Чистачът

15.

Сети се кой е Пайпър едва в таксито. Рубен Пайпър. Не можеше да е друг. Първият партньор на Дъри много преди Куин да влезе в занаята. Дъри рядко говореше за Пайпър, но от време на време разказваше по някоя история. Куин не можа да си спомни много подробности. Обаче съдружието беше свършило зле. Поне това си спомняше.

Таксито го остави пред хотел „Рекс“ в 23:30. Технически това беше след важащия за целия град полицейски час в 23:00, но улиците още бяха оживени. По пътя Куин дори забеляза барове и ресторанти, които все още си работеха.

Последното, което му се искаше, бе да се върне в стаята. Обаче идеята да отиде в някой клуб не му се стори привлекателна. За малко обмисляше възможността да отиде в „Май 99“, но накрая изборът му падна върху бара на покрива на „Рекс“.

Поръча си бира „Тайгър“. Не можеше да не се замисли за последиците от срещата с Пайпър. Беше си мислил, че с идването си във Виетнам ще си осигури убежище. Вместо това ги бяха забелязали в мига, когато бяха слезли от самолета. И като че ли тази новина се нуждаеше от допълнително вгорчаване, разкритието на Пайпър, че в разцеплението може да е замесен Борко, беше само по себе си достатъчно тревожно. Меко казано. Единственото положително нещо, което излезе от импровизираната среща с Пайпър, беше онова, което не бе казал. Изобщо не спомена Орландо. Ако знаеше, че и тя е тук, нямаше да пусне Куин толкова лесно. Беше достатъчно неприятно Куин да е в града, но двама отлични оперативни агенти едновременно? Двама агенти, които не само се познават, но и са работили дълго заедно. Това вече щеше да е прекалено. Но очевидно пътищата им не се бяха пресекли през месеците, които Пайпър беше прекарал тук.

Мислите на Куин се върнаха към Борко. Той беше проблем, при това не малък. „Все едно да идеш на зъболекар за преглед и да ти каже, че трябва веднага да ти умъртви два нерва — помисли Куин. После промени мнението си. — Повече като да идеш на зъболекар, който ти казва, че трябва да ти извади всичките зъби.“

Въпреки това трябваше да признае, че в набъркването на Борко имаше известна логика. Да предприемеш разцепление си беше огромна задача, при това такава, която обикновено не си заслужава риска. Обаче организацията на Борко беше „Секс Пистълс“ в света на разузнаването, готова да върши неща, до които малцина от конкуренцията биха се докоснали. Тази стратегия едновременно помагаше и вредеше на Борко. Повечето клиенти не биха си имали работа с него. Но от време на време се появяваше необичайна нужда и тогава му се обаждаха.

Пътищата на Куин и сръбската организация се бяха пресекли само веднъж, но и това беше достатъчно. Независимо колко усърдно се опитваше, споменът за тази задача беше нещо, което никога нямаше да забрави.

Случи се преди шест години в Торонто.

Започна както започваха много от задачите на Куин: натъпкан в задната част на някакъв бус и втренчен в стена от монитори. Екраните показваха от различни ъгли изображения от автомобилен сервиз. Куин не беше единственият, който гледаше. Още двама мъже бяха натъпкани в буса с него.

— Колко изстрела? Осем?

— Девет — поправи го Куин.

Дан Скайлър, този, който бе задал въпроса, седеше отдясно на Куин. Беше местен човек, когото Куин беше наел за задачата, и между многото неща беше и специалист по отстраняването, но Куин нямаше намерение да се възползва от този му талант.

Когато му предложиха работата, му я описаха като почтена. Дръж под око нещата, докато върви размяната, после, когато всички си тръгнат, влез и почисти. Премахни всякакви следи: от автомобилни гуми, пръстови отпечатъци, стъпки, разместени неща, всякакви веществени доказателства, които могат да дадат възможност на някого да поеме по дирите на пратката. Тоест ако някой успее да проследи пратката до мястото на размяната, да се озове в задънена улица. Куин обичаше да мисли за работата си като за рекичка. Както във филмите, където някой влиза в реката, за да прикрие следете си и да отмие всяка миризма, която може да е оставил. Работата на Куин беше да играе ролята на рекичката.

