Чистачът

31.

Спорът кой да извърши проследяването и кой наблюдението беше кратък. Куин беше по-добър шофьор и по-подходящ физически, за да се изправи срещу Борко, ако се стигнеше дотам. Орландо неохотно се съгласи да поеме наблюдателния пост. Но той щеше да я чака, само при условие че може да се върне достатъчно бързо в колата.

— Тридесет секунди — каза Куин.

— Четиридесет и пет — предложи Орландо.

Той въздъхна.

— Това е положението. Ако не си дошла дотогава, ще съм тръгнал.

Началното училище, което се намираше точно от другата страна на Шандауер Щрасе и помпената станция, щеше да е най-подходящото място за наблюдателния пост на Орландо. Обаче да се стигне дотам не беше лесно, така че и покривът на жилищния блок зад него трябваше да свърши работа.

За пореден път ранното смрачаване по северните ширини се оказа полезно. Никой не обърна внимание на още двама мръзнещи пешеходци, които крачат по слабо осветените улици. На Куин му трябваха по-малко от петнадесет секунди, за да отключи входната врата на блока. Не срещнаха никого, но когато стигнаха на четвъртия етаж, чуха някакви хора да си говорят в коридора на третия.

На края на стълбището имаше площадка, а в дъното врата. Куин се надяваше, че води към покрива. Вратата изглеждаше рядко използвана. Орландо огледа касата, после прошепна:

— Не виждам аларма. Да опитам ли?

Куин кимна.

Тя протегна ръка и завъртя топката, но вратата не се отвори.

Куин й махна да се дръпне и извади шперцовете. Сред тях имаше и проста отвертка. Бравата беше монтирана от вътрешната страна на вратата, така че той лесно разви винтовете и разглоби механизма. Поигра си с бравата и я блокира така, че повече нямаше да работи. После пак сглоби всичко.

Вратата придоби същия вид, който имаше, когато дойдоха, само че сега не можеше да се заключва. Вероятно щяха да минат месеци, докато някой забележи това.

Излязоха в студения мрак на покрива.

Тръгнаха приведени към задната част на сградата и клекнаха, когато стигнаха парапета.

Най-близо до тях беше училището. Беше едноетажно и само отчасти закриваше изгледа към Шандауер Щрасе, но не и към помпената станция. Позицията им не беше най-добрата, но бе приемлива.

— Дай ми бинокъла — каза Куин.

Орландо му подаде бинокъла, който той разнасяше в раницата от нощта, когато беше отвлечен Нейт. „Ригел 2100“, който го чакаше вкъщи, превръщаше нощта в ден. Този, който беше в ръцете му сега, превръщаше нощта в сумрак. Но трябваше да се задоволят с наличното.

Куин огледа помпената станция. Фасадата беше тъмна. Единствената светлина идваше от външната лампа зад ъгъла, която осветяваше входа. Отпред бяха паркирани няколко коли. Куин преброи два мерцедеса, един форд и едно пежо. Откъм входа беше спрян черен бус. Куин продължи огледа, докато не откри онова, което вече знаеше, че ще види: пазачи.

Бяха петима-шестима, пръснати из целия парцел. Без съмнение на улицата имаше други. В сравнение с охраната отпреди няколко дни това си беше направо утрояване.

Куин се приведе зад парапета, подаде бинокъла на Орландо и каза какво е видял.

— Звънни ми в секундата, когато го видиш.

— Естествено.

Куин тръгна.

— Четиридесет и пет секунди — припомни му тя.

— Но само толкова — отговори той.

В ранния следобед, когато улицата беше празна, Куин беше паркирал пред жилищния блок. И добре бе направил, защото сега улицата беше претъпкана с коли, бяха спрели от двете страни на платното.

Куин седна зад волана. Мечтаеше за чаша горещо кафе, но знаеше, че в момента разполага с по-големи удобства от Орландо.

