Царството

16.

Вътре дюкянчето приличаше на кръстоска между турски харем и музей по естествена история. От сводестия таван, който се издигаше над пространство от около двадесет и два квадратни метра, висяха два антикварни полилея. Те осветяваха огромна сбирка от антики, древни изкопаеми и кости от всякакви големини, форми и видове. По стените висяха красиви многоцветни персийски килими, подът също беше покрит с тях. Антикварни маси и писалища от Китай и Япония стояха наоколо, а върху всяка възможна повърхност лежаха и стояха предмети, за които Нанси предположи, че представляват тибетската колекция на Джек Адамс.

Гледката беше зашеметяваща. В средата на помещението, където се намираше единственото празно място, Кришна седеше върху купчина възглавници и разговаряше с малко индийче, което й се стори около дванадесетгодишно. Момчето носеше торбести пущунски шалвари и елек, чифт износени кожени мокасини и мърляво бяло кепе. Изражението му беше тревожно и в мига щом Нанси влезе в магазинчето, то стана и се поклони леко.

— Влизай — обърна се Кришна към Нанси. — Това е Ким, помощникът на Джек. Ким, това е Нанси Кели от вестник „Хералд Трибюн“.

Кришна се обърна пак към момчето и продължи да разговаря с него на хинди. Нанси се запромъква през бъркотията и стъпи на килима.

— Ким ще повика господин Адамс — съобщи й Кришна, когато тя се приближи.

Момчето отново се поклони, но сега и на двамата, а след това се запромъква към задната част на помещението и изчезна зад врата, която Нанси не беше забелязала в началото.

Кришна й кимна. Изглеждаше малко нервен.

— Имаме късмет, Адамс е тук. В първия момент си помислих, че е на някоя от неговите екскурзии. Попитай го за ходенето до Пемако, а след като захапе, го питай за Антон… Сигурен съм, че знаеш какво да правиш при тези журналистически препоръки…

В мрака зад гърба им се чу шум и от него излезе висок, почернял от слънцето бял човек. Косата му беше късо подстригана, а очите небесносини. Движеше се с безгрижно самодоволство и потисната енергия, а под тънката му риза ясно се очертаваше контурът на мускулите. Нанси веднага разбра какво е имал предвид Кришна, когато говореше за неговото мъжкарско високомерие. Макар че всичко, което мъжът направи, беше да избърше ръце в кърпа, която хвърли на пода, докато се приближаваше. Високомерен, нуждае се от внимателен подход, помисли си Нанси, разчитайки на своя журналистически инстинкт за работа с трудни хора. Очарователен, когато му е приятно, но склонен към коварство или избухвания. Определено имаше вид на човек, който играе своя собствена игра и ничия друга.

— Значи искаш да отидеш в Тибет? — попита той, като я наближаваше с протегната ръка.

Докато отговаряше на ръкостискането му, Нанси се чудеше как най-добре да постъпи. Този човек беше хитър: подозираше, че много скоро ще я прозре. Нямаше ли да бъде по-добре да бъде откровена с него от самото начало? Докато Кришна прибавяше своя предпазлив поздрав, Нанси си помисли, че външността на суров изследовател като че ли е внимателно пресметната. Адамс се беше сдобил с магазинче с прекрасно и живописно разположение, великолепна сбирка от антики, а външният му вид беше подходящо допълнение, от което можеше да печели: коравият планинар и авантюрист. Нямаше съмнение, че това беше част от търговската му стратегия, но това не я интересуваше. Трябваше обаче да признае, че е красив, и сигурно беше свикнал жените да му се валят в краката, бъркайки онова, което сигурно беше твърде тежък и двойствен живот, с поток от бляскави приключения.

Тя се спря. Хората винаги могат да усещат до известна степен какво си мислиш за тях, каза си тя. Особено когато са се вторачили в теб с бляскащи очи, правейки предположения за твоите подбуди, докато ти се опитваш да анализираш техните. Трябваше да бъде по-внимателна. В края на краищата, Адамс може би знаеше нещо за костената тръба. Беше я взела със себе си, преметната през рамото й. Когато той пусна ръката й, тя се опита да влезе в ролята си и заговори оживено и заинтересувано:

— Да. Точно така, трябва да отида в Пемако. Колкото е възможно по-скоро.

— Разбирам — отговори той, докато търкаше брадичката си с ръка.

