Чистачът

11.

Куин се събуди преди изгрев. Протегна ръка към нощното шкафче и заопипва да намери часовника си. Четири и половина.

Въздъхна и се обърна по гръб. Полежа за няколко минути, втренчен в мрака, опита отново да затвори очи, надяваше се да успее да изстиска още малко сън. Обаче останалата част от тялото му не искаше да сътрудничи. Денят му беше започнал независимо дали му харесваше, или не.

Светна нощната лампа и стана. Покритият с плочки под беше приятно хладен. На масичката срещу леглото имаше телевизор. Той взе дистанционното от нощното шкафче и го включи. По Си Ен Ен Интернешънъл вървеше икономическо предаване. Въпреки че тук бе вторник сутринта, нюйоркската борса току-що бе ударила звънеца за приключване на работа в понеделник следобед. Някакъв финансов репортер правеше преглед на списък с данни, но Куин не му обърна кой знае какво внимание. Той не играеше на борсата. Твърде рискована работа беше това.

Извади компютъра, пейджъра и външната памет от чантата на пода. Външната памет бе закачена за празен ключодържател — ключовете му бяха в беемвето му в Лос Анджелис, скрити в тайник, който биха могли да открият само малцина.

Седна на масата до леглото, отвори компютъра и го включи. Вечерта, преди да заспи, беше прекарал двадесет минути в четене на „Роден език“ на Чанграе Лий9. Докато четеше, лампите на три пъти запримигваха. Това го изпълни с подозрение към електрозахранването на сградата, така че реши да пусне компютъра на батерия. Беше зареден и можеше да работи няколко часа.

Пъхна външната памет в порта и влезе в един защитен с парола документ, в който държеше информация, събирана с години: списък на банкови сметки, планове за възможни скривалища и места с касетки с пари в брой, които бяха на негово разположение в случай на нужда. Не знаеше колко дълго могат да останат във Виетнам, така че трябваше да е готов, в случай че трябва да се махнат. Избра три възможни дестинации.

Затвори документа и отвори софтуера на модема. Въведе личната си парола, натисна бутона „Свържи“ и мигновено го посрещна съобщение за грешка: „Модемът не е конфигуриран както трябва“.

Пейджърът на Куин играеше ролята и на безжичен високоскоростен сателитен модем. Той го обърна, отвори малко капаче в горния ляв ъгъл и се видяха три малки бутона. С върха на химикалката си той натисна средния и после този отляво. Обърна пейджъра и вдигна капака, за да може да види дисплея.

Няколко секунди мигаше „Търсене…“. После се смени със съобщението „Получаване на сигнал“: примигваше по-бързо от първото. Накрая на екранчето се появи надписът „Сигурна връзка“.

Куин се наведе над компютъра, набра паролата и влезе в имейла си.

Имаше десетина съобщения. Първото, което отвори, беше изпратено само преди няколко часа от Орландо:

Тя очевидно не очакваше да е буден толкова рано. „Ако й се обадя, може никога повече да не ми проговори.“ Не можа да се сдържи и се усмихна при тази мисъл. Осъзна обаче, че не само тази мисъл го кара да се усмихва. Причината беше, че я бе видял отново и бяха говорили. Че бяха толкова близо, че можеше да я докосне. „Откажи се.“ Той искаше, но съвестта му нямаше да позволи.

По телевизията икономическите новини се смениха със световните. Даваха репортаж за наскоро избрания президент на Сърбия. Очевидно реформатор. Протягал ръка, каза репортерът, на бившите врагове на държавата в опит да излекува стари рани и обещавал да изпрати граждански и правителствени представители на някаква предстояща конференция на Европейския съюз за Балканите.

Куин вдигна дистанционното и намали звука, после пак погледна компютъра. От всички съобщения това на Орландо беше единственото изпратено направо на основния му имейл адрес. Всички останали изпращаха кореспонденцията си чрез бутафорни адреси, които след това препращаха по електронен път съобщенията чрез поредица непреки маршрути до неговия главен имейл хъб10. Имаше бележка от баща му. Беше виц, и то не много смешен, за ловенето на риба под леда и полярните мечки. Другото беше от майка му: имала нужда от помощ за къщата. И на три пъти споменаваше колко безполезен бил баща му. Старо оплакване.

Изпрати им по едно кратко съобщение, че е в командировка и че ще им звънне, когато се прибере. Те си мислеха, че е частен консултант в банковия сектор и има клиенти из цял свят. Това беше стандартната му легенда, макар и малко поукрасена за родителите му.

