Чистачът

8.

Влязоха в международния терминал на лосанджелиското летище малко преди десет сутринта. Докато си пробиваха път през обичайната за събота сутрин тълпа, Куин се мъчеше да устоява на подтика да поглежда през рамо. Не се съмняваше, че някой ги причаква. Или ако не двамата, то поне него. Знаеше, че трябва да поддържа деликатно равновесие между това да осъзнава всичко, което го заобикаля, и опитите да не привлича никакво внимание към себе си. Оперативните агенти можеха да правят това и насън, но Куин, особено сега, с Нейт, беше затруднен.

Да остави Нейт в Ел Ей беше възможност, но не добра. Който и да искаше да го убие, сигурно знаеше, че има чирак. Така че да остави Нейт би означавало да го превърне в мишена. Ако Нейт имаше повече опит, можеха да се опитат да се разделят. Но младежът беше изкарал само четири месеца като чирак, а чиракуването продължаваше някъде между три и четири години. Четири месеца бяха нищо. Нейт беше много далече от това да се справи с подобно положение. За разлика от Куин, той беше влязъл в бизнеса направо от колежа по препоръка на един негов приятел. Да го изостави беше същото като да го върже във всекидневната си и да постели в краката му чердже с надпис „Добре дошли!“. Крайният резултат щеше да е същият.

Нямаше избор. Нейт трябваше да е с него, докато нещата не се успокоят.

Спряха пред дисплей за заминаващите полети и Куин се престори, че ги проверява — просто още един заминаващ на почивка. Небрежно си погледна часовника, след това се огледа, сякаш чакаше някого. Нищо не привлече погледа му и той реши, че все още са в безопасност.

— Е? — попита Нейт.

— Какво?

Нейт кимна към монитора със заминаващите.

— Кой полет ще вземем?

— Дай ми паспорта си.

Нейт измъкна една синя книжка от джоба си и му я подаде. Беше един от двадесетте паспорта, които носеха. Всичките бяха фалшиви, но висококачествени. Беше им ги направил един тип в работилничката си край дъсчената пътека за разходки на Венис Бийч. Десетки чужди авиокомпании имаха офиси в терминала „Брадли“, така че обикновено можеха да избират из цял свят. Но днес не беше обикновен ден и докато не се увереше в обратното, Куин трябваше да предполага, че по-голямата част от света не е безопасна. Трябваше да избере място, което никой не би заподозрял, че може да избере. На тоя свят имаше прекалено много шпиони и някой лесно можеше да го забележи. Русия, Австралия, Китай, Япония — всичките бяха кофти избор. Наистина имаше само една възможност. Той се огледа и откри онова, което търсеше.

— Окей, да тръгваме.

— Няма ли поне да намекнеш? — примоли се Нейт.

Куин не му обърна внимание и тръгна през тълпата. След минута стигнаха до опашките за бизнес и първа класа на тайландската авиокомпания „Тай Еъруейс“.

— Аха. — Нейт се усмихна.

— Нито дума повече, докато не се качим на самолета. Разбрано?

— Да, разбира се. Нито дума.

Куин му хвърли още един предупредителен поглед, преди да застане пред гишето.

— Да? — каза служителката, азиатка към тридесетте.

— Има ли места за полета в 12:05 за Банкок?

— В бизнескласата няма, сър — отговори тя, — но все още има в първа класа.

— Чудесно — каза той с усмивка. — Две места, ако обичате.

— Местата не са заедно, сър. Това проблем ли е?

— Никакъв — отговори Куин.

— Паспортите, ако обичате.

Куин й подаде двата паспорта, все така с усмивка. Тя ги погледна, после натисна няколко клавиша на клавиатурата на компютъра.

— Как ще платите, господин Хейдън?

Куин имаше паспорти с множество различни имена. За това пътуване беше избрал този на името на Луис Хейдън, защото имаше предимството още да не е използван. Нейтан пътуваше под името Реймънд Джеймс.