Дори говорът му беше леко театрален. Вероятно придобит от работата му с туристите, идващи право от самолета, който ги е докарал от Щатите. Разбира се, тя също идваше право от самолета, но беше пътувала много в кариерата си и се надяваше, че е понаучила нещичко за начините, по които туристите могат да бъдат доени. Харизматичен, няма две мнения, но тази поза на изследовател, мислеше си тя, е малко в повече.

Когато седнаха заедно на възглавниците, Ким поднесе чаши с чай, а Адамс продължи разговора:

— Бях в Пемако миналото лято. Минах през прохода Су Ла. Мястото е опасно, няма точни карти, мостовете са разрушени, а сега има стотици китайски войници, които се опитват да измъкнат пари от теб. Към това трябва да добавим магьосниците…

Кришна се размърда нетърпеливо до нея и попита:

— Какви магьосници?

— Отровните магьосници. Пемако е прочута с тях. Това са стари госпожи, които живеят в селищата. Отравят чужденците, за да вземат тяхното „чи“, жизнената им сила.

Нанси вдигна вежди.

— Кажи ми колко ще струва? — попита тя.

— Виждам, че сред нас има неустрашим изследовател.

Адамс изглежда й се надсмиваше и Нанси трябваше да си наложи сдържаност, макар да си каза, че това вероятно е част от търговията и няма защо да й пука.

— Не смятам — остро възрази тя, — Пемако едва ли е по-зле от джунглите на Борнео.

Сянка премина по лицето на Адамс. Той обърна глава и когато видя голямата кост, която лежеше на масата до тях, я взе. Щом заговори, поведението му беше различно. Вече не се усмихваше.

— Виждаш ли това? Бедрена кост на як. — Той плесна с нея по лявата си длан. — Якът е роднина на камилата, но е космат, мързелив и още по-злонравен. Тибетците разчитат на него точно както бедуините на камилата. От него получават млякото си, хранят се с неговото месо, ядат очните му ябълки, тестикулите му и дори използват маслото му, за да си светят.

Той размаха костта в ръката си, сякаш беше тояга. След това без усмивка на лицето заби корав поглед в нея.

— Може би ти, госпожице Кели, вярваш в цялата тази пропаганда за стария Тибет? Че е бил мирно и щастливо място, когато далай ламите управлявали цялото население, докато не са дошли злите китайци?

Той й подаде костта. Нанси я пое, замаяна от промяната в настроението му. С всяка минута този тип става по-интересен, помисли си тя. Адамс заговори отново:

— Костта, която държиш, е използвана като инструмент. Ако някой селянин извършвал престъпление, дори толкова дребно като кражбата на малко овесена каша, за да нахрани умиращото си от глад семейство, са го поваляли и държали, докато са притискали в слепоочията му две такива бедрени кости. Когато вече е била упражнена достатъчно сила, очите на селянина изскачали от орбитите. И справедливостта възтържествувала във феодалното царство на великите лами.

От отвращение Нанси изпусна костта върху килима. Той я вдигна и я върна внимателно на мястото й. След това обърна глава и вторачи в нея снизходителен поглед.

— Изтърканите идеи, които се обменят около американските маси по време на вечеря, за магическия, духовния Изток са твърде далеч от истината. Тибет винаги е бил опасно и пълно с насилие място за хората, които не го разбират. Дори бих си позволил да кажа, че не е и много будистко, а по-скоро окултно царство, където винаги е властвала черната магия. Не е и никога не е бил будистка страна на мира…

Кришна не можеше да се сдържа повече.

— Добре, Адамс, стига с твоите мнения. Искаш ли работата или не? Не сме дошли тук за лекция, а аз самият много рядко ходя на американски вечери.

Адамс се обърна към него и с делови тон отговори:

— Ще ви струва доста.

— Колко?

— Кога искате да тръгнете, колко хора и каква е целта на пътуването?

Кришна стрелна Нанси с поглед.

— Само аз — отговори тя бързо. — Освен това искам да тръгна, без да вдигна под тревога китайските и индийските власти. Точната цел ще бъде разкрита, когато стигнем в Пемако.

Адамс се усмихна, сякаш нищо от казаното не го изненадва.

— Разбирам. Добре, да речем, петдесет хиляди долара за десетдневно пътуване, включително всички шерпи и екипировката. Имам нужда от парите предварително.

