Чистачът

21.

Измъкна се от сградата чак към един след полунощ. Борко беше оставил пазачи, но както сам беше признал, хората на Дюк бяха глупаци и Куин не беше кой знае колко затруднен да се промъкне покрай тях.

Успя да хване последното влакче по линия №7 — потегляше от Ратхаус Нойкьолн. Имаше само десетина пътници. Куин се колебаеше. Знаеше, че трябва да стигне до мястото за среща при извънредни обстоятелства, но му беше трудно да обмисли всичко, което току-що се беше случило.

Не можеше да се отрече, че Борко го беше надхитрил. Куин беше повярвал, че контролира събитията. Всъщност Борко ги беше контролирал, и то през цялото време. И макар Куин да се бе измъкнал, Борко все още държеше всичко под контрол.

Сърбинът не беше глупак. Дори хората му да бяха успели да хванат Орландо и Нейт, още не ги бяха убили. Борко знаеше, че докато двамата дишат, ще му служат като осигуровка, ако има някакви проблеми с Куин.

Слезе на Бисмарк Щрасе, качи се на улицата и взе такси до Ку’дам. Докато седеше отзад, отлепи от раницата малко квадратче тъмнолилава хартия. Беше една от двадесетината лепенки, които носеше. Орландо и Нейт имаха същите, само че нейните бяха сиви, а на момчето — черни. Бяха избрали тъмни цветове, защото щяха да привличат по-малко внимание.

Куин слезе на две преки от руините на Кайзер Вилхелм Гедехтнискирхе16, една от най-популярните туристически забележителности. Беше разрушена от бомбардировките през Втората световна война и не беше реставрирана, за да служи не само за паметник, но и като предупреждение такива ужаси да не се повтарят. В този късен час тук беше пусто.

Близо до паметника имаше покрит търговски център с външна стълба, която водеше към долния етаж. Куин се увери, че никой не го наблюдава, и слезе по стълбите.

Ако изобщо беше възможно, колкото по-надолу слизаше, толкова по-студен му се струваше въздухът. Тук май беше по-лошо дори отколкото в Колорадо. Приличаше му повече на нощите в най-лютите зими от детството му край канадската граница, отколкото на Европа.

На половината път надолу лепна квадратчето от дясната страна на перилото. Беше се надявал да намери лепенките на Орландо и Нейт, но неговата се оказа първата. Опита се да не мисли какво може да значи това. На сутринта щеше се върне, за да провери. Надяваше се да открие съобщенията им.

Междувременно трябваше да си намери къде да спи. Не можеше и дума да става за връщане в „Доринт“ или в „Четирите сезона“. Всъщност най-добре беше да избягва всички хотели.

Това наистина му оставяше само една възможност.

Неохотно се качи по стълбите и махна на друго такси.

— Айн пилзнер, бите — поръча Куин, щом седна на бара в „Дер Голдене Круг“.

Барманът беше слаб и нисък, с мустак и небръснат поне от три дни. Наточи една халба и я сложи пред Куин.

— Цвай ойро.

Куин бръкна в джоба си за монети и чу глас:

— Найн, Макс.

Една жена току-що бе влязла.

— За сметка на заведението — продължи тя на немски.

Макс вдигна рамене и се обърна да обслужи друг клиент.

Жената, брюнетка с фигура като пясъчен часовник и външен вид на много по-млада, отколкото вероятно беше, се приближи до Куин, потупа по рамото мъжа, който седеше до него, и му махна да се премести. Той отвори уста да протестира, после я погледна и без да каже и дума, си взе бирата и отиде на една ъглова маса.

Жената седна на свободното столче.

— Както обикновено, Макс. — Барманът кимна. Жената се обърна към Куин.

— Здравей, Джонатан.

— Как си, Софи?

— Виждаш, че все още съм тук. Нищо не се е променило. Имам си редовни клиенти. Те ми плащат сметките.

Макс донесе някакъв сложен коктейл, Софи му кимна и той мина в другата част на бара. Тя отпи, сложи чашата на тезгяха и попита:

— По работа?

— Моля?

— Бизнес? За това ли си тук?

