Царството

29.

— Джомолунгма! Джомолунгма!

Виковете събудиха Нанси на секундата. Тя не можа да си спомни кога е заспала. Спомняше си излитането — беше наблюдавала Хюсеин и помощник-пилота, докато машината набираше височина към Хималаите и Тибет. След това умората от предишния полет я бе победила и сега нямаше представа колко време е минало. Видя помощник-пилота да й се усмихва и да сочи с пъхнатата си в ръкавица ръка към илюминатора. Халед Хюсеин не се виждаше наоколо. Слънцето вече беше изгряло и поради ъгъла, под който предното стъкло пречупваше лъчите, тя не можа да види нищо друго, освен късче яркосиньо небе. Потърка залепналите си очи, раздвижи врата си и се наведе напред, за да погълне гледката.

— Джомолунгма! Богинята майка на вселената — каза пилотът.

Това беше най-зашеметяващата гледка, която беше виждала някога. Отляво на една височина със самолета се издигаше най-грамадната бяла планина в света.

— Връх Еверест?

Пилотът вдигна палец в знак на потвърждение. Покритите със сняг склонове на планината се извисяваха до начупен връх, който приличаше на арабски тюрбан, надиплен и навит, за да пази скромното лице на богинята. Под него, на невъобразимо разстояние, една река се виеше като лазурна огърлица в подножието на планината. Във всички посоки към хоризонта се издигаха снежни върхове — подобни на хиляди богомолци, вдигнали ръце, за да докоснат небесата, помисли си Нанси. Огромните размери на планината внушаваха действителност напълно извън човешките понятия, която трудно можеше да се възприеме от съзнанието. Тя погледна настрани и видя, че Джек Адамс е буден и се е вторачил в бездънната дълбочина на долините под тях. С тих глас американецът каза:

— Гледката ми напомня нещо, което Антон веднъж каза: „Адът е обърнатата обратно форма на рая“. Долините са като планините, само че обърнати наопаки.

Нанси гледаше невярващо бездънните клисури и пукнатините в ледниците, които се простираха на всички страни. Вярно беше — приличаха на папиемаше, с което си играеше като малка. Долините бяха огледалните образи на планините, каза си тя, или тяхната естествена противоположност. Ин и ян. От време на време успяваше да зърне високопланинска долина — зелено петно сред бялото и сивото на огромните планини.

— Да, но ад, красив колкото рая — отговори тя. — Ще ми е безразлично на кое от двете места ще попадна.

Тя се наведе още напред, така че можеше да гледа почти право надолу. Това малки селища ли бяха, вкопчени в зелените склонове на долината? Каза, сякаш на себе си:

— Питам се, какво ли знаят хората, които живеят там долу, за нас?

Джек се засмя и тя реши, че за пореден път й се подиграва заради нейното невежество. Но след това той каза:

— Е, това вече прозвуча съвсем като Антон. Чувал съм го да се разпростира върху съвършената изолация на долините. Как хората, които живеят тук, биха могли да преживеят всичко, дори ядрена война и края на цивилизацията. Той смяташе, че тези долини са най-добрите скривалища, които можеш да си представиш.

— Всички ли са проучени?

— Не, къде ти. Това е невъзможна задача. Дори от въздуха не могат да бъдат проучени. Кой знае какво има там долу? Познавам шерпи, които се кълнат в душата си, че има други планини, по-високи от Еверест, и че съществуват царства и народи, за които нищо не знаем. Ламите приемат за исторически факт, че някои от долините са служили за убежища по време на последната Ледникова епоха. Семената на цивилизацията много пъти са опазвани живи точно тук, докато останалата част от планетата е била замръзнала или е горяла.

Нанси се засмя нервно, защото й беше трудно да осъзнае казаното от него.

— Е, а сега кой говори като Антон?

Точно в този момент помощник-пилотът махна с дясната си ръка право надолу към една клисура, която зееше в подножието на великата планина.

— Лхаса, летище „Гонкар“!

Самолетът се наклони, направи грациозен завой и се насочи към клисурата.

На летищната писта, която се намираше на 3657 метра надморска височина, Джек и Хюсеин разговаряха сериозно с двама китайски войници. Нанси чакаше в подножието на самолетната стълбичка, вдишвайки за пръв път студения разреден въздух на Хималаите. Чистотата на атмосферата сякаш увеличаваше яркостта на светлината, така че трябваше да присвива очи от блясъка. На около двеста метра от тях една цистерна бавно се движеше към чакащ самолет. Всичко плуваше в тази ясна ослепителна светлина. Тя караше Нанси да изпитва възторг, но същевременно и леко замайване.

В ръцете на единия войник беше пъхнат един пакет. Другият пушеше и имаше отегчен вид. Четиримата имаха вид, сякаш са постигнали съгласие по някакъв въпрос. Джек махна на Нанси да отиде при тях и тя се качи след него в един чакащ военен джип. Халед беше изчезнал мълчаливо, без да се сбогува. В джипа никой не се усмихваше, а Джек оглеждаше летището, сякаш се страхуваше, че от всяка посока може да се появи някаква опасност. Тя усети напрежението и безпокойството. Ако ги хванеха, че са дали подкуп на китайците, кой знае какво можеше да се случи на тях и на горките войници. Минаха през врата в оградата на летището и завиха по селски път, виещата се прах, над който беше пронизвана от слънчеви лъчи. С потреперване джипът спря и войниците кимнаха на Джек.

— Тук слизаме — обяви американецът на Нанси.

Тя скочи от всъдехода. Щом се озоваха на земята, машината обърна и с рев се понесе към вратата в оградата. Докато стояха обгърнати в облака прах и кашляха облекчено, че всичко е свършило добре, Джек каза:

— Боже, всеки път става все по-лошо. Добре, да видим дали ще намерим превоз до Лхаса.

Какъв напредък, помисли си Нанси. Подкупване на охраната, промъкване през огради — разбира се, всичко това напълно незаконно. Никога преди това не беше вършила подобни неща. Имаше предчувствието, че това е само началото, че ще наруши още много правила, преди цялата история да приключи.

— Хайде — подкани я Джек, — после ще се наслаждаваме на гледката.