Чистачът

17.

В Банкок се разделиха. Куин щеше да продължи с „Еър Франс“ за Париж, а Нейт щеше да лети с „Бритиш Еъруейс“ до Лондон, където щеше да се прехвърли на полет на „Бритиш Мидланд“.

В Париж Куин го чакаше на изхода и беше доволен, че Нейт е изпълнил всичките му указания. Джинсите и тениските, които носеше във Виетнам, бяха изчезнали. Бяха заместени от елегантен тъмносин костюм, бяла риза и подхождаща раирана вратовръзка. Беше изчезнала и леко чорлавата кестенява коса. Сега имаше пригладена прическа с път отстрани. Гелът беше потъмнил значително цвета на косата му.

— Добра работа — похвали го Куин.

— Благодаря — каза Нейт. — В Лондон имах около петнадесет минути да се преоблека, да се наплескам с гел и да хвана самолета. Вероятно имах още по дланите, когато подадох билета на стюардесата.

— Наистина ли? — попита Куин загрижено.

— Не, тате. Бъзикам се — отговори Нейт. — Очилата ти са много яки.

— Ще ги наследиш, когато се капична.

— Е, не ми харесват чак толкова.

Също като Нейт, и Куин беше променил външния си вид. Очилата бяха с черни рамки, тесни и модерни. Той също носеше костюм, но неговият беше черен, а ризата в някакъв нюанс на тъмносивото. Обаче, за разлика от Нейт, той беше имал повече време да се занимае с косата си. Беше я подстригал съвсем късо.

— Ще се качим на полета за Берлин в пет часа — каза Куин. — „Луфтханза“.

Куин усети как настроението на чирака му се промени: младежът се напрегна. Досега играеха на жмичка. Но Берлин си беше действителна задача, истинска работа и без съмнение съвсем реална опасност. А споменът за Гибсън сигурно още не беше избледнял.

— Хайде да играем на филми — каза Куин.

— Какво?!

— Какво направи героят на Джон Войт от „Досието ОДЕСА“13 в печатницата?

— Ъъъ… — Нейт премигна. — Взе пистолета.

— Точно така. И в какво сбърка, когато влезе в къщата?

— Лесен въпрос. Не затвори вратата. Но успя да се измъкне.

— Вярно. Но ако изпаднеш в същото положение?

— Ще затворя вратата. Ще го правя всеки път.

— Добре — каза Куин. — Значи няма за какво да се тревожиш.

В Европа, за разлика от Виетнам, където и през януари беше като лято, зимата бе в пълна сила. При пристигането им в Берлин температурата се колебаеше около нулата и у Куин веднага се събудиха спомените за Колорадо.

По международните стандарти Тегел не беше голямо летище, но въпреки това беше на светлинни години от международното летище на град Хо Ши Мин Тан Сон Нат. Притежаваше удобствата, които очакваха повечето пътници по международните линии: ресторанти, барове, книжарници, магазини за сувенири, информационни гишета. Терминалът на Тан Сон Нат не беше нещо повече от разпределителен склад, който насочваше хората от улицата към самолетите и от тях към улицата.

Куин слезе от самолета и спря, за да нагоди съзнанието си. Беше в Германия, страна, която познаваше. Германците говореха език, който знаеше почти толкова добре, колкото майчиния си. Беше едва ли не като завръщане у дома. Но само при условие ако ти харесва да живееш на място, където трябва винаги да си нащрек. Десетки организации имаха оперативни бюра в Берлин, така че човек никога не можеше да знае кой е в града. Беше смятал, че Виетнам ще е най-безопасното място на света за двамата с Нейт, представа, която беше разрушена от Тъкър и Пайпър, но знаеше, че Германия вероятно е най-опасното.

С повишена бдителност поведе чирака си през терминала. Беше идвал в Берлин повече пъти, отколкото можеше да изброи, и при много от тези идвания бе използвал летище „Тегел“. Така че когато излязоха в облачната студена вечер, знаеше, че трябва веднага да завие наляво и да върви до края на сградата. Там намериха редица чакащи бежови таксита. Като повечето германски таксита, и тези бяха мерцедеси.