— С кредитна карта — отговори той и извади от портфейла си една от няколкото карти на името на Хейдън.

След като плати, жената затрака на компютъра, а Куин отново огледа небрежно терминала. Не му отне много време да открие двама подозрителни типове близо до главния вход. Бяха едри, и двамата със сиви костюми. Сякаш обръщаха особено внимание на хората, които влизаха. Учудващо, но Нейт също ги беше забелязал. Погледна Куин, като се мъчеше да скрие загрижеността си.

Куин вдигна рамене и му се усмихна мило.

— Заповядайте — каза жената и сложи билетите и паспортите на гишето. — Багаж?

Куин поглади глава.

— Само ръчен.

— Приятен полет.

— Благодаря — отвърна той любезно.

Куин свали седалката си назад, след това погледна през илюминатора към Тихия океан на десет километра под тях. Това беше първият път от почти дванадесет часа, когато не правеше нищо. Чувстваше се изтощен.

Нейт беше от другата страна на пътеката и три реда по-назад. Куин му предложи приспивателно, преди да се качат, и то очевидно бе подействало. Главата на Нейт бе клюмнала, очите му бяха затворени.

Куин остави съзнанието си да се рее, опитваше се да не мисли за нищо. Трябваше да се отпусне и да си почине. Знаеше, че повече от всичко друго се нуждае от сън. Но съзнанието му продължаваше да претака събитията през последните дванадесет часа: Гибсън на верандата, Питър на телефона, Нейт на пода и…

Една стюардеса го докосна по рамото.

— Пад тай5 или пиле с ориз и къри?

Куин си погледна часовника и се учуди, че вече са минали няколко часа. По някое време въпреки тревожните си мисли беше задрямал.

— Пад тай.

— За пиене?

— Вода.

Докато ядеше, пак се замисли за кого може да е работил Гибсън и защо са взели на мушка тъкмо него.

Преди да предаде трупа на Гибсън на един местен човек, който се занимаваше с разчистване, го беше претърсил внимателно. Не очакваше да намери нещо полезно и се оказа прав. Освен инструментите на занаята в торбата единственото друго бяха триста долара в брой.

Който и да го беше наел, трябваше да има дълбоки джобове, че да може да си позволи финансирането на малка нощна война срещу Офиса. Колко агенти бяха нападнали? Пет? Шест? Десет? Повече? Независимо от бройката, от това, което бе чул, излизаше, че провалът на Гибсън е изключение. Очевидно другите не бяха такива късметлии.

„Разцепление“, помисли си Куин.

Това, че някой се беше опитал да ги изработи, беше трудно за вярване. Обаче изглежда точно това се бе случило. И нещо още по-изненадващо, изглежда, беше успешно.

Да, това умът му наистина не го побираше. Разцеплението обикновено никога не преработваше. Идеята зад него беше да се предизвика колкото се може повече хаос в дадена служба. Имаше много причини за това: за да се прикрие нещо, което се случва, за да се прикрие нещо, което ще се случи, за да се провали операция в процес, за отърваване от дразнещ конкурент или просто за да се разруши нечия чужда организация без никаква особена причина. Чуваш за такива неща, когато правиш първите си крачки в бизнеса. За тази теория. За опитите да се проведат такива операции в миналото и за малкото успешни. И накрая чуваш за това как никой вече не се опитва да го прави.

Очевидно някой не бе внимавал при преподаването на този урок.

Щом отнесоха подноса му, Куин свали облегалката си колкото може по-назад. Мислите му не доведоха доникъде, а и недоспиването пречеше. Той затвори очи с надеждата, че съзнанието му ще се успокои и ще му разреши почивката, от която се нуждаеше. Но мислите му за пореден път се върнаха към основния въпрос.

Защо него? Не беше член на Офиса. Беше си на свободна практика. Не трябваше да бъде закачан, нали така?