Шест от останалите съобщения бяха от други като него на свободна практика — беше ги наемал по едно или друго време. Всички се обаждаха да търсят работа.

Това не беше необичайно. Много хора поддържаха контакт с Куин, в случай че изскочи нещо. Напоследък получаваше повече съобщения от обикновено. Средно поне по едно на ден. От няколко месеца всичко беше тихо, така че хората бяха нетърпеливи да изкарат някоя пара. Имаше нещо като рецесия в шпионажа. Куин хвърляше вината върху появата на все повече и повече организации и държавни служби, опитващи се да правят нещата със „собствени сили“, за да намалят разходите. Но накрая това щеше да се промени. Старата поговорка, че „Получаваш онова, за което си платил“, съвсем скоро щеше да окаже влиянието си.

Необичайното обаче беше, че всички тези електронни писма бяха изпратени преди два дни горе-долу по времето, когато Куин се измъкваше от Лос Анджелис. И оттогава нито едно запитване „имаш ли нещо за мен“. Дали се бе разчуло в какво положение е изпаднал? Това би обяснило защо имейлите са спрели. Въпреки това изглеждаше необичайно. Макар че и в света на Куин слуховете и клюките се разпространяваха толкова бързо, колкото във всяка друга субкултура, спирането на всякакви контакти бе твърде скорострелно и рязко. Без съмнение за това време сведенията за новото му положение биха могли да минат по нормалните канали. Някой искаше да се разчуе и вероятно беше подпомогнал разпространението им. Разбира се, липсата на имейли можеше и да е съвпадение, но Куин се съмняваше.

Намръщи се. Причината явно пак бе в разцеплението. Изглежда, кучите синове, които го бяха включили в списъка с мишените, бяха взели мерки всеки да научи за това. С което бяха прекъснали контактите му и го бяха превърнали в персона нон грата. Все още му беше трудно да намести всички парченца от пъзела и да разбере кой го е включил във въпросния списък. Според Питър той беше единственият, който, без да е служител на Офиса, е превърнат в мишена. Обаче в това нямаше смисъл.

Да, ако беше оперативен служител, можеше да разбере пришиването към останалите. Оперативниците бяха изложени на риск от отстраняване. Дори тези на свободна практика. Това си бяха рисковете на професията. Обаче той беше играч зад сцената. Детектив, експерт, уреждащ възприемането на дадено нещо по определен начин и дори от време на време организатор. С други думи — прост чистач. Независим прост чистач. Никакви убийства, никакви караници, никакви срещи лице в лице. Изобщо никакви мокри поръчки.

Макар да не можеше да се сети каква точно е връзката, сто на сто беше нещо свързано с работата в Колорадо. Онзи Тагарт, дето го бяха превърнали в обгорял чукан, и Джилс, която беше стигнала до края на кариерата си години преди планираната от нея дата. Може би онзи, който бе поръчал смъртта им, бе сметнал, че Куин е научил нещо, което налага ликвидирането му. Ако Питър се беше обадил на някого другиго да свърши работата, Куин вероятно още щеше да си лежи на плажа в Мауи и да се наслаждава на отпуската си, а другият тип щеше да се бори за живота си. Или по-вероятно, вече щеше да е мъртъв.

Погледна трите още непрочетени съобщения. Едното — от началника Джонсън — съдържаше копие от доклада на полицейското управление в Алисън за пожара във вила Фарнам. Куин го прегледа набързо и не забеляза нищо необичайно. Ако станеше нужда, можеше да се върне към него и да го прочете по-внимателно. Второто беше електронното писмо с информация за полета до столицата, което Питър му беше изпратил преди разцеплението.

Не позна адреса на изпращача на последното съобщение, но това не беше необичайно. Съобщението беше изпратено само преди шест часа. Куин го отвори.

Куин се изненада. Може би не всичките му връзки се бяха разсъхнали. Зейвиър беше псевдоним, който понякога използваше за електронна кореспонденция, но не го беше правил наскоро. П4Й беше псевдонимът на един посредник в Европа, казваше се Дюк. За последно бяха работили заедно преди две години. Беше просто изпълнение. Куин успешно монтира бръмбари преди една среща, така че Дюк да запише случилото се. Безболезнена операция.

Въпреки това Куин беше доволен, когато свърши. В Дюк имаше нещо слизесто. Може би причината беше в неискрения му тон или в тлъстата му нисичка фигурка. Каквато и да беше причината, Дюк беше от типовете, с които Куин не се чувстваше добре.

