Царството

17.

— Пещерата на магьосниците.

С триумфален блясък в очите полковник Дзиен мушна с пръст китайската военна карта. Капитанът протегна врат. Двамата бяха сами в старата библиотека. На картата Хималаите се простираха от ляво на дясно. Между величествените планини течеше река Цангпо, изкачваше се близо до свещената планина Кайлаш на запад и след това започваше да се вие на изток през високите долини, пълнейки се с води от топящите се глетчери по пътя. Изминавайки половината от дължината на Хималайската верига, тя завиваше рязко наляво, хвърляше се от високите скали на клисурата Цангпо и се изливаше в долините на Пемако. Реката се спускаше от 5181 на 1524 метра надморска височина в продължение само на седемнадесет километра. В Пемако продължаваше с по-уравновесена бързина през гората, докато не изчезваше отново в непроходима клисура. След тридесет и два километра в южна посока и още 914 метра по-малка надморска височина тя се превъплъщаваше в свещената индийска река Брахмапутра.

Полковник Дзиен призна, че маршрутът ще бъде тежък. Планински вериги, река и една зелена кръпка — това беше пемакската джунгла. В сравнение с нея останалата част от Китай и дори от Тибет беше добре картографирана. Имаше пътища, села, възможни площадки за приземяване на хеликоптери и така нататък. Обаче картата на Пемако беше безнадеждна — сякаш извадена от книга с детски приказки. Полковник Дзиен поклати глава.

— Монахът ми каза, че заедно с чужденеца са се насочили към Пещерата на магьосниците — входът към пещерната система трябва да е някъде тук.

Той мушна с пръст картата близо до мястото, където беше отбелязал местонахождението на гомпата Литанг.

— Ако не стигнем там преди тях, ще пропилеем възможността да ги хванем. Не мога да ти опиша какво разочарование е това. Изпуснахме ги само за няколко часа!

— Другарю полковник — каза тихо капитанът, — разполагам с тридесет и един човека, готови за тръгване. Както наредихте, заповядах на армейския офицер да остане на пост тук в гомпата, така че да не ни пречи повече. Наредих на хората си да оставят цялото си оборудване тук. Ще можем да се движим бързо. Монасите имат само шест, най-много седем часа преднина. Скоро ще ги настигнем.

Полковник Дзиен отново поклати глава и се вторачи недоволно в картата. Дори малкото, което беше отбелязано на нея, беше неточно. На път от прохода Су Ла за тази гомпа те се бяха движили по източния бряг на река Цангпо, като очакваха да стигнат до въжен мост. Той беше рухнал отдавна в реката. Вместо него трябваше да разчитат на едно-единствено ръждясало стоманено въже, което изобщо не беше отбелязано на картата, а освен това се намираше двадесет и пет километра по-надолу от манастира. Ако въженият мост беше запазен, щяха да влязат в манастира, преди войниците да са нахлули в него и съсипали всичко.

Такива злощастни и непредсказуеми събития караха полковник Дзиен да се чувства много нервен. Той вдигна глава и обясни:

— Монасите пътуват бързо. Те нямат нужда да се хранят и да почиват толкова много, колкото нашите войници. Виждал съм сами монаси да пътуват из високите Хималаи само с торба ечемично брашно за прехрана. Виждал съм ги да показват издръжливост, която би накарала олимпийските маратонци да стенат. Могат да се движат денонощно с висока скорост в продължение на две-три седмици, без да спят. Всички останали биха измръзнали до смърт горе на високото или умрели от изтощение, но тези монаси могат да произвеждат своя топлина и енергия с помощта на познанията си по йога. Не се съмнявай в силите им. Трябва да стигнем до пещерите преди тях, защото иначе ще ги изгубим завинаги.

Капитанът не виждаше проблема.

— Не можем ли да ги последваме в пещерите? Ще вземем динамит или димки и ще ги опушим като риба…

Полковник Дзиен го погледна със сериозно лице.

— Капитане, никой не знае къде водят тези пещери. Хималаите са пълни със слухове за цели градове, които съществуват под земята. Преди години в Шигаце, Западен Тибет, срещнах староверец от Москва, един от онези руски християни, които носят черни роби и дълги бради. Той ми разказа за изгубения град Чуд. Чувал ли си за Чуд?

— Не, другарю полковник.

— Староверецът ми каза, че все още се чувало как пеят в подземните си катедрали. По време на празници можеш да чуеш техните камбани под краката си… Капитане, помни ми думите, ние знаем малко за Хималаите. Нашата работа е само да се промъкнем в Шангри Ла и да вземем онова, което ни трябва. Ние сме крадци и толкоз. Не искаме да безпокоим заспалите царе. Ако го направим, никога няма да излезем живи. Нито динамитът, нито димът ще ни помогнат. Трябва да хванем монасите, да ги накараме насила, ако трябва, да ни покажат пътя и след това да се измъкнем колкото може по-безшумно.

По лицето на капитана се беше изписало съмнение. Полковникът бутна безполезната карта настрана.

— Капитане, ти не вярваш, но аз съм виждал такива неща тук горе в планините и в китайския див запад, които биха те смаяли. Яздил съм в Съчуан и съм чувал как тропотът на подковите ечи в подземните тунели. Виждал съм странни фигури на пазарите в Кашгар — хора, които бяха излезли право от дълбините на пустинята Гоби, облечени в много отдавнашни дрехи и носещи трудно разпознаваеми монети от времето на херцог Чоу. Опитвал съм се да ги доближа с всички умения, на които съм научен като млад офицер от разузнаването, и ги виждах буквално да изчезват пред очите ми. Не подценявай монасите. Може да нямат оръжия и армейски камиони, но имат други знания…

Полковникът решително нахлупи островърхото си кепе и започна да сгъва картата.

— Трябва да тръгнем веднага. Ако някой започне да изостава, ще бъде оставен на милостта на джунглата.