Обаче като се имаше предвид сцената пред тях, щеше да е нужно нещо повече от рекичка, за да се почисти. В края на краищата щеше да се наложи да се възползва и от специалността на Скайлър.

Отляво на Куин седеше Джоузеф Глейз. Той беше от страната на клиента, група, наричана В12, и беше тук, за да наблюдава работата на Куин и да докладва на началниците си, когато всичко свърши. Това положение не радваше особено Куин, но понякога бе част от работата.

— Божичко — обади се Глейз, — трябва да направим нещо.

И понечи да се надигне от стола, но Куин го натисна по рамото.

— Задръж.

— Но…

— Не е наша работа.

Глейз неохотно си седна.

Почти цяла минута всичко на екраните беше тихо. Нито шум, нито движение. Куин си пое бавно и дълбоко дъх. Онова, което трябваше да е проста размяна на ценности, се беше превърнало в касапница. Подът на гаража бе лъснал от нещо доста по-различно от моторно масло.

— Трима на земята — каза Куин.

— Това е целият екип по размяната — изръмжа Глейз и се наведе напред, за да вижда по-добре. — Къде е пратката?

Няколко секунди се взираха в мониторите.

— Ето я — каза Скайлър и посочи един от екраните.

Куин погледна. Пратката беше наполовина скрита в сянката, хвърляна от купчина стоманени цилиндри. Докато Куин гледаше, десният й крак помръдна.

— Жива е — отбеляза той.

— Сигурен ли си? — попита Скайлър.

Куин кимна.

— Трябва да направим нещо — настоя Скайлър.

— Би ли ми казал какво? — попита Куин.

— Не можем просто да си седим така.

— Напротив, можем.

— Имаме движение — обади се Скайлър.

Четирима мъже се появиха в рамката на екрана с далечното изображение. Носеха черни дрехи и бяха въоръжени с еднакви оръжия: автомати „Хеклер & Кох Г36К“. Не бяха като оръжията, с които беше въоръжен екипът на В12.

Четиримата се придвижваха предпазливо през помещението, дулата на оръжията метяха района пред тях. Когато стигнаха до първото проснато на земята тяло, единият от мъжете го побутна с крак. Нямаше реакция. При второто тяло резултатът беше същият. Но последният изстена, когато обувката се заби в хълбока му. Без да се поколебае, онзи, който го бе изритал, го простреля в главата.

Мъжете стигнаха до купчината метални цилиндри и рязко вдигнаха автоматите. Дулата сочеха към пратката.

— Спокойно — провикна се един от тях. — Жива е. — После каза малко по-тихо: — Стани. Бавно.

Пратката се изправи. Онзи, който й беше казал да стане, й направи знак да се приближи. Пратката излезе от сянката. Държеше дясната си ръка. Ръкавът бе подгизнал от кръв, но иначе пратката изглеждаше незасегната.

— Кой е този? — попита Куин: някакво движение го накара да погледне най-десния монитор.

От същата посока, от която се бяха появили четиримата, се показа пети мъж. Беше различен от останалите. Носеше скъп сив костюм и за разлика от другите, не носеше автомат. Обаче под сакото личеше издутина. Беше висок и слаб. Кестенявата му коса беше дълга, спускаше се на вълни и къдрици чак по раменете, което правеше главата му да изглежда по-голяма. Макар на лицето му да нямаше усмивка, Куин усети аурата на задоволство, която го обгръщаше. Не, беше нещо повече: аура на превъзходство, на крайна увереност във всяка крачка, която предприемаше.

— Трябва да се махаме оттук — обади се Глейз.

— Какви ги говориш? — попита Скайлър.

— Преди минута беше готов да се втурнеш вътре да помагаш — припомни му Куин.

— Сбърках. — Глейз пак понечи да се надигне. Този път вместо към задната врата, се обърна към предната част на буса.

— Спри — каза Куин. — Никъде няма да ходим.

— Не знаете ли кой е този? — Глейз се втренчи в двамата със святкащи очи. — Това е Борко.

Настъпи миг тишина. Куин и Скайлър се загледаха отново в екрана.

— Наистина ли? — попита Скайлър.

Куин гледаше напрегнато. Беше виждал само снимки на Борко, при това не много добри. Мъжът в гаража определено би могъл да е сърбинът. Подхождаше на описанието.

— Откъде знаеш? — попита Куин.

Глейз го погледна.