Съобщението обаче будеше любопитство. „Питър ме помоли да се свържа с теб.“ Какво означаваше това? Офисът отново ли беше на линия? Не изглеждаше вероятно. Може би Дюк просто пускаше въдица и използваше името на Питър като примамка. Ако беше така, значи беше дори по-тъп, отколкото си мислеше Куин.

Взе телефона и натисна числото за бързо избиране на Питър. Остави го да звънне десет пъти, преди да затвори. Фактът, че никой не вдигна, не беше чак неочакван, като се имаше предвид какво се случваше, но със сигурност беше много необичаен. Ярък неонов надпис запремигва в съзнанието му: „Действай внимателно“.

Зае се със съобщението на Дюк и първо провери на какъв адрес е изпратено. Тук също нямаше нищо необичайно. Беше отишло при една анонимна самоличност в „Майкрософт“ — Куин я беше създал преди години. Държеше я активна като резерв, ако някой стар клиент иска да се свърже с него. Стари клиенти като Дюк.

Замисли се. Можеше или да почака, докато успее да се свърже с Питър, или можеше да се опита да изстиска повече информация от Дюк. Разбира се, много внимателно.

Натисна бутона за отговор.

Включи и указания как Дюк може да качи безопасно всякаква деликатна информация, после натисна бутона за изпращане. Компютърът автоматично щеше да пренасочи отговора му, така че да бъде изпратен от същия адрес, на който Дюк бе пратил съобщението си.

Небето беше започнало да изсветлява. Влажността вече се увеличаваше до почти непоносимо равнище. Куин въздъхна. Имаше още почти цял час, преди да може да се обади на Орландо. Но пък имаше достатъчно време за душ.

Години наред животът на Куин и Орландо вървеше успоредно. Макар той да бе четири години по-голям, бяха влезли в занаята горе-долу по едно и също време. Куин беше чирак по почистването и събирането при Дъри, а Орландо — специалист по проучванията при Ейбрахам Делгър, който от време на време се явяваше приятел на Дъри и понякога негов партньор.

Куин беше ченге новобранец във Финикс, Аризона. Бяха го пратили да държи под контрол тълпата при разследването на едно убийство, но както обикновено, любопитството му надделя, той порови малко през свободното си време и попадна на информация, която би трябвало да си остане погребана.

Проследи убиеца до един хотел в Мейза, а после успя да намери негова снимка в записите от охранителните камери на хотела. Следващите няколко дни прекара часове в ровене из албумите със снимки и базите данни с престъпници, опитваше се да свърже лицето с име. Когато успя, отнесе информацията на детектива, който отговаряше за разследването. Това му докара бърза разходка до кабинета на началника, където му беше казано, че действа извън областта на служебните си задължения. И че ако това се повтори, ще го понижат и ще го изпратят да контролира паркирането. Това се случи във вторник.

В сряда го привикаха пак. Без много обяснения му беше казано, че повече няма да има нужда от неговите услуги. Присъстваше и представителят на профсъюза — и кимаше в съгласие с началника.

— Щяха да те убият. Нали го осъзнаваш? — му каза Дъри след няколко месеца. — Службата те уволни, после са уредили някой да се оправи с теб.

— Да — отговори Куин. Мислеше си, че наставникът му се опитва да го сплаши. Тогава все още беше новак в занаята, наивен по отношение на света, в който го бяха въвлекли.

— Ако искаш ми вярвай, ако не, недей. Зависи от теб. Но ти, Джони, си открил прекалено много, и то твърде бързо. Бил си проблем, който е трябвало да бъде решен. Премахнат. Така се прави тук. — Дъри го изгледа. — Помниш ли интервюто за работа в Хюстън? Онова, когато се готвеха да те изхвърлят?

Куин кимна и се намръщи.

— Ами ако ти кажа, че там нямаше работа? — попита Дъри.

— Какво?!

— Просто ти казвам, че ако не бях проявил интерес към теб, вече щеше да си мъртъв. Разбира се, ако не беше прекалено умен в разрез със собственото си добруване, нямаше да се заинтересувам от теб.

Разкритието на Дъри го беше отрезвило. И оттогава нещата започнаха да стават по-реални.

Колкото до Орландо, тя беше подбрана от училище за компютърна търговия в Сан Диего. Беше хакер и беше в списъка на поставените на изпитателен срок. И тя като Куин проявяваше любопитство към неща, от които повечето хора не се интересуваха.

