Чистачът

26.

Някъде пищеше аларма. Не будилник, а нещо по-яко. По-тревожно. Куин отвори очи. Отне му известно време, за да се ориентира. Леглото му беше по-тясно и твърдо от неговото. А и лежеше на една страна. Това бе необичайно. После си спомни. Изобщо не беше в леглото си. Спеше на дивана в апартамента в „Мандола“.

Вдигна глава и погледна електронния часовник на масата: 3:43 сутринта.

— Какъв е този шум?

Куин се обърна. Орландо стоеше на вратата на спалнята. За пижама й служеха една свръхголяма тениска и долнище на три четвърти анцуг.

Куин се заслуша в алармата. Не беше от апартамента, а по-скоро от коридора пред него.

— Противопожарната аларма — каза той внезапно нащрек.

Стана от дивана и бързо отиде до входната врата. Задуши въздуха за пушек. Въздухът си беше същият, както когато си беше легнал. Сложи ръка на вратата и каза:

— Хладна е.

По коридора вече тичаха хора и надвикваха писъка на алармата. Паникьосани хора, внезапно вдигнати от сън.

— Не ми се струва нормално — подхвърли Орландо.

— Облечи се — нареди Куин. И той си помисли същото като нея. — И си вземи нещата.

Неговите дрехи бяха сгънати на стола до дивана. Той ги нахлузи за рекордно кратко време, прибра новите покупки в раницата, облече якето, метна раницата на гръб и я пристегна здраво с колана на кръста.

Мъничко по-късно Орландо също беше готова. Куин пак отиде при вратата и се заслуша. Алармата все още звънеше силно, но вече не се чуваха стъпки и гласове. Той се поколеба. Имаше само две възможности. Или пожарът е истински, или не. А ако не беше, това означаваше, че случващото се е капан. Дори не му се мислеше за възможността да е фалшива тревога. Тогава съвпаденията щяха да са прекалено много. А вярването в съвпадения подобно на отстъпването пред собственото любопитство беше в дългия списък с неща, които могат да те убият.

Така че ако това беше опит за вдигане на гълъбите, значи Борко подозираше, че с Орландо са в хотела, но не знаеше къде. Дали имаше пожар, или не, нямаше никакво значение. Решението беше едно и също. Трябваше да изчезнат.

Куин завъртя топката на бравата и лекичко я открехна. Съвсем мъничко, колкото да надникне.

— Няма никой.

Свали раницата, дръпна ципа на капака и извади глока, който беше взел от Дюк.

— Дръж.

Орландо провери дали е зареден и каза:

— С патрон по-малко съм.

Куин извади един от резервните пълнители за зигзауера от раницата, измъкна един от 9-милиметровите патрони, подхвърли го и повтори:

— Дръж.

Прибра пълнителя в раницата и отново я метна на гръб. После извади от джоба на якето своето оръжие.

С пистолет в ръка кимна на Орландо, после отвори вратата докрай и излезе в коридора. Никакъв пушек, никаква миризма, изобщо никакви признаци за пожар. В празния коридор бяха само двамата.

В двата му края имаше стълбища. Куин беше проверил и двете почти веднага след като бяха пристигнали. Онова отляво, така нареченото западно стълбище, стигаше от последния етаж до партера. А другото вдясно стигаше чак до покрива.

Куин тръгна надясно. Орландо го последва, като пазеше гърба им. Излязоха на стълбището, спряха се и се заслушаха. На стълбището имаше още някого. Може би двама. Бяха няколко етажа по-надолу, но Куин не можеше да определи дали се изкачват, или слизат.

Куин и Орландо тръгнаха нагоре.

Изходът за покрива беше три етажа над тяхната стая. Отне им само четиридесет и пет секунди, за да стигнат там. Отново спряха и се ослушаха.

Стъпки. Може би четири етажа по-надолу, но определено се качваха.

— Може би е охраната на хотела — прошепна Орландо.

— Възможно е — отговори Куин. Но и двамата знаеха, че не могат да поемат този риск.