— Работил съм с него — каза го така, сякаш подканяше Куин да го предизвика. — Миналата година. Използвахме го за една задача. Запознахме се на подготвителната среща. Не направи онова, което искахме. Умряха хора, които не трябваше да умират. Но на него не му пукаше. Не мисля, че изобщо го е грижа за нещо.

Глейз не можеше да изиграе страха, който лъхаше от думите му. Не беше много вероятно да лъже. Куин отново погледна екрана.

Борко беше побъркан убиец. Не всички в занаята знаеха за него, но Куин беше чул няколко истории от някои много сигурни източници. Според тях Борко се издигнал до един от експертите по етническо прочистване на Слободан Милошевич. Говореше се дори, че е служител на Служба дръжавне безбедности — злокобната служба за държавна сигурност на Милошевич, и че от началото 1990-те започва да инфилтрира студентски групи, за да помогне в потушаването на предстоящото въстание.

Би трябвало да го арестуват още преди години. Да го изправят на съд за престъпления срещу човечеството пред международния съд в Хага. Би трябвало е да е убит хиляди пъти досега. Но не беше.

На практика след войната той просто бе изчезнал и името му изобщо не бе попаднало в списъците на издирвани лица. След няколко години се бе появил пак, вече като шеф на собствена малка организация. Срещу заплащане той и неговите момчета бяха на разположение и за най-мръсната работа, стига да им се плати достатъчно.

— Не разбра ли? — попита Глейз. — Ние сме следващите, които ще подгони.

— Не — отговори Куин. — Няма.

— Какви ги говориш, по дяволите? — почти викна Глейз. — Той ще ни убие!

Куин вдигна очи към Глейз. Погледът му беше твърд, но спокоен. Накрая изражението на Глейз се промени от страх в начеващо разбиране и той бавно седна.

— Ако знаеше, че сме тук — промърмори Глейз, — вече щеше да ни е подгонил. Нали така? Преди да беше влязъл вътре.

— Точно така — потвърди Куин.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Отново насочиха вниманието си към екраните. Двамина от мъжете на Борко изведоха пратката в центъра на помещението. Тя дори не се опитваше да скрие страха си. Това, което се случваше, не беше част от плана, който бе изложен пред нея. От В12 се очакваше просто да я прехвърли на екип от специалисти, който от своя страна трябваше да я изведе безопасно от страната. Това беше услугата, за която нейните приятели бяха платили. Това беше, което очакваше пратката.

Борко се приближи към нея.

— Ти ли си Карина Санчес?

— Не я познавам — отговори тя прекалено бързо.

Борко се усмихна, после небрежно измъкна пистолета си изпод сакото и удари жената по лицето с цевта. Коленете й се подгънаха и тя се строполи на пода. Вдигна глава. Кръв се стичаше по бузата й.

— Ти ли си Карина Санчес? — попита той пак.

Преди тя да отговори, от другата страна на помещението се чу шум. Отваряща се врата. Хората на Борко светкавично се обърнаха и насочиха автоматите натам.

Погледът на Куин се стрелна към монитора с най-добрата видимост. Двама души току-що бяха влезли в гаража. Говореха си нещо — двама приятели, дошли по-рано на работа. Единият носеше кафе, а другият — сандъче с инструменти.

Щом видяха Борко и хората му, първият хвърли кафето на земята и хукна към вратата. Един куршум откъсна тила му, преди да успее да избяга. Приятелят му стоеше и гледаше вкаменен насочените срещу него четири автомата.

— Ей — промърмори накрая. — Не ме интересува какво правите. Пуснете ме да си вървя и ще си държа устата затворена.

Борко се наведе и вдигна пратката на крака, след това погледна новодошлия и каза:

— Я ела насам.

Мъжът се поколеба.

— По-добре да си вървя.

— Механик ли си? Тук ли работиш? — попита Борко.

Мъжът кимна.

— Малко си подранил, а?

— Ами… работим по малко извънредно — обясни механикът. — Ще дойда по-късно.

— Доведете го — нареди Борко на хората си.

Единият от мъжете се приближи до механика с автомат, насочен към главата му, и му заповяда:

— Мърдай!

Механикът тръгна напред и спря на три метра пред Борко.

— Можеш да оставиш това на пода — каза той и кимна към кутията с инструменти.