Когато сънят започна да го оборва, започна да изплува един отговор. Нищо определено. По-скоро предчувствие.

Тагарт.

Загубиха неделята някъде между Лос Анджелис, краткото спиране в Осака и кацането в Банкок. Летенето от Щатите до Азия по този маршрут винаги беше изнервящо, защото часовата разлика взимаше своето заради смелостта да пропътуваш половината земно кълбо.

Останаха в Тайланд само няколко часа — напуснаха страната с първия възможен полет. Нейт изглеждаше едновременно разочарован и объркан, когато Куин заяви, че пътуването им още не е свършило. Но за негова чест младежът запази въпросите за себе си. Вторият полет беше кратък, но ги отведе на милион мили от всичко.

Когато самолетът кацна и започна да рулира към терминала, от говорителите се чу гласът на една от стюардесите:

— „Тай Еъруейс“ ви поздравява с добре дошли в град Хо Ши Мин.

Във Виетнам беше сутрин и горещината къдреше пистата. Само в далечината имаше няколко облака, иначе денят беше ясен. Куин се огледа. Няколко души вече вадеха чантите и торбите си. Лично той нямаше нищо против да си седи кротко и да изчака.

Преди да напусне дома си, беше разчистил сейфа — бе взел всичко, с изключение на пистолета. Освен преносимия си компютър носеше цял куп паспорти: американски, канадски, швейцарски, финландски, германски и руски, всеки на различно име. Плюс съответстващи комплекти кредитни карти, десет хиляди щатски долара, два гигабайта външна памет, на която бяха записани стотици контакти и друга информация, и калъфче, пълно с визи за най-различни страни. Целият този опасен багаж беше натикан в двойните страни на чантата му. Ако го накараха да стартира лаптопа си на някой контролен пункт, десктопът, който щеше да се появи, щеше да прилича на тези на обикновените бизнесмени. Диаграми, графики и презентации — всички излъчващи сериозност, но без да са прекалено важни, че да привлекат ненужно внимание.

Беше залепил виетнамски визи в паспорта на Нейт и своя в тоалетната по време на предишния полет малко преди да кацнат в Банкок. Използва голям колкото длан комплект печати, за да сложи нужните дати, а после провери фалшификатите, за да види дали всичко изглежда както трябва.

Измамата беше проработила в Банкок, където трябваше да покажат валидни виетнамски визи, преди да си получат билетите. Но там бяха имали работа със служител на тайландската авиокомпания. Сега бяха в град Хо Ши Мин и щяха да си имат работа със самите виетнамци.

Куин пъхна паспорта в джоба на ризата си, после свали чантата си от багажника над седалката и тръгна към опашката от пътници, които слизаха един по един от самолета.

Нейт го последва и когато стигнаха вратата, каза високо:

— Ега си майтапа!

Защото на вратата нямаше ръкав, който да отвежда в терминала. Вместо това пътниците слизаха по старомодния начин — по стълба на колела.

Куин му хвърли суров поглед и Нейт каза:

— Извинявай.

Слязоха по стълбата и тръгнаха по асфалта към митническата проверка. Куин се погрижи да са по средата на пристигащите.

— Няма да питат — каза на Нейт, — но ако все пак питат, тук сме по бизнес. Проучваме инвестиционните възможности. Обаче ще говоря аз. Ти просто си придай сериозен вид. Делови.

Сградата на терминала приличаше на голям склад. Беше стара, с оронена мазилка, с плесенясали стени. Нищо общо с лъскавината и удобствата на западните летища.

Първо трябваше да минат паспортния контрол. Макар да имаше няколко гишета, отворени бяха само две и опашките бяха дълги. За да играе на сигурно, Куин избра гишето със служителя, който изглеждаше по-отегчен. Когато наближиха, пъхна двадесет долара, прилична сумичка във Виетнам, в паспорта до визата си и погледна Нейт през рамо.