Нанси зяпна.

— Какво? Не разбирам много от експедиции в Тибет, но това звучи направо възмутително. Сигурно можем да наемем цяла армия шерпи за тези пари?

— Разбира се, и освен това да подкупите китайските имиграционни власти. Но ако отидете в Пемако без мен, повече никой няма да ви види…

Намеси се Кришна:

— Не разбирам как въртиш търговия с тези цени. И двамата знаем, че са смешни…

— Естествено, ако смяташ така, желая ви късмет да си намерите някого другиго да ви заведе — отговори Адамс със сух, високомерен тон. Той си допи чая и се огледа, сякаш се готвеше да завърши срещата. И наистина Кришна беше започнал да става, когато Нанси се обади:

— Слушай, господин Адамс, може би можем да сключим сделката. Не разполагам с толкова пари. Аз съм журналистка, а не милионерка.

Адамс я загледа вторачено и напрегнато и едва след дълга пауза отговори:

— Ще си помисля. Кога искаш да тръгнем?

Кришна гледаше Нанси напълно объркан. Тя осъзна, че той беше предложил пазарлъка за пътуването като маскировка, за да разприказват Адамс. Тя обаче беше мислила нещата различно — наистина ли? Не беше сигурна дали от самото начало имаше намерение да тръгне. Дори тя самата не беше наясно със своите мотиви. Чувстваше се тласкана от дълбока и властна цел, но не можеше да разплете обърканите си мисли. Ако може да ме заведе, защо да не отида, помисли си тя. Но не можеше да плати тази цена — това беше сигурно. Трябваше да намери начин да го накара да я свали, но не знаеше точно как.

— Колкото може по-скоро. До известна степен съм закъсняла.

Известно време седяха в мълчание. Кришна изглеждаше смаян и ужасен, а Нанси и Адамс се бяха вторачили един в друг. Тя си призна още веднъж, че мъжът беше тревожно красив, макар и неизтънчен, твърде мускулест и привлекателен — нещо, по което не си падаше особено.

— Чудесно, тогава имаш избор. Един мой съдружник лети тази вечер, може би още е възможно да хванеш неговия самолет. Ако не, ще трябва да чакаш поне две седмици. Търговската авиация е изключена. Ако искаш да пристигнеш там, без да те засекат, трябва да летиш с частен самолет.

— Кога довечера?

— Полунощ. От летище „Индира Ганди“, терминала за леки самолети.

Тя почувства прилив на адреналин и за пръв път след разпита изпита усещането, че отново поема контрол върху своята съдба. Точно това беше искала: приключение и възможност да си спечели име. Възможно беше дори да намери Херцог. Само да имаше повече пари. Всичко, с което разполагаше, бяха пет хиляди долара в пътнически чекове, които донесе в Индия. Имаше и спестявания, но трябваше да поиска да й ги преведат от Щатите, а това можеше да отнеме дни и дори седмици. А и те не бяха кой знае колко — само около петнадесет хиляди долара. Усещаше нарастващата паника на Кришна, но това изобщо не я интересуваше.

— Каква цена можеш да ми дадеш?

— Ще си помисля — отговори Адамс и отново втренчи в нея снизходителен поглед.

Какви ги върша, запита се Нанси с вълнение и нарастваща тревога. Със сигурност беше позволила да се увлече. И защо? Той никога няма да намали цената толкова, че тя да може да си позволи пътуването. И по-важното — това изобщо не беше нужно. Индийската полиция я беше тормозила, факт, но защо й трябваше сега да гони вятъра, и то с мъж, отчасти мачистко клише и отчасти нещо, което не можеше твърде да разбере? Усети отново неудобството на Кришна, знаеше, че иска да й каже да забрави това. Официално оплакване, строги слова от главния редактор — това беше повече по неговата част. Индиецът беше твърдо на страната на Дан Фишър. Той не можеше да одобри тя да хукне с този крайно ненадежден човек. От друга страна, не искаше да стои в Делхи, да се мотае наоколо и да чака да я арестуват отново или да й наредят да се върне в Ню Йорк — една непривлекателна възможност, но по различни причини. Освен това беше напълно сигурна, че индийската полиция няма да се втурне в Тибет да търси Антон Херцог, нито пък някакви американци.