Мъжът като че ли чак сега си спомни, че носи нещо, и бързо остави кутията пред краката си.

— Кълна се! Ако ме пуснете, ще забравя, че съм ви виждал.

Но Борко не го слушаше. Вниманието му отново се насочи към пратката.

— Госпожице Санчес, лицето, което ми плати, за да ви намеря, не е много доволно, че сте решили да си намерите работа някъде другаде. Разбирате, че той не желае други в организацията му да последват вашия пример. Затова ме помоли да се погрижа да съобщите на другите, че сте направили грешка.

Борко кимна отсечено. Двама от хората му мигновено преметнаха автоматите през рамо и сграбчиха механика за ръцете. Борко клекна до кутията с инструментите и я отвори.

— Я да видим какво носиш? — И преди мъжът да отговори, бръкна и извади нещо. — Това ще свърши работа.

Изправи се и Куин видя, че държи дълга тънка отвертка. Борко погледна жената и каза:

— Не се притеснявайте. Всъщност не очаквам да държите реч. Има много начини да се предаде едно послание. Може би искате да видите предварително как ще изглежда вашето?

Обърна се към механика.

— Какво… — почна мъжът. — Стига де, нищо не съм направил. Моля ви.

Сърбинът сложи ръка на рамото му, усмихна се… и после заби отвертката в корема му чак до дръжката.

Механикът изкрещя и се преви. Но двамата мъже го задържаха изправен. Борко издърпа отвертката, огледа я и я заби отново, този път от другата страна.

Механикът повърна и закуската му за малко не улучи обувките на Борко. Сърбинът отново издърпа кървавата отвертка и я вдигна пред лицето на пратката.

— Нали разбирате, че ако го намушкам още веднъж, вероятно ще изгуби съзнание — обясни спокойно. — Още няма да е умрял, но ще изпусне купона. Този метод е резултатен, но повечето увреждания са отвътре. Отвън? Само няколко малки дупки. Нищо драматично. За да бъде посланието ефектно, поднасянето му трябва да има по-драматично въздействие.

Замахна с отвертката към лицето на механика и отпра част от бузата му. После го заудря по лицето, врата, раменете, гърдите, накрая заби отвертката отдолу нагоре под гръдния му кош, несъмнено се целеше в сърцето.

След секунди механикът беше мъртъв.

Двамата пуснаха тялото да рухне на земята. Борко измъкна импровизираното си оръжие и се обърна към пратката. Усмихваше се.

— Е, госпожице Санчес, готова ли сте?

И вдигна кървавата отвертка.

След като Борко и екипът му се махнаха, Куин каза на Скайлър да седне зад волана, но да не пали двигателя. Погледна си часовника, после впи очи в монитора, който показваше общ изглед на касапницата. Всяка минута беше истинска агония. Вероятността някой друг, пазач или служител, който идва по-рано на работа, да влезе в помещението и да открие труповете нарастваше с всеки миг, през който Куин продължаваше да изчаква. Обаче той беше добре обучен и разбираше, че търпението е едно от най-важните неща в занаята.

Чакането си заслужаваше. След петнадесетина минути някой излезе от сянката на един от камионите. Беше лично Борко, но сега въоръжен с един от автоматите Г36К. Изглежда, беше сам. „Да не би кучият му син да си мисли, че може да се справи с цял спасителен екип? — помисли Куин. После си каза: — Вероятно. И сигурно би могъл.“

Сърбинът започна да обикаля, подритваше труповете наред. После си тръгна.

Минаха още петнадесет минути. Куин искаше да изчака още, но знаеше, че не могат да рискуват повече, така че каза:

— Хайде.

Скайлър запали двигателя и подкара.

— Не бързай — каза Куин. — Кротко и внимателно. Все едно това е ежедневният ти маршрут.

Според плана Скайлър не подкара направо към входа на гаража, а по маршрут, който го преведе около няколко сгради в близката околност, за да проверят за Борко и неговите хора.

Никаква следа от тях.

— А екипът по извеждането? — попита Глейз. — Нали трябваше да им я предадем. Трябва да са някъде наблизо.

Куин поклати глава.

— Изобщо не са успели да стигнат дотук.