Следобедът се оказа доста претоварен. Освен че задигна мерцедеса, в който седеше сега, се беше погрижил да набави и някои други неща, от които смяташе, че ще имат нужда. Въже, железен лост и някои други инструменти, включително телефон за Орландо. Влезе и в интернет, което се оказа едновременно ползотворно и разочароващо. Ползотворно, защото можа да открие адреса на организаторите на конгреса на МОМС и дори успя да се регистрира за участие под името д-р Ричард Кубик от Топика, Канзас. Не беше сигурен дали ще се наложи да ходи на конгреса, но ако се наложеше, регистрацията щеше да направи нещата много по-лесни.

Единственото нещо, което го хвърли в размисъл, беше фактът, че конгресът започваше след седмица, а Борко бе намекнал, че неговата операция стартира през следващите четиридесет и осем часа. Разминаване във времето, което Куин още не можеше да разбере.

Времето. Конгресът. Връзката с Офиса. Същността на биологическия агент. Все въпроси, за които нямаше добри отговори.

Може би срещата на МОМС беше просто прикритие за доставката на биологическия агент? Може и да беше просто съвпадение, а Дюк да се бе опитал да го заблуди? Можеше да е някой от стотиците други сценарии. Колкото до природата на заразата, отговорът също се изплъзваше. Куин се беше надявал Къртицата вече да му се обади за отговора, но от него нямаше нищо.

Най-разочароващото обаче бе, че не успя да разбере какви файлове са качени на Янсъновия сървър за обмяна на файлове.

Телефонът звънна и той трепна. На дисплея се бе изписало името на Орландо.

— Да?

— Борко дойде.

Орландо каза, че Борко пристигнал със синьо порше и изчакал един от часовите да му отвори вратата. След това тръгнал по алеята, завил и излязъл на паркинга. Спрял зад буса. От колата слязъл само той. Доколкото могла да види, бил сам. Влязъл в сградата.

„Порше. Страхотно“, помисли Куин. Ако по някаква причина се окажеха на магистралата, нямаше начин неговият мерцедес да успее да го следва.

Мина почти час, преди Орландо да се обади пак.

— Излезе.

Куин запали двигателя, но не потегли.

— Какво прави?

— Говори с някого. Отиват към колата му. — Пауза. — Слизам.

— Почакай — каза Куин. — Трябва да знаем в каква посока ще потегли.

— Ще си тръгне по същия път, по който дойде.

— Не може да сме сигурни.

В телефона си чу ускорено дишане — тя вече тичаше.

— Слизам.

Куин изруга наум, погледна си часовника и каза:

— Имаш тридесет секунди.

— Четиридесет и пет — изпухтя тя.

Куин предположи, че вече е на стълбището.

Подкара колата, спря на платното пред жилищния блок и каза:

— Петнадесет секунди.

— Почти стигнах.

— Десет.

— Чакай!

Той хвърли поглед към вратата. От Орландо нямаше и следа.

— Времето изтече. Тръгвам.

— Чакай! — изкрещя Орландо.

В следващия момент излетя от входа и спринтира към колата. Куин се наведе и отвори вратата. Тя скочи вътре и я затвори.

— Давай, давай! Елбещрасе. Право напред.

Куин натисна газта, мерцедесът подскочи и се стрелна към края на улицата и лежащата пред тях Елбещрасе. Стигнаха до кръстовището. Куин спря. Елбещрасе беше пуста.

— Може да е тръгнал в другата посока.

— Не, тръгна насам — настоя тя.

— Значи може би вече е минал и сме го изпуснали. А може изобщо да не е тръгнал още.

Тя не продума.

Куин огледа пресечката и простиращата се пред него улица. Елбещрасе беше разделена по средата от редица големи дървета и допълнителни места за паркиране. Улицата беше пуста. Той започна да обмисля възможностите, но те се свеждаха главно до две: или да чакат, или да се откажат.

Внезапно се чу рев на двигател и по улицата проблеснаха отраженията на автомобилни фарове. Миг по-късно едно тъмносиньо „Порше Бокстер“ профуча покрай тях.

— Видя ли? Нали ти казах — подхвърли Орландо.

Куин издиша шумно. Не беше осъзнал, че е спрял да диша. После зави наляво по Елбещрасе само няколко секунди след Борко.