— Гутен таг — поздрави ги шофьорът, когато се качиха.

Куин кимна и каза:

— Гутен таг.

Таксито ги откара до хотел „Четирите сезона“ на Шарлотенщрасе, разположен под ъгъл спрямо Жендарменмаркт и успоредно на странична улица, която го отделяше от хотел „Доринт“. Това беше хотелът, където Дюк беше запазил стая за Куин, но не го очакваха по-рано от неделя. Той нарочно беше пристигнал по-рано, в петък, за да може да добие представа какво се случва без намесата на Дюк. Докато се регистрираха и се настаниха, стана осем.

Апартаментът разполагаше с две спални. Куин си избра лявата и остави чантата си на леглото. После влезе в банята и си взе горещ душ.

Когато свърши и се върна в хола, чирака му го нямаше.

— Нейт? — повика го той.

Никакъв отговор.

Отиде до другата спалня. Вратата беше отворена. Погледна и видя Нейт проснат на леглото напълно облечен. Дишането му беше бавно, дълбоко и ритмично. Куин затвори вратата. Беше достатъчно късно. Или почти. Нямаше смисъл да го буди.

Поръча си вечеря в апартамента, извади компютъра и го сложи на бюрото. Както се надяваше, имаше съобщение от Орландо, изпратено преди няколко часа.

Ако някой щеше да спи на пода, щеше да е Нейт. Но те щяха да имат достатъчно място, щом Куин се преместеше в „Доринт“. Апартаментът в „Четирите сезона“ беше най-подходящото място, където Орландо да разположи принадлежностите си.

Заради новините относно предметното стъкло, Куин излезе от пощата си по-облекчен, отколкото очакваше.

Колкото и да беше изтощен от пътуването, все още имаше малко време, преди да си позволи да заспи, затова отвори браузъра и кликна търсачката. Написа Робърт Тагарт и беше възнаграден с поне десет страници попадения. Очевидно беше често срещано име. Откри да се споменава някой си Робърт Тагарт от осемнадесети век. Имаше и един служил в армията на републиката по време на Американската гражданска война. Куин бързо отхвърли линковете към Тагартовци, които бяха или мъртви, или прекалено млади, за да са човекът, погълнат от пламъците в Колорадо. Това значително скъси списъка.

Куиновият Тагарт вероятно беше на петдесетина години. Това впечатление се поддържаше от ксерокопието на шофьорската книжка, което му беше дала Ан Хендерсън. За да играе на сигурно, Куин реши да си даде толеранс от десет години, помисли малко, след това го уточни на мъже между четиридесет и осем и шестдесет и пет. Списъкът отново се сви и показа само двадесет и пет подхождащи линкове.

Седем се отнасяха за един и същ Робърт Тагарт, професор по бизнес администрация в Клемсън. Два други отведоха Куин при един Тагарт от Ийст Ландинг, който протестираше срещу строителството на местен търговски център. Дванадесет линка бяха към различни адреси на верига автосервизи в Кентъки, собственост на Робърт Тагарт. А последните четири бяха към статии, всяка от които споменаваше различен Робърт Тагарт.

Почукване на вратата го прекъсна. Беше вечерята му. Келнерът остави таблата с храната му на масата до бюрото и той бръкна в джоба си, извади пет евро и му ги даде. Келнерът се усмихна любезно и си тръгна.

Куин хапна парченце пържола и се върна при компютъра. С още малко ровене намери снимки за пет от съвпаденията: на професора, на протестиращия от Мичиган, на собственика на автосервизите и на още двама. Никоя от снимките нямаше дори малка прилика с онази, която му беше дала Ан Хендерсън. За останалите двама нямаше снимки, но след като прочете статиите, той реши, че едва ли някой от тях може да е човекът, за когото търсеше информация.