Докато Скайлър караше към вратата на гаража, Куин подаде на Глейз два чифта ръкавици. Едните бяха от тънка гума, приличаха на хирургически. Вторите също бяха от гума, но дебела, ръкавици на чистач. Двамата със Скайлър имаха същите комплекти.

— За какво са ми? — попита Глейз.

— Ще трябва да ни помогнеш — обясни Куин. — Сложи ги и не ги сваляй. Първо хирургическите, другите отгоре. Дебелите сваляй само ако трябва да свършиш някаква фина работа. Но внимавай. Никакви отпечатъци. Ако се скъсат, кажи ми. Ще ти дам други.

Все още можеше да види страха в очите му. Но за негова чест, Глейз не възрази.

— И още нещо. Когато влезем, ще говоря само аз. Никакви коментари, никакъв излишен шум. Ако имаш въпрос, хубаво. Но първо го обмисли и бъди кратък. Разбра ли?

— Разбрах — отговори Глейз със сух шепот.

Куин влезе първи — промъкна се през задната врата и набързо огледа гаража.

Въпреки че не бе очаквал никакви жертви, беше донесъл достатъчно найлони. Тримата бързо увиха труповете, омотаха ги с лепенки и ги качиха в буса. Беше тясно, но успяха да напъхат всички. Всички, с изключение на цивилния, застрелян, докато тичаше към вратата.

— Не още — каза Куин, когато другите двама се приготвиха да завият тялото, и ги прати да чистят кръвта на цимента. Докато Скайлър и Глейз бършеха, той претърси гаража и намери няколко чувала абсорбиращ пясък, вероятно го използваха да попиват разлятото машинно масло.

Когато Скайлър и Глейз свършиха, Куин поръси пясък върху мокрите места, за да попие и последната кръв. Знаеше, че ще останат петна, но планът, който беше измислил, щеше да се справи с този проблем.

Внимателно претърсиха помещението и събраха всички гилзи. Когато свършиха, Куин спря и се огледа.

— Кутията с инструментите — каза на Скайлър.

Скайлър вдигна зарязаната кутия и я занесе до вратата, така че да могат да я вземат, когато си тръгват. Вече бяха намерили отвертката — Борко любезно я беше оставил забита в една от ноздрите на пратката.

Куин се обърна към Глейз:

— Изгреби пясъка. Под работния тезгях видях чували за отпадъци. Ако не ги препълниш, ще могат да поемат всичко. Щом свършиш, вземи миещата прахосмукачка от колата и почисти всичко без остатък.

— А с него какво ще правим? — каза Скайлър и кимна към мъртвия механик при вратата.

— Ще го оставим тук — отговори Куин. — В буса има флакони боя. Нашари няколко коли и тук-там стените.

Щяха да го направят да изглежда като излязъл от релси вандализъм. За да прикрие следите от кръвта, Куин щеше да отвори няколко от варелите с употребявано машинно масло и да залее целия под. Скрий едното престъпление с друго. И освен това по този начин поне едно семейство щеше да знае със сигурност какво се е случило.

Преди да си тръгнат, Куин хвърли последен поглед на помещението. Бяха свършили работата си добре и изненадващо бързо. Според часовника му бяха минали само осемнадесет минути. Но не тяхната работа остана запечатана в главата му, когато се качиха в буса. Там бяха Борко и проклетата му отвертка.

Кармата беше нещо, за което Куин беше почти сигурен, че съществува. Обаче според него не беше съвършена. Някои хора се измъкваха, макар че бяха вършили доста кофти неща. Ако някога кармата на Борко го застигнеше, щеше да стане много страшно. И за миг Куин се почувства готов той лично да му въздаде заслуженото възмездие.

— Някога случвало ли ти се е нещо подобно? — попита Глейз, когато потеглиха.

— Това ни е работата — отговори Куин.

— Всички ли са такива?

— Виждал съм и по-гадни — излъга Куин.

Поръча си още една бира. Наближаваше полунощ и сайгонската вечер най-сетне беше станала приятна. Все още беше топло, но влажността спадна до поносимо равнище. В ресторанта на покрива имаше двадесетина души. Но на бара бяха само Куин и барманът.

Куин отпи голяма глътка от бутилката и я остави на плота. Бяха минали шест години от произшествието в Торонто, но и досега не беше попадал на толкова жестокост.

Борко.

„Мамка му!“

Допи бирата и се обърна към бармана.

— Още една.