Чистачът

19.

Беше десет и петнадесет. Шандауер Щрасе беше тиха и тъмна. Нямаше улични лампи и единствената светлина идваше от входовете на жилищните блокове оттатък кръстовището.

Куин и Нейт бяха взели такси, което ги остави на няколко преки оттук, близо до градската административна сграда на Карл Маркс Щрасе. Бяха с топли черни дрехи. Куин носеше раница — тежка, но поносимо.

— Искаш ли пак да преговорим? — попита Куин, докато крачеха по настлания с малки павета тротоар.

Нейт поклати глава.

— Няма нужда. Крия се и наблюдавам улицата. Трябва да ти съобщя, ако има нещо необичайно. Нали така?

— Не само необичайно — поправи го Куин. — Каквото и да е. Разбра ли?

— Разбрах.

Вече валеше и снегът се усилваше все повече. До сутринта сигурно щеше да натрупа цяла педя.

На ъгъла на Шандауер Щрасе спряха, за да огледат помпената станция. Като повечето от сградите на улицата, и тя беше тъмна.

— Ето там — тихо каза Куин. — Фордът до портата.

Волвото, което стоеше там следобед, вече го нямаше. Куин смътно виждаше очертанията на човек, отпуснал глава на волана. Явно дремеше.

— Виждам го — потвърди Нейт.

— Още ли не си вътре? — прозвуча в ухото на Куин гласът на Орландо.

— На ъгъла на улицата сме — обясни Куин.

— Кажи ми какво виждаш.

Куин се огледа.

— Шандауер Щрасе. Настилката е от павета. Достатъчно широка, за да паркират и от двете страни на платното коли, а в средата да остане място за двупосочно движение. Пусто е. Помпената станция е тъмна. Отдясно има триетажна сграда. Прилича на административна. Отляво има по-малка постройка. Тухлена. Един форд е паркиран на мястото, където следобед беше волвото.

— Нещо друго?

— Нищо по-различно от това, че е студено, мокро и вали, а аз трябваше още да съм на Мауи.

Куин и Нейт вървяха бавно покрай паркиралите коли. Стигнаха до форда и Куин ловко лепна малко топче приличащо на маджун вещество в долния ъгъл на задното стъкло. Човекът зад волана се размърда в съня си, но не вдигна глава.

Топчето беше специално — щеше да си пробие път покрай гумения уплътнител на прозореца и да изпълни купето с газ без мирис и вкус. След секунди човекът в колата щеше да бъде изваден от строя поне за два часа.

Куин внимателно отвори един малък найлонов плик и извади тънко парче мрежест плат. Постави го лекичко върху сместа на прозореца и се отдръпна.

Загледаха как топчето се смалява — парчето плат не само го нагорещяваше, но и насочваше газа право в колата. Когато топчето се стопи, Куин изчака три минути и кимна на Нейт.

— Спи като пън — каза Нейт, след като надникна през предния прозорец. — Ей, това е страхотен номер.

— Готов ли си? — попита съвсем делово Куин.

Нейт кимна.

Куин сложи ръка на рамото му.

— Помни, трябва да…

— … да ти казвам всичко — довърши Нейт вместо него.

— Браво. — Куин огледа за последен път улицата. Всичко беше тихо. — Окей, заеми позиция.

Нейт кимна, после пресече улицата към мястото на поста си, а Куин отиде до оградата, бързо се огледа да не би някой да го види и ловко се прехвърли през нея.

Тръгна по късата автомобилна алея, която минаваше покрай постройката и водеше към входната врата.

В левия джоб на якето му бе ключът, който му беше дал Дюк, заедно с малко мощно фенерче. Куин извади само ключа — имаше достатъчно светлина, за да вижда какво прави. Докато наближаваше вратата, тишината, обгърнала улицата, се смени с ниско приглушено бръмчене. Отне му секунда, преди да осъзнае, че се носи от вътрешността на сградата.

Пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Ключалката вървеше трудничко, но пък изглеждаше стара, така че това не беше изненадващо. След като чу щракването на езичето, той отвори. Никъде не се виждаше светлина. Куин пое дълбоко дъх, влезе и затвори вратата.