Една табелка на вратата предупреждаваше, че ако бъде отворена, ще зазвъни аларма. Куин предположи, че не може да е по-шумна от онази, която още ечеше из целия хотел. Отвори вратата и както обещаваше надписът, зазвъня още една аларма. Но беше само електронно пиукане, което едва се чуваше на фона на звъна на сигнала за пожар.

Излязоха на покрива. Орландо затвори вратата. Огледаха се. Покривът беше голям и плосък, тук-там стърчаха вентилационни шахти и тръби.

Вдясно от тях беше Лайпцигер Щрасе. Куин отиде до ръба на покрива и погледна долу. Три пожарни бяха спрели пред входа на хотела. Недалеч от тях десетки хора се бяха скупчили в студа. Миг по-късно Орландо застана до него.

— Кои са тези? — попита и посочи трима мъже, които стояха малко встрани.

За разлика от повечето гости на хотела, мъжете бяха с топли черни дрехи. Двама сякаш наблюдаваха сградата. Третият говореше по мобилен телефон. Можеше да са от пожарната или пък охраната на хотела. Но ако беше така, къде бяха униформите им?

— Които и да са, не мисля, че ги интересува пожарът — заключи Куин. — Хайде.

Прибра пистолета в якето си и тръгна към източния край на покрива. За съжаление „Мандола“ се издигаше самотен и не се допираше до някаква друга постройка. Последният етаж на хотела обаче се гордееше с луксозните апартаменти с открити вътрешни дворове, които се намираха само на три метра под покрива.

— Първо ти — каза Куин.

Без да каже дума, Орландо се плъзна през ръба и скочи във вътрешния двор под тях. Щом тя се дръпна встрани, за да не пречи, Куин прекрачи перваза на покрива и тъкмо да се спусне, един глас се провикна:

— Стой!

Куин се пусна.

Насмалко да се натресе на един шезлонг.

— Видя ме — прошепна Куин. Преследвачът беше по петите му и много добре знаеше къде бе скочил.

Шепненето беше излишно. Орландо бе чула гласа. Тя бързо се прекатери през оградата, която ги отделяше от патиото вляво. Куин се оказа по-близо до това вдясно, така че се покатери на оградата в края на дворчето и като пазеше равновесие, стигна до следващия вътрешен двор. Скочи и се присви. Тъмна фигура се появи на ръба на покрива.

Куин гледаше от скривалището си в сянката на стената, която разделяше вътрешните дворове. Мъжът говореше по телефона. На немски.

— Не зная. Прескочи през ръба, но не го виждам.

Свали телефона от ухото си и го пъхна в джоба си. После се наведе през ръба и напрегнато заразглежда патиото под себе си. Слаба светлина от улицата освети чертите му и Куин го позна почти веднага. Беше единият от двамата, заснети от Орландо, които му бяха донесли информацията от Дюк и я бяха пъхнали под вратата.

Човекът на Борко прехвърли крака над ръба, пусна се и падна почти на същото място, където бе кацнал и Куин. Стената, която отделяше вътрешните дворове, вървеше под ъгъл от предпазната стена в края на сградата и оттам до покрива. Беше добра като прикритие, но сега скриваше и мъжа от погледа на Куин.

Куин се огледа.

Само на метър от него имаше някакъв градински стол. Куин се протегна и го блъсна, после се притисна плътно към разделителната стена. Столът се плъзна със стържене по плочника.

Почти веднага чу стъпките на мъжа да се стрелват към разделителната стена. Миг по-късно главата му се подаде над оградата. Гледаше натам, накъдето се бе плъзнал столът. Свит точно под него, с пистолет в ръка, Куин изчакваше.

Мъжът скочи върху предпазната стена, лявата му ръка се протегна към наклонената стена между апартаментите, за да запази равновесие. Вдясно от него имаше девететажна пропаст.

— Можеш да спреш — обади се Куин на немски.

Преследвачът започна рязко да се обръща с пистолет в ръка.

— Спри или си труп — предупреди го Куин.

Мъжът спря. Все още се държеше за разделителната стена с лявата ръка.

— Хвърли пистолета — нареди Куин.

Мъжът не помръдна.

— Хвърли го! — подвикна и Орландо зад него.