Всъщност точно това очакваше, когато започна да рови: никакви данни за неговия Тагарт. Имаше две възможности. Първата беше, че неговият Тагарт никога не бе направил нещо, което да вкара името му в интернет. Обаче Куин сметна това за малко вероятно. Обаче във втората, че Робърт Тагарт не е истинското име на мъжа, умрял в Колорадо, имаше повече смисъл.

Куин прекара следващия час в търсене на изчезнали хора, които отговаряха на описанието на мъжа от Колорадо и се вписваха във времевата рамка. Имаше няколко и той си ги отбеляза. Щеше да ги даде на Орландо, тя щеше да се справи по-добре.

След още четиридесет и пет минути сърфиране в Мрежата прекъсна връзката и включи компютъра в режим слийп. Стана и се протегна. Беше преуморен от цялото това пътуване напоследък. Вечерята му бе почти недокосната. Изкуши се просто да се напъха в леглото и да заспи, но вместо това се тръшна на дивана и извади телефона.

— Къде си? — попита Питър веднага.

— На път.

— Още не си в Берлин?

— Дюк каза, че не му трябвам преди неделя.

— Така ли? — удиви се Питър. — Всъщност в това има логика.

— Защо?

— Другата седмица щяла да се проведе един вид среща. Дюк има доказателства, че тя може да има нещо общо с… нашето положение. Опитва се да установи мястото. Щом успее, ти влизаш, поставяш бръмбарите и после проверяваш дали е прав.

— Знаеш ли кой е замесен? — попита Куин.

— Все още нищо не се чува.

Куин си помисли дали да не сподели името, което му бе казал Пайпър, но реши да не го прави. По-добре беше да е сигурен, преди да налее масло в огъня.

— Чух, че договорът за мен бил прекратен.

— И аз го чух — отвърна Питър. — Късметлия си ти.

— При теб нещата не вървят добре, така ли?

Мълчание.

— Кого докопаха?

— В голяма степен почти целия първи канал. Всеки оперативен екип понесе загуби.

— Колко убити?

— Със сигурност седем. Други трима не могат да бъдат открити. Още трима са в болница. Четвърти лекува вкъщи сътресение.

— А какво става в столицата? — попита Куин.

— От няколко дни нещата утихнаха. Но гледам да не излизам много-много.

— Колко други операции успя да задвижиш?

— Майтапиш ли се? Единственото, което отчасти върви, е вашата с Дюк. Нямам хора. Не мога да започна дори най-проста полева операция. Няма нужда да очистят някого от нас във Вашингтон, защото вече са ни изхвърлили от бизнеса. Поне временно.

— Само служители — каза Куин повече на себе си, отколкото на Питър.

— Вероятно си бил вкаран в кюпа по погрешка. Обади ми се, когато пристигнеш.

В събота Куин запозна Нейт с Берлин. Градът разполагаше с отличен обществен транспорт, като диамантите в короната бяха подземната и надземната железници — У-бан и Ес-бан. Разбира се, и двете железници от време на време си разменяха местата, като подземната излизаше на повърхността, а надземната се спускаше под земята. Очевидно дори германските инженери и архитекти невинаги бяха съвършени.

С часове се возиха на влакчетата, от време на време слизаха, за да видят различни някогашни любими места на Куин. Обаче никога не влизаха, защото Куин се страхуваше да не бъде разпознат. Но му беше приятно да види, че повече от предишните му „безопасни места“ все още са наред. Насмалко да пропусне да провери и „Дер Голдене Круг“14, но накрая спряха и там, макар да го огледаха само от другата страна на улицата. За миг Куин бе обзет от изкушение да влязат за по халба, но го преодоля и поведе Нейт към спирката на метрото.

Изкушението е едно, а глупостта — нещо съвсем друго.

— Шегуваш се — каза Нейт.

— Казах ти да се облечеш топло — отговори Куин.

— Облякъл съм се.