Какво в действителност обаче ме подтиква да върша това, запита се тя отново. Наистина не можеше да разбере това силно желание да хване този полет, да прехвърли Хималаите и да стигне до магическата страна отвъд. Отпъди тези мисли. Изведнъж действителността се върна и фантазиите й отлетяха. Идеята беше налудничава. Та тя едва беше пристигнала в Ню Делхи. Дан и полицията й бяха наредили да не мърда оттук. По-късно ще имам време да помисля за това, каза си Нанси.

— Ще видя какви средства мога да вложа — каза тя отсечено на Адамс. След това с по-мек тон добави: — Има още нещо, в което би могъл да ми помогнеш, ако нямаш нищо против. Бих искала да науча произхода на една стара кост, която ми даде мой приятел. Ще хвърлиш ли едно око?

Адамс кимна рязко.

— Няма проблем.

Кришна изглеждаше силно облекчен, че разговорът за пътуването беше свършил. Нанси извади платнения вързоп от чантата си и го остави на килима. Преди това беше извадила журналистическата карта на Херцог и я беше прибрала в джобчето на чантата си. Адамс коленичи, поведението му беше на човек, изпълнен с очакване, а може би дори с нетърпение. Тя се забави с връвта, после започна бавно да развива вързопа, докато не се показа странната кост с мундщука.

— Може ли?

Търговската напереност на Адамс беше напълно изчезнала. Нова маска, помисли си Нанси, на професионален археолог. Тя кимна. Той протегна ръце, сякаш пред него имаше безценна ваза или някаква друга ценна антика. Вдигна я и започна бавно да я оглежда от всички страни, бавно въртейки я из ръцете си. После направи пауза и след нея се зае да оглежда по-внимателно мундщука. Извика нещо на хинди към Ким и момчето се дотътри с малка лупа в ръка. Адамс я закрепи на дясното си око и продължи бавно да оглежда мундщука. Накрая остави лупата да падне от окото в дланта му и с много сериозно изражение върна костта на Нанси.

— Знаеш ли какво е това?

В гласа му се усетиха нотки на силно подозрение.

— Мисля, че го наричат костен тромпет или тръба… — отговори тя неуверено.

— Сложи я на устните си и духни леко в мундщука.

Тя вдигна тръбата, постави много внимателно мундщука на устните си и духна. От костта се понесе призрачен натрапчив писък.

Адамс кимна бавно.

— Използва се в тибетските тантрически церемонии. Обаче костните тромпети, или тръби, са по-стари от тях. Използвани са през Бронзовата епоха, а вероятно и преди нея. Като съдя по състоянието на костта, бих казал, че тази е много, много стара.

— Как стигна до този извод?

— С помощта на тафономията. Науката за датирането и гниенето на старите кости. Това е моята специалност. Естествено, би трябвало да проверя, но само като я гледам, мога да кажа, че е поне на двадесет хиляди години, а вероятно много, много по-стара.

После, сякаш на себе си, добави:

— Направен е от бедрената кост на човек.

Нанси потрепери от отвращение.

— Пфу! Какво ли още има да видя.

Тя набързо остави костта върху плата на вързопа и си избърса ръцете в килима. Адамс изглеждаше искрено изненадан от нейната гнусливост.

— Не се притеснявай. Съмнявам се, че липсва на бившия си собственик. Знаеш ли какво е небесно погребение?

Нанси поклати глава.

— В много части на Хималаите хората не погребват своите мъртъвци, а по голите планински склонове дърветата са недостатъчни, за да ги кремират. Вместо това ги оставят по планинските върхове. В Тибет монасите нарязват труповете и лешоядите ги поглъщат, така че душата бързо да премине през Бардо — света между живота и смъртта. Когато птиците си свършат работата, монасите се връщат, разтрошават останалите кости и ги разпръсват като прах, но понякога оставят някои.

Той махна с ръка към костта, която лежеше върху килима.

— Древните места за небесни погребения са високо в планините — там се намират най-много кости в Хималаите. Обаче тази може да е дошла от погребалната могила на някой главатар в Централна Азия или отнякъде по̀ на запад. Например от Европа.

Той отново я изгледа подозрително.

— Можеш ли да ми кажеш точно откъде я имаш? Не е от тукашния район, нали?

Нанси замълча. Вторачи се за миг в костта, докато вземе решение.

— Защо питаш? Разпознаваш ли символите?