Тъй като учителите им работеха доста заедно и след като и двамата бяха новаци в занаята, беше съвсем естествено да станат приятели. По-изненадващо беше, че Дъри и Орландо се събраха. След години, когато Куин вече бе от най-добрите солови оперативни агенти, а кариерата на Дъри тръгваше лека-полека надолу, нещата и за тримата се промениха. Когато Куин беше само чирак, Дъри бе най-затвореният човек в занаята. Но не и по-късно. По някое време, след години, когато Куин започна да работи сам, Дъри се отпусна. Куин чуваше най-различни неща: задачи, които Дъри изпълнявал и които не вървели добре, задачи, при които целите не бивали постигнати и в повечето случаи имало нужда от допълнителна работа, за да се оправят нещата.

Не от Орландо чуваше тези неща, а от Питър в Офиса — Питър все повече и повече бе принуден да наема Куин вместо Дъри.

Отначало Орландо не отваряше дума за това, когато Куин й се обаждаше. Обаче накрая му каза за нарастващия гняв и разочарование на Дъри. Първо си мислела, че се дължи само на работата, на провалените задачи и на неизпипаните изпълнения. Не че й казвал как върви работата му. Тя обаче го познавала прекалено добре и когато плъзгането му надолу продължило, осъзнала, че причината не е само в работата. Сякаш бил ядосан на самия живот. А после гневът му се превърнал в депресия, това изглеждало почти естествено развитие.

И когато един ден Куин й звънна и й каза, че има задача, която смята да възложи на Дъри, тя отвърна, че това било чудесно. И че дори щяла да го убеди да приеме. Така че когато Дъри каза „да“, Куин реши, че влиянието на Орландо е помогнало.

Задачата уж беше много проста. Но в един момент нещата се сговниха. В склада, където ги пратиха, имаше скрит стрелец. Дори при това положение би трябвало да се измъкнат невредими. Обаче Дъри влезе в сградата, преди да са направили съответната проверка. Куин се опита да го спре, но той просто му се присмя.

След тридесет секунди избухна стрелба. Куин залегна. Виждаше как куршумите подхвърлят тялото на Дъри.

Знаеше, че е твърде късно, още преди да стигне до него. Дрехите на Дъри бяха подгизнали от кръв. Куин затърси като обезумял, но не можа да усети пулс. Зашеметен коленичи до тялото му. Неговият учител беше мъртъв. „Орландо — помисли си. — Как ще й кажа?“ Вината за онова, което не бе направил, за да опази Дъри, се сблъска с мисълта, че това вече няма значение. Нямаше нищо, което да…

Нещо твърдо се стовари върху тила му. Зрението му се стесни до тесен тунел.

После всичко почерня.

Акцията беше пълен провал. Куин се свести на седалката на буса. Ортега, човекът, когото беше наел да шофира и да действа като подкрепление, седеше зад волана. На пода отзад лежеше трупът на Дъри. Когато стигнаха до лекаря, и той техен човек, Ортега кимна назад и попита:

— Какво да правя с него?

Куин помисли, после каза:

— Обичайното. Но ми донеси пепелта.

След няколко часа Ортега се върна. Куин лежеше в малка импровизирана болнична стая зад кабинета. Ортега сложи едно кашонче на масата до леглото на Куин и извади оксидирана метална урна.

— В момента имаха само такива — каза, сякаш се извиняваше.

— Няма значение — отвърна Куин.

Такъв им беше занаятът. Дори да умреше някой от техните, почистването трябваше да продължи. Единствената разлика бе, че вместо да изхвърли съдържанието на урната, той го запази за Орландо.

Но когато отиде у тях, нея я нямаше. Беше научила новината и бе изчезнала. Когато я намери, бяха минали десет месеца и синът, с който беше бременна, без дори Дъри да знае за това, вече бе роден. Намери я в Сан Франциско в дома на леля й. Отначало Орландо отказа да се срещне с него. А после се съгласи, но не искаше да го пусне вътре.

— Ти си бил там — каза; обвиняваше го не само с думи, но и с гнева, който се излъчваше от всяка фибра на тялото й. — Трябваше да го предпазиш. Сега моят син никога няма да има баща.

Това наистина беше малко прекалено. Куин знаеше, че не би могъл да направи почти нищо, за да спаси учителя си, но въпреки това вече се беше осъдил и се обвиняваше за смъртта му.

Въпреки това се опита да й обясни, да я накара да разбере, че се чувства не по-малко зле от нея.

— Остави ме на мира — отговори тя. — Не искам да говоря с теб. Никога.

И защото тя бе единствената в целия му живот, му беше страшно трудно да й откаже каквото и да било. Така че отговори:

— Окей.

Орландо тръшна вратата. Той изчака няколко минути, надяваше се, че ще отвори. Накрая остави урната на прага и си тръгна. Безчувствен и опустошен.