Стояха в тъмния вход на една стара административна сграда на петдесетина метра встрани и срещу „Амирит“, където Куин трябваше да се срещне с Орландо. Прогнозата за времето беше, че температурите ще паднат до минус пет. Нейт носеше дебел пуловер, яке марка „Лондон Фог“ и черна плетена шапка с помпон. Държеше димяща чаша кафе, другата му ръка беше пъхната в джоба на якето.

— Няма да се бавим повече от час и половина — каза Куин. — Ако видиш нещо подозрително, повтарям, каквото и да било, веднага ми пращаш есемес с 911.

Нейт извади ръката си от джоба. Държеше мобилен телефон.

— Трябва само да натисна „изпращане“.

Орландо вече го чакаше на маса до стената в дъното на помещението. Беше седнала така, че да вижда вратата. Куин седна срещу нея. Келнерът се появи почти веднага. Куин си поръча бира, Орландо каза, че още не е избрала. Келнерът изчезна толкова бързо, колкото се беше появил.

— Как беше пътуването? — попита Куин.

— Приятно — отговори тя. — През цялото време спах.

— Къде си остави багажа?

Чу кух звук под масата, погледна надолу и видя между краката на Орландо кафява брезентова торба.

— Пътувам с малко багаж — каза тя.

— Някой проследи ли те?

Тя се вторачи в него.

— Естествено. Седнал е на масата зад гърба ти. Искаш ли да ви запозная?

Куин се усмихна.

— Едно простичко „не“ също щеше да свърши работа.

— Наистина ли си мислиш, че щях да седя тук, ако имах опашка?

— Добре ли провери?

— Знаеш ли, понякога си адски досаден. Къде е Нейт?

— Бди.

— Оставил си го отвън?

Куин вдигна рамене.

— Ще му се отрази добре.

Келнерът се върна с бирата и Куин попита Орландо:

— Какво ще си поръчаш?

Орландо си избра агнешко с къри и чаша каберне совиньон. Куин поръча пиле по мадраски и чеснови хлебчета. По мълчаливо споразумение, докато чакаха храната, заговориха за дреболии.

Ароматът на кърито, агнешкото и чесъна изпревари с няколко секунди идването на келнера. Щом той сервира, Куин бутна купата с пилето по мадраски към Орландо.

— Опитай.

Тя загреба една лъжица и я изсипа върху ориза си. После опита. Одобряващата й физиономия каза всичко. Няколко минути се храниха мълчаливо.

— Има ли нещо, което трябва да знам? — попита Орландо накрая.

— Не е от Дюк — отговори Куин и отпи от бирата. — Обаче снощи говорих с Питър. Явно Дюк е по следите на някаква среща. Питър иска да поставим бръмбари и да я проверим.

Куин си отчупи хлебче, топна го в соса и го лапна. После попита:

— Как мислиш, дали са същите типове?

— Не знам. Може да нямат нищо общо.

— Но ако са те?

Той не отговори.

В два без петнайсет в неделя Куин излезе от „Четирите сезона“ през изхода към Фридрихщрасе, отиде с Метрото до Шарлотенбург, взе такси и в общи линии се върна там, откъдето беше тръгнал, като слезе от колата пред хотел „Доринт“. Това можеше и да е прекалено, но винаги имаше вероятност някой да е открил какво се готви да направи Дюк и да е научил за пристигането на Куин. Ако беше така, в никакъв случай не биваше да се разбере, че Орландо и Нейт са в съседния хотел.

В момента Орландо бе на площада срещу „Доринт“ и го информираше по радиовръзката. Слушалката влизаше удобно в ухото на Куин и беше невидима при обикновена проверка. Микрофонът беше колкото копче и беше закрепен от вътрешната страна на яката му. Нейт, оборудван по същия начин, седеше в хотелското фоайе, разглеждаше списание и се преструваше, че чака някого.