— В Берлин?

— В бара ми.

— Да — отговори той. — И в Берлин, и в бара ти.

— Добре. Защото ако беше казал, че си дошъл да ме видиш, щях да ти кажа да се разкараш.

Куин се подсмихна.

— Минаха колко? Две години? — попита тя.

— Горе-долу.

— Какво правиш тук?

— Трябва ми място, където да отседна.

— За тази нощ?

— Да, за тази нощ. — Той направи пауза. — Може би и за утре.

— Как мислиш, какво ще каже съпругът ми?

— Ти не си омъжена.

— Да бе, не съм.

— Разбира се, че не си.

Тя сякаш понечи да каже още нещо, но вместо това започна да се смее.

— Все същият задник си, знаеш ли?

— Така разправят — отговори Куин.

Софи и Макс успяха да разкарат последните клиенти чак към три. Куин седна в един ъгъл, пиеше си бирата и ги гледаше как почистват. После Макс си тръгна и Софи поведе Куин към горния етаж.

Апартаментът й над бара имаше две спални. Имаше и два начина да се качиш. Първият беше през вход откъм улицата, а вторият — по стълбата до склада в задната част на бара.

Софи отключи апартамента и влязоха. Докато заключваше, ръката й докосна рамото му, после тя се обърна и устните й неочаквано се впиха в неговите.

Първата му реакция беше да се отдръпне. Не това искаше. Просто имаше нужда от място, където да се наспи. Място, където никой да не може да го намери.

Между другото, връзката им, връзка, преди две години изтраяла няколко месеца, беше един от многото неуспешни опити на Куин да се сближи с някого. Сега беше дошъл при Софи само защото нямаше къде другаде да отиде.

Но вместо да се отдръпне, почувства как устните му се отпускат и преди да се усети, ръцете му вече бяха на гърба й, придърпаха я към гърдите му, почнаха да я галят и да разкопчават блузата й. Нуждата му от нея, не, не от нея, а от човешки контакт, внезапно го погълна и започна да го управлява.

Той смъкна блузата от раменете й и последва свличането й с устни, докато не стигна до лявата й гърда. Зърната й, малки и щръкнали, бяха най-чувствителните места на тялото й, помнеше го много добре. Бавно плъзна език около тях, възбуждаше я. Тя също вече го събличаше и скоро дрехите им бяха на пода. Куин дръпна Софи към дивана и продължи да проучва тялото й сантиметър по сантиметър. Устата и езикът му търсеха, целуваха, милваха. Ароматът й, смесица от бира, пот и лавандула, го изпълваше със спомени за миналото.

— Сега — прошепна тя в ухото му, — чукай ме сега…

Насладиха се на втори по-бавен сеанс в спалнята. Когато свършиха, Софи стана да донесе вода. На лицето й цъфтеше усмивка.

— Тренирал си.

— За жалост рядко — отговори той.

— Пий — тя му подаде чашата — и не се тревожи.

— За какво?

— Изглеждаш като човек, който се страхува, че жената, с която току-що е преспал, ще вземе да му каже, че го обича. — Тя се изсмя презрително. — Не се тревожи. Не те обичам. Нищо не се е променило. Разбрано? Просто двама стари приятели, които не са се виждали известно време.

— Значи това е твоят начин да кажеш здрасти, така ли?

— Ако останеш тук и утре, ще трябва пак да кажеш здрасти. Приеми го като наем.

Той се усмихна, но не каза нищо. Отпи глътка, после й подаде чашата. Софи я изгълта на един дъх и я остави на нощното шкафче. Легна и Куин издърпа завивката върху двамата.

— Радвам се да те видя.

— И аз — отговори той. Не беше пълна лъжа, но и не беше съвсем истина.

Тя се обърна с гръб към него, за да може да се притисне към гърдите му. Той я прегърна, дланта му лежеше върху корема й. Тя обичаше да спи така. И наистина, само след няколко минути Софи заспа дълбоко. Куин нямаше този късмет — унесе се в неспокойна дрямка и сънищата му бяха смесица от Орландо и Нейт. Мъртви. В агония. Измъчвани. А той можеше само да гледа.