Обгърна го пълна тъмнина. Остана неподвижен за няколко минути, ослушваше се. Освен силното бучене не се чуваше никакъв друг шум. Пъхна ключа в джоба си, извади фенерчето и светна. Една бърза обиколка на лъча му разкри, че е сам.

— Нейт, как е на улицата?

— Ледено — отговори Нейт, после добави: — Всичко е спокойно.

— Досега трябваше вече да си свикнал със студа — отбеляза Орландо.

— Имам впечатлението, че не беше много щастлива, когато трябваше да висиш пред „Доринт“ — озъби се Нейт.

— Само се преструвах — каза тя. — Мислех си, че така ще се почувстваш по-добре.

— Престанете — обади се Куин. — В случай че някой се интересува, аз съм вътре.

Насочи фенерчето към предната част на сградата и започна да проучва обстановката. Не му отне много време да открие защо е толкова тъмно. От вътрешната страна на прозорците имаше дървени плоскости, здраво закрепени за стените. Краищата им и всички снаждания бяха облепени с плат, така че навън да не може да излезе и лъч светлина.

До вратата имаше усилен със стомана панел. Беше на релси и можеше лесно да се плъзне пред нея и да запечата помещението.

— За какво им е притрябвало пък това, по дяволите? — промърмори той.

— За какво говориш? — полюбопитства Орландо.

Той описа запушените прозорци и подсигуряващата врата.

— Всичко изглежда ново и наскоро монтирано.

В помещението се носеше някаква миризма. Не неприятна. Всъщност точно обратното. Чиста, почти антисептична. Но не като в болница. Антисептичният мирис на болниците беше замърсен от миризмата на лекарства и смърт. Тази миризма беше на почистена и напълно дезинфекцирана стая, измита от тавана до пода и след това обилно изплакната.

— Какво може да означава това? — попита Орландо, след като Куин описа миризмата.

— Не знам.

— Опиши помещението.

Той насочи фенерчето към тавана.

— Наистина е голямо. Точно както каза Дюк. Прилича на пещера. До тавана има поне двайсет метра.

— Какъв е този шум? — попита Орландо.

Съвсем бавно, за да не пропусне нещо важно, той плъзна лъча на фенерчето надясно и ахна.

— Какво стана?

— Нищо — отговори Куин. — Изчакай малко.

Не беше сигурен какво вижда. Обектът заемаше повече от половината дължина на помещението и почти стигаше тавана. Беше гигантска сфера върху черен пиедестал. Изглеждаше направена от дебела бяла тъкан. Може би брезент. Черният пиедестал — всъщност широк пръстен — беше висок почти два метра. За разлика от балона, изглеждаше направен от нещо твърдо — метал, дърво или пластмаса. Нямаше да разбере със сигурност, докато не го огледаше от по-близо. Цялото съоръжение напомняше на Куин за великанска топка за голф, сложена върху купчинка пясък и очакваща удар.

Плъзна лъча на фенерчето по обекта. Отляво на около четвърт обиколка имаше скеле с формата на кула. Покрай кулата се изкачваше метална стълба. Куин я проследи с кръга светлина. Стълбата свършваше при платформа, свързана със сферата посредством четириметров брезентов тунел.

„Интересно“, помисли си Куин.

Пак плъзна фенерчето по кулата и забеляза нещо друго. През центъра на структурата минаваше асансьор.

Следващото му хрумване беше, че цялата тази конструкция представлява нещо като импровизиран изолатор, например за прехвърляне на опасни материали. „Или — помисли си, неспособен да забрави предметното стъкло — нещо биологическо.“

Направи няколко крачки в помещението. Каквото и да вдигаше този шум, беше някъде навътре, в задната част. Тръгна натам.

Приличаше на въздушна помпа. В това имаше логика. Нещо трябваше да надува сферата. За миг изпита облекчение. Помпата вкарваше въздух в сферата, което означаваше, че налягането вътре е по-голямо от външното: неподходяща комбинация, ако се работи с опасни материали. За тях налягането в сферата трябваше да е по-малко, отколкото в помещението, за да се предотврати неволното изпускане на нещо неприятно, а самото съоръжение трябваше да използва нещо различно от въздух.

