Царството

23.

Нанси коленичи на пода до леглото и прехвърли дрехи в малката си раничка. Каквото и да направеше отсега нататък, независимо дали щеше да остане в Индия или не, искаше да се махне от това място. То беше сцената на нейния арест, а освен това преливаше от спомени за Антон Херцог. Искаше да изчезне, да се откачи от преследвачите си, да си осигури място за размисъл.

Вътрешността на апартамента беше сумрачна. Тя реши да не пали лампите. Беше почти сигурна, че таксито й беше проследено обратно до жилището, или просто напрежението бе започнало да я превръща в параноичка. Както и да е, сега предпочиташе да стои в полумрак. Ако я наблюдаваха, които и да бяха, щеше да им е по-трудно да виждат какво прави.

Какво да опакова? И къде щеше да отиде? В хотел? В планините? В Тибет? Там сигурно ще бъде студено, предположи Нанси. Истината беше, че не знаеше какво върши. Докато пъхаше суичър и пуловер в раничката, стомахът й се сви, а тялото се напрегна, заставайки нащрек заради приближаващата се опасност. Тя нави комплект термобельо и го напъха в страничния джоб. Оставаше Оракулът. Прелисти го, а после внимателно сложи книгата в задната част на раницата. На Херцог сигурно му липсва, реши тя. Когато най-накрая се срещнат, ще му го даде. Разбира се, ако това изобщо стане, но тя не можеше да мисли за провал, не и когато шансовете за успех бяха толкова отчетливо срещу нея. Сирена разцепи нощта и Нанси скочи на крака. Остави куфара на пода точно на същото място, където го беше стоварила, когато пристигна от летището. Той беше грубо разхвърлян заради трескавото стягане на багажа и навсякъде наоколо бяха разхвърляни дрехи. Тя излезе в коридора и се огледа, след това хвърли поглед във всекидневната и отново огледа за секунда фантастичната сбирка антики на Херцог. Да, апартаментът би бил чудесно място за живеене, помисли си тя, за организиране на купони, елегантни вечери. Изпита пристъп на съжаление за бляскавия живот, който можеше да води в Делхи сред чуждестранната колония. Но сега се приготвяше да стане бегълка, затова прогони тези мисли, преди да разколебаят нейната решителност.

Преди да напусне апартамента, искаше да разследва още една възможна следа. Не искаше да провежда точно този разговор пред Кришна, но сега беше сама и смяташе, че може да го направи. Прекоси претъпкания хол и седна зад бюрото на Херцог, после пусна компютъра и влезе като гост. След секунда вече имаше номера, който й трябваше. Направи кратка пауза, за да събере мислите си, пое си дълбоко въздух и набра. Телефонът дава свободно в продължение на минута и тя точно се готвеше да затвори, когато някой вдигна и каза „ало“ с американски акцент. За част от секундата Нанси се разколеба и малко й трябваше да затвори. Не беше сигурна как ще реагира, когато чуе този глас, но сега вече знаеше — чувстваше се невероятно объркана.

— Здравей, Джеймс, Нанси се обажда. Съжалявам, че се обаждам толкова рано.

— Нанси? Нали се бяхме разбрали да не се чуваме? Тя долови напрежението и безпокойството в неговия глас и разбра какво си мисли.

— Джеймс, не ти звъня заради нас двамата. Обаждам ти се по работа. Нашата връзка свърши. Знам това.

Но дори когато произнасяше думите, знаеше, че той никога няма да й повярва. Тя си го представяше съвсем ясно как държи слушалката, красивото му лице смръщено, а зелените очи присвити от съмнение. Сигурно вече се тревожеше за душевното й състояние. В началото бе приела много зле раздялата и той вероятно беше склонен да се съмнява в нейните думи.

— Джеймс, говоря сериозно. Нуждая се от помощта ти. Трябва да те питам нещо за Южна Америка.

Тя усети как го изпълва подозрение.

— Смятах, че отиваш в Ню Делхи…

— Тук съм.

— Какво? Защо тогава пишеш за Южна Америка?

— Нуждая се от информация за един човек от Буенос Айрес. Можеш ли да ми помогнеш?

Настъпи мълчание, нарушено от едносричен въпрос:

— Кой?

— Антон. Антон Херцог. Вероятно вече си чул, той изчезна в Тибет. Имам нужда от всичко, което можеш да научиш за семейството му и неговата младост в Буенос Айрес.

— Какво? Искаш да проучвам семейството на Антон Херцог? Нанси, сериозно ли говориш?

— Да, напълно сериозно.

— Виж, нямам представа какво целиш с това, но смятам, че не е добра идея. Може би трябва да прекратим този разговор.

Сега тя се ядоса.

— Джеймс, съгласна съм, че не бива да се чуваме. Но ти си единственият човек на точното място и с нужната квалификация, когото познавам. Освен това си единственият, на когото мога да се доверя. Затова те моля да го направиш за мен. В името на доброто старо време. Моля те!

Настъпи нова пауза и когато Джеймс заговори отново, гласът му беше значително по-мек.

— Добре, добре, ще проверя. Какво точно искаш да знаеш?

— Каквото и да е. Всичко, което можеш да изровиш. Сигурна съм, че миналото на Антон ще хвърли светлина върху неговото изчезване. Но то вероятно е много по-сложно, отколкото изглежда на пръв поглед. Не мога да обясня, защото нямам много време. Информацията ми е нужна сега. Или поне някакви данни. Нещо, каквото и да е.

Тя вече се беше успокоила и долови, че Джеймс изпитва облекчение от това.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Тук все още е рано, а някои хора идват на работа по-късно. Ще се обадя тук-там и ще ти звънна след двадесетина минути. Нищо чудно да няма какво да ти съобщя.

— Джеймс, това е прекрасно. Изрови, каквото можеш. Предварително ти благодаря.