Регистрацията на Куин мина бързо. Апартаментът беше предплатен и вече го очакваше. Той попита дали има някакви съобщения за него, но нямаше. Апартаментът беше на шестия етаж, значително по-малък от онзи в „Четирите сезона“. Куин донякъде очакваше да намери плик с инструкции, но нямаше нищо такова.

Постави чантата си на двойното легло, седна на дивана във всекидневната и пусна телевизора. Имаше само два канала на английски: Си Ен Ен Интернешънъл и Би Би Си Уърлд. Според брошурката на масичката за кафе имаше още един канал на английски, платен, който този месец предлагаше ретроспектива на Стенли Кубрик. Куин пусна новините и хвана края на репортаж за стачка на шофьорите във Франция, а след това началото на материал за предстояща конференция за Балканите, спонсорирана от президента на Европейския съюз Гунар ван Вурен. Тъй като това не го интересуваше, превключи на филмовия канал и се намери по средата на сцена в космическата станция от „2001“.

— Такси — чу гласа на Орландо в ухото си. — Двама мъже с костюми. Нямат багаж, единият носи чанта. — Това беше третият път, когато му съобщаваше за пристигащи пред хотела. — Влизат.

— Видях ги — обади се Нейт след няколко секунди. — Отминаха рецепцията, вървят към асансьорите.

След минута Куин чу стъпки по коридора. Спряха пред вратата на апартамента. Почти тридесет секунди не се случи нищо. После чу шумолене — пъхаха нещо под вратата. Стъпките се отдалечиха по коридора.

— Май току-що имах посещение — каза Куин.

— Там ли са сега? — попита Орландо.

— Не, но ми оставиха нещо.

Отиде до вратата. На пода лежеше не много дебел плик. На горната страна имаше голямо червено X. Куин поклати глава. Понякога се чудеше дали хората, с които работи, не добиват обучението си от измислиците на Иън Флеминг за Джеймс Бонд.

— Току-що излязоха от асансьора — прошепна Нейт. — Няма да им навреди на тия типове, ако от време на време се усмихват.

— Хванаха такси — пое щафетата Орландо.

— Снимахте ли ги? — попита Куин.

— Разбира се.

Куин вдигна плика, отиде до бюрото и го разряза с ножа за отваряне на писма. Внимателно изсипа съдържанието на бюрото. Пет листа. Двата горни бяха карти на Берлин. Едната беше на Мите, където се намираше хотел „Доринт“, а другата на район Нойкьолн. Третият лист беше платежно нареждане и потвърждение за преведена сума по една от многото му сметки. Куин вече беше проверил превода тази сутрин. Четвъртият лист съдържаше подробно описание на задачата. На последния имаше чертежи и планове на сграда — вероятно мястото на предстоящата среща.

— Изглежда, Дюк е открил повече за тази среща — каза Куин. — Мисли, че ще се състои във вторник през нощта.

— Мисли?

— Срещата е във вторник вечерта. Сигурност деветдесет процента — прочете Куин. — В някаква сграда в Нойкьолн.

— Има ли вече някаква яснота кои ще участват? — попита Орландо.

— Частично. РБО от Южна Африка. Но и това не е сигурно.

— Странно.

— Наистина странно.

— Споменава ли се Борко?

Куин огледа информацията.

— Няма нищо за него.

— Може би информацията на Пайпър е била погрешна.

— Може би — каза Куин безизразно. Почете още малко. — Дюк иска да намине днес.

— Кога?

— След час.

— Мога ли вече да се прибера? — попита тя. — Замръзна ми задникът.

— Да. Свали снимките и ми ги прати по мейла. Искам да им хвърля едно око, преди да се срещна с Дюк.

— Не искаш ли да прескочиш да ги видиш? И да ми донесеш една страшно голяма чаша кафе?

Куин се усмихна. Студената берлинска зима сякаш размекваше Орландо.

— Просто ми ги прати по мейла. Нейт ще ти донесе кафе.

— Мразя те — каза тя.

— Вече си ми го казвала.