Без да влезе в сферата, нямаше как да определи предназначението й. Може би нямаше нищо общо със срещата. А може би имаше. За всеки случай Куин трябваше да й сложи бръмбари.

— Е? — обади се Орландо.

— Все още не съм сигурен.

— Обясни поне нещо де.

— Защо просто не ти покажа? — предложи той.

Свали раницата от гърба си и я сложи на пода. Извади два предмета. Единият беше съвсем малък и черен, другият — четириъгълна кутийка колкото шоколад. Постави и двата на земята, след това нагласи фенерчето върху раницата — насочи го да свети така, че да може да го използва като работна лампа. Взе по-малкия предмет, обърна го и видя малкия номер отзад.

— Камера 17 — каза на Орландо.

— Трябва да включиш усилвателя — предупреди го тя.

— Момент. — Той вдигна четириъгълната кутия — усилвателя — и бутна мъничкото ключе от едната му страна. Усети леко трептене: усилвателят заработи.

След пет секунди Орландо каза:

— Получавам сигнал.

Куин остави усилвателя на пода до раницата.

— Колко светлина ти трябва?

— Просмуква ли се влага в помещението?

— Не мога да кажа.

— Насочи фенерчето към онова, което искаш да ми покажеш. Трябва да е достатъчно.

Обективът за нощно виждане на камерата беше от най-модерните. Орландо не би се задоволила с по-малко. Куин обърна раницата така, че фенерчето да сочи към сферата. След това стана и започна да плъзга камерата по помещението.

— Какво е това, по дяволите? — попита Орландо.

Куин беше насочил обектива към сферата.

— Не знам. Има стълба и асансьор. — Насочи камерата към скелето. — На върха има нещо, което прилича на тунел, вероятно водещ към вход.

— Дюк не ти ли каза за това?

— Каза, че бил влизал в сградата преди години. Вероятно дори не знае, че това е тук.

— Не ми харесва тая работа — промърмори Орландо. — Може би трябва да се откажем. Първо да видим дали ще мога да намеря още информация.

— Не. Вече влязох. Ще свършим работата сега.

Плъзна камерата по сферата, та Орландо да я разгледа по-внимателно. После попита:

— Колко камери ми даде?

— Двадесет. Пет повече, отколкото поиска.

— Окей. Мисля, че мога да покрия по-голямата част от помещението със седем. — Куин го беше планирал още преди това, но сега трябваше да направи някои промени. — Още не съм огледал останалата част, но като се вземат предвид чертежите, да речем, още осем за стаите в задната част. Така остават пет свободни. Една отвън за входната врата. Една от другата страна на улицата и две за двата края на сградата. По дяволите, това са всичките. — Помисли малко и каза: — Добре де, може би само седем за останалата част на сградата. Така ще ми остане една, която ще мога да поставя в сферата.

— Няма да влизаш там — възкликна Орландо.

— Ако усетя, че нещо не е наред, просто ще се обърна и ще изляза. Съгласна?

— Да бе, страхотен план — отговори тя, без да крие раздразнението си.

— Радвам се, че ти харесва.

Отне му един час да разположи камерите. Всяка беше свързана с микрофон — мъничък диск, прикрепен към парченце двустранна лепенка. Ако беше в радиус три метра от камерата, звукът се улавяше чудесно.

Седем камери бяха с една по-малко, за да се покрият помещенията на етажите в задната част на сградата. Но нямаше какво да направи. Скри усилвателя на тавана: напъха го между наклонените покривни греди. Дюк беше прав. Подът на тавана определено беше слаб. Куин на няколко пъти се притесни, че може да се стовари долу.

Свърши и слезе по стълбите. В раницата му бяха останали шест камери. Пет бяха за външната част на сградата, а една за вътрешността на сферата. Куин отиде при металната стълба, която водеше до платформата.

