена от чутото, Нанси потъна в неудобната седалка и се зарадва на късмета си в този конкретен случай на сбъркана самоличност: Адамс беше предположил, че нейните преследвачи са негови, и тя нямаше намерение да поправи тази грешка. Той зави още веднъж, а по челото му бяха избили капчици пот.

— Вече сме на път. Ще бъдем на летище „Индира Ганди“ след половин час, точно навреме за полета…