Той се забави с отговора, което й даде основание да реши с пълна увереност, че не й казва цялата истина.

— И да, и не. Предполагам, че камата и свастиката са арийски. Арийците са първите завоеватели на Индия. Спускат се от равнините на Централна Азия преди четири или пет хилядолетия. По същото време мигрират на запад в Европа. Те донасят своята собствена религия на субконтинента, нещо като праиндуизъм. Свастиката, която виждаш навсякъде в тази част на света, е архетипен арийски символ.

Гласът му заглъхна, защото се беше заел отново да изучава мундщука.

— А буквите? — обади се Нанси.

Адамс нарочно пренебрегна въпроса й, вторачи в нея пронизващ поглед и я попита:

— Откъде взе това нещо?

— От Антон Херцог. Той го изпрати в бюрото на мое име.

Нейният отговор предизвика сложна реакция у Джек Адамс. Той видимо се наежи. Кришна беше казал, че Антон не харесва много Адамс, и тя усети по непосредствената му реакция, че чувството е взаимно. Но имаше и нещо друго: сега той загледа по-внимателно костта, сякаш беше натоварена с допълнителна важност. Виждайки ревностните очи, впити в нея, погледа — малко несдържан, почти лаком, Нанси отново се разтревожи. Тя започна да завива костта във вързопа, без да отмества очи от Адамс. Под изпитателния й взор той се усмихна насила, но очите му останаха впити в костта.

— Виж, познавам Херцог. Мога да ти помогна — каза той. — Мога да я идентифицирам за теб, ако ми я оставиш…

Нанси спря движенията си.

— А буквите? Означават ли нещо? Знаеш ли откъде са?

— Не.

Сигурна беше, че той лъже. Адамс продължи настойчиво в отчаян опита да я убеди:

— Слушай, нека я занеса в Делхийския музей — махна той към предната част на помещението и вратата. — Те разполагат с цялото нужно оборудване. Можем да я датираме, като измерим степента на разпад на радиоактивните изотопи… Методът не е съвършен и костта сигурно е много замърсена, но си заслужава да опитаме… Мога да проверя и буквите и да открия откъде са. Мога да сравня и изработката на мундщука с други подобни в моята сбирка и в тази на музея. Познавам всички там.

— Първо ми кажи защо му е на Антон тази кост?

Тя ясно видя, че Адамс се обърка. Може би се чудеше защо, за бога, му задава подобен въпрос, ако наистина познава Херцог или той действително й я е изпратил.

Американецът отговори внимателно:

— Херцог имаше определени идеи за Тибет и историята на човечеството…

Нанси го изчака да продължи.

— По различни причини и двамата търсим доказателство…

Тя стрелна поглед към Кришна, след това се обърна към Адамс и отбеляза:

— Доказателства, които показват, че Чарлз Дарвин бърка?

Адамс отговори уклончиво:

— В моя случай нещо подобно.

— А Антон? Той не е нито археолог, нито палеонтолог?

Адамс помълча малко, после отговори:

— Не, но нашите интереси съвпадат. Това е всичко. От време на време обсъждаме своите изследвания.

Нанси се намръщи.

— Какви изследвания?

Той отново помълча. Изглежда не му се искаше да навлиза в повече подробности. Тя имаше нужда от нещо повече, от малка следа, по която да поеме, някакво указание какво действително е целял Антон през всички тези години.

— Слушай, господин Адамс — заговори настоятелно, — нуждая се от твоята помощ. Пристигнах току-що, а Антон в момента го няма. Кажи ми какво е изследвал той и може би ще ти дам да изследваш костта.

Очите му я огледаха подозрително, сякаш беше изменница, после той бавно кимна.

— Добре, ще ти кажа какво зная, но то не е много. Замълча, очевидно обмисляйки откъде да започне, как да накара някого, който не познава Тибет, да разбере Антон Херцог.

— Антон има някои странни идеи — сведе поглед към костената тръба Адамс. — Той е донякъде иманяр.

— Нали каза, че не е археолог.

— Така е. Съкровището, което търси, е съвсем различно от всички тези неща. — Ръката му обиколи помещението. — Той търси древни носители на тайни познания. Ламите ги наричат „терма“10.

— Какво представляват?