Мъжът завъртя глава към нея, като при това едва не изгуби равновесие. Орландо стоеше само на метри от него във вътрешния двор, където бяха скочили и тримата.

— Внимавай — предупреди го тя. — До долу има доста летене.

Мъжът отмести поглед от нея към Куин и се усмихна унило.

— Значи сте се намерили.

— Пистолетът — настоя Орландо.

Мъжът разтвори пръсти и пусна пистолета да падне покрай защитната стена към тротоара. Значи не беше някой от неспособните наемници на Дюк. Очевидно беше професионалист.

— Тук ли ще стоя — хладно попита мъжът, — или вече мога да сляза?

— Стой там — отговори Куин. — Засега.

— Сега какво? Просто ще изчакаме, докато дойдат приятелите ми?

— За да ни убият? — попита Куин. — Не мисля.

— Защо да ви убиваме? Нямаме подобни нареждания.

— Да бе — изсмя се Орландо.

— Не ми ли вярвате? — Мъжът понечи да си бръкне в джоба.

— Не мърдай — предупреди го Куин.

— Просто си вадя телефона.

Куин помисли малко, после кимна.

— Добре. Обаче бавно!

— Изчакайте — каза мъжът в телефона. После го протегна към Куин.

— Хвърли ми го — нареди той.

Мъжът послушно му го подхвърли.

— Какво? — каза Куин в телефона.

Нямаше как да сбърка гласа.

— Куин?

— Борко? — Този глас наистина не можеше да се сбърка.

— Разбрах, че забавляваш един мой приятел — каза Борко.

— А аз мисля, че ти държиш един мой приятел. Къде е?

— Откъде да знам.

Куин натисна бутона за прекъсване на връзката и подхвърли телефона обратно на мъжа, който едва успя да го хване, за да не прелети край него в нищото.

— Не ми се играят игрички.

Телефонът звънна отново. Преди Куин да успее да го спре, мъжът го отвори и пак го протегна към него:

— Иска да разговаряте.

— Кажи му да върви по дяволите.

Мъжът повтори нареждането, слуша известно време, после се обърна към Куин.

— Каза да ти предам, че Нейт е жив.

Куин му даде знак да му подхвърли телефона, хвана го и подвикна в слушалката:

— Давай по-бързо.

— Онова, което току-що ти каза Грегъри, е истина — каза Борко. — Твоят приятел Нейт е един от моите гости.

— Пусни го.

— Предай се и ще го пусна.

— Защо ли не ти вярвам?

Борко не отговори веднага.

— Знаеш ли — започна накрая, — ти си много талантлив човек. Наистина ме изненада.

— Съжалявам, че не се направих на по-лесна мишена.

— Това е добре. Ти си предизвикателство. Много жалко, че не работим заедно.

— Това никога няма да стане.

— Никога?

— Повярвай ми. Пусни Нейт да си върви.

— Ще позволиш ли на Грегъри да те доведе?

— Знаеш, че няма.

— Тогава си мисля да го задържа още малко. Докато не се уверя, че ти повече няма да си проблем. — Борко направи пауза. — Ако няма да се предадеш, моят съвет е да напуснеш града. Забрави за приятеля си. Ако го направиш, щом свърша тук, той ще бъде свободен да върви където поиска.

— А моят съвет към теб е да си го начукаш.

Настъпи мълчание. После Борко изсъска:

— Ако имаш нужда от допълнителна мотивация да ни оставиш на мира, накрай приятелката си да звънне у тях.

— Какво означава това, мамка му? — попита Куин. Не можа да се сдържи да не погледне към Орландо.

Но не получи отговор. Борко вече беше прекъснал.

Докато Куин затваряше, му се стори, че чува нещо на покрива над тях. Шум от стъпки. Все още бяха далеч, но бързо се приближаваха.

Грегъри се усмихна.

— Изглежда, имаме компания.

Ръката му се стрелна покрай тялото и изведнъж в нея се появи нож. Куин не беше сигурен чий куршум пръв удари Грегъри. С изненадано изражение човекът на Борко полетя през ръба, описа дъга първо нагоре, а после започна да ускорява надолу в мрака.