Когато започна да се качва, Орландо попита:

— Не можеш ли да вдигаш повече шум? — Без съмнение го наблюдаваше чрез една от камерите, които беше разположил в голямото помещение. Стъпалата, макар и здрави, бяха хлабаво закрепени и независимо колко тихо се опитваше да се качва, дрънчаха при всяка стъпка.

Накрая стигна до платформата. Пред него беше входът на онова, за което беше започнал да мисли като въздушен шлюз. Сега, отблизо, видя, че материалът, който обгръщаше сферата и тунела, не е точно брезент. Беше по-дебел и гумиран.

Входът към тунела беше през врата от твърд полиестер, закрепен на също толкова здрава рамка. Не се виждаше да има шлюз. Куин завъртя топката и отвори вратата.

— Влизам в тунела.

С фенерче в ръка прекрачи прага и затвори вратата.

Вътрешността беше покрита с черен непрозрачен материал. За да провери, загаси фенерчето. Вдигна ръка пред лицето си, но не можа да я види.

Включи фенерчето и продължи напред по тясната метална платформа. Погледна към тавана и видя нещо, което не беше забелязал досега. Нещо, оцветено в същото непрозрачно черно като материала, който покриваше тунела отвътре. И не беше само по тавана, но и по стените.

Тънки пръти. Направени от някакъв вид гъвкав, но явно здрав материал, който може да се извива с формата на структурата. Образуваха серии триъгълници, които покриваха цялата вътрешност на тръбата. Нещо като скелет.

Продължи напред. В дъното имаше врата като тази, през която току-що бе минал. Когато я наближи, се включи зелена лампичка, монтирана в рамката й на височината на очите. Беше колкото монета от половин долар. Сигурно се бе включила от сензор за движение.

— Влизам в самата сфера — каза Куин, хвана дръжката и отвори вратата. Докато прекрачваше прага, усети течение. Щом влезе, затвори и тази врата.

И ушите му заглъхнаха. Заглъхнаха? Не само това, но и полъхът, когато влезе… Не се ли движеше с него? Обърна се и отново отвори вратата. Пак усети въздушен поток, не толкова силен както първия път, но определено се движеше от тунела към сферата.

Отново затвори вратата, после плъзна лъча на фенерчето по вътрешната повърхност на сферата. Беше същата като в тунела: черен непрозрачен материал и същият метален скелет. Всичко това водеше до едно-единствено заключение. Въздушното налягане в сферата беше по-ниско от външното.

— Боже мили — възкликна той.

— Какво има?

Той каза на Орландо какво е открил.

— Добре, не се паникьосвай.

— Не се паникьосвам. — Той си пое дълбоко дъх.

Първоначалният му инстинкт излезе точен. Това място бе класическа зона за биобезопасност. Куин насочи светлината към центъра. Платформата, на която стоеше, продължаваше още десет стъпки и водеше до структура, която приличаше на голяма кутия. Точно това очакваше да намери. Независимо стерилно помещение. Без съмнение налягането вътре беше дори по-ниско от това в сферата. Това трябваше да е мястото, където се вършеше истинската работа.

Надникна през ръба на платформата и видя, че цялото това нещо стои на кула със сложна метална конструкция, която се спускаше надолу в недрата на сферата. Позволи си малко успокоение. Дори в стерилното помещение да имаше смъртоносни биологически агенти, тук той все пак беше в безопасност.

Бяха търсили някаква връзка с разцеплението, но това, което бе открил, имаше връзка със смъртта на двамата души в Колорадо. Гривната, предметното стъкло… и сега това? Не можеше да няма връзка. И макар все още да нямаше доказателства, Куин беше сигурен, че всичко това е свързано и с разцеплението.

— Направи няколко снимки от вътрешността. Искам да ги изпратя на Питър, когато се върна. Разбра ли?

Орландо не отговори. Куин почука слушалката в ухото си.

— Орландо, чуваш ли ме?

Нямаше отговор.

— Нейт, чуваш ли?

Единственото, което чуваше, беше собственото му дишане. По гърба му полазиха мравки.

— Орландо?

Мълчание.

— Орландо?

Никакъв отговор.

После чу нещо. Не в слушалката, а отнякъде извън сферата. Потракване на метал в метал.

Някой се качваше по стълбата!