— Виж, нямам представа. Храмове, свещени текстове, красиви долини, входове към други светове — кой знае? Ламите са написали цели книги за терма, но човек никога не може да е сигурен, че ги разбира на нужното ниво и не ги възприема твърде буквално. Съдържанието им е винаги много неопределено. Така е в езотеричните традиции. Аз със сигурност не ги разбирам и честно казано, не ме интересуват. Както изглежда, днес все още има живи лами, които знаят местоположението на тези неща, знаят как да ги намерят и да ги върнат в този свят.

Тя го гледаше изумена. Сега Херцог заприлича на откачалник, а тайната, която го заобикаляше, с всеки час сякаш ставаше все по-голяма.

Очевидно в опит да се разграничи от странните интереси на Херцог, Адамс продължи:

— Виж, Антон има някои странни идеи, които не споделям. Всъщност не сме ги обсъждали истински… Понякога начинът му на говорене е по ламаистки, отколкото на самите лами. Донасял ми е кости и ме е молил да ги датирам, носил ми е древни молитвени колела или други свещени предмети. Аз винаги се радвам на доказателства, а той ме молеше да проверявам дали търси на точните места в Хималаите. Искаше да знае дали е на прав път от археологическа гледна точка. За да намери онова, което търсеше, трябваше да е близо до районите с най-древни човешки обиталища. Онези „терма“, които търсеше, датираха отпреди много хиляди години. Те са много стари.

Нанси изказа мислите си на глас:

— Това е крайно необикновено. Звучи направо налудничаво, нищо не разбирам. Всички казват, че е толкова интелигентен човек.

Челото й се беше набръчкало от мисли и неразбиране. Адамс отговори рязко:

— Да, такъв е. Да го слушаш как говори е наслада само по себе си. Никой друг не знае толкова за Тибет, но той е не по-малко вещ и в дузина други области. Антон е възрастен, чел е много и много е мислил, човек с обширни познания, което е наистина необикновено.

— Но вярва истински, че ще намери тези „терма“ в Тибет?

— Да, в Тибет. Той не е първият умен човек, който тръгва на лов за скрития рай или изгубените извори на познанието по онези места. Сигурен съм, че няма да е и последният… Тибет има дълга традиция с изследователи с езотерични интереси: Свен Хедин, Аурел Щайн. Дори нацистите пращат експедиции в Тибет, които търсят един бог знае какво.

— Разбирам. И това е всичко, което знаеш?

Той отговори, без да я поглежда в очите:

— Нали ти казах, рядко се впускахме в подробности. Аз издирвам стари кости, обработени камъни и местоположението на древни селища. Такива неща. Това е твърде различно от заниманията на Антон. Той не се интересува да докаже, че някой е сбъркал, като търси доказателства за съществуването на древния човек. Той приема това за даденост. Иска да намери местоположението на изгубените царства, защото вярва, че те ще го отведат при крайната му цел. Освен това не му пука какво мислят другите. — Адамс неочаквано се изсмя. — На твое място не бих заложил срещу него. Той е най-умният човек, когото някога съм срещал.

Нанси въздъхна уморено.

— Благодаря за помощта.

Тя стана. Адамс също скочи на крака.

— А костта? Мога ли да я взема назаем?

— Ще си помисля.

У Джек Адамс беше настъпила промяна. На лицето му беше започнало да се изписва отчаяние. Не искаше разговорът да свършва. Как се обърнаха картите, помисли си тя, откакто влезе в този странен офис, преливащ от антики и части от човешки и животински скелети.

В явен опит да прикрие напрежението си, той попита небрежно:

— А къде е Антон? Отишъл е с Мая в някой от планинските курорти за няколко дни почивка и възстановяване?

С ъгълчето на очите си Нанси забеляза как Кришна пребледнява виновно. Тя се опита да запази самообладание и да не покаже, че няма никаква представа коя е Мая. Погледна Адамс в очите и отговори колкото може по-безразлично.

— Не, просто не е в града. Работи върху една статия.

Тя тръгна към вратата.

Адамс я следваше като сянка и дори сложи ръка на рамото й, твърде тежка за нейния вкус, преди да направи един последен опит:

— Слушай, ще те заведа до Пемако за общо 10 000 долара, ако ми позволиш да изследвам костта и ми кажеш къде я е открил Антон.

— Ще помисля и ще ти се обадя по-късно — заекна Нанси, изплъзна се от тежката му ръка, излезе и потъна в горещата делхийска нощ.