— Опитай се да не казваш нищо. Дори здрасти не казвай. Ако има проблем, просто ми помахай и ще се върна, за да оправя нещата.

— Окей — отговори Нейт. Гласът му обаче не беше толкова уверен, колкото му се искаше на Куин.

Жената пред тях мина проверката и Куин застана пред гишето. Сложи паспорта си на плота, но го затисна с ръка, така че служителят трябваше да го издърпа. Отвори го, стрелна с поглед Куин и бързо плъзна двадесетдоларовата банкнота в джоба си. После сграбчи гумения печат, натисна го в тампона с мастило, подпечата една от страниците и тупна паспорта на плота, без да каже и дума. Куин кимна любезно, докато го прибираше, после тръгна.

Спря на пет-шест метра от гишето, престори се, че търси нещо из джобовете си. Погледна назад. Нейт тъкмо си подаваше паспорта. Служителят като че ли му отдели много повече време, отколкото на Куин.

Нейт хвърли поглед към своя ментор, в очите му имаше известна нервност. Но миг по-късно служителят подпечата паспорта и му го върна.

Следваше митницата, но тук беше още по-лесно. Нейт мина пръв, проверката на чантата му отне само минутка. Проверката на Куин мина също толкова бързо.

Дори през януари влажността на виетнамската утрин беше задушаваща. По челото на Куин изби пот още в мига, когато слезе от самолета, а сега ризата бе залепнала на гърба му.

Веднага след изхода на терминала имаше висока до кръста ограда, вървеше успоредно на панорамните прозорци на сградата, след широкия три метра тротоар. Не беше типичният изход на летище, но веднага се виждаше защо е необходима. От другата страна на оградата имаше стотици и стотици хора, стояха в пет-шест редици, бутаха се и се блъскаха, за да излязат на първа линия. Крещяха на всеки пътник, излизащ от терминала, предлагаха газирана и минерална вода, плодове и таксиметров превоз.

В края на оградата се откриваше път към паркинга. Тук също имаше много хора, но не толкова, колкото покрай пътечката. Приближи се едно младо момче с черна коса и широка усмивка. Дрехите му бяха чисти, но износени.

— Чанта — каза момчето на английски със силен акцент и посочи чантата на Куин. — Аз помогна.

— Няма нужда — отговори Куин. — Мога да си я нося.

Но момчето или се направи, че не го чува, или не го разбра и посегна към чантата. Куин я дръпна.

— Казах не.

Момчето бързо смени тактиката и насочи вниманието си към спътника му. Преди Нейт изобщо да разбере какво става, вече беше хванало здраво дръжката на чантата му.

— Ей — каза Нейт и се опита да я дръпне.

— Аз помогна, аз помогна — заповтаря момчето.

— Махай се.

— Мистър, няма проблем, аз помага.

Нейт пак дръпна чантата. Куин ги погледа още малко, после бръкна в джоба си, извади банкнота от един долар и подвикна:

— Момче.

Нейт и момчето се обърнаха към него. Куин вдигна банкнотата. Очите на момчето светнаха и то посегна да грабне банкнотата, но преди да успее, Куин я дръпна.

— Няма да помагаш и ще ти я дам — каза Куин. — Окей?

Момчето веднага пусна чантата.

— Окей, няма помагам.

Този път, когато протегна ръка, Куин му даде долара. Щом получи бакшиша си, момчето тръгна да търси следващата си жертва.

— Благодаря — каза Нейт.

— Дължиш ми един долар — подхвърли Куин.

Наблизо имаше десетина таксита. Шофьорите подвикваха, за да привлекат вниманието им. Куин спря до най-близкото такси и седнаха на задната седалка. Сложиха багажа помежду си.

— Здравейте, здравейте, здравейте — каза шофьорът. Беше възрастен, нисък и кльощав. — Американци?

— Канадци — отговори Куин.

Шофьорът се ухили.

— Добре дошли Виетнам. Къде кара?

— Хотел „Рекс“ — каза Куин.