Чистачът

24.

Следобед спря на няколко места, за да купи нещата, които му трябваха за предстоящата задача. Провери и парапета на Ку’дам, но знаците на Нейт и Орландо все така ги нямаше. Знаеше, че трябва да предполага най-лошото, но още не беше готов да го приеме. Хапна в някакво ресторантче и зачака слънцето да залезе.

Мислеше си за разговора с Дюк. ИОМП. Може би нямаше значение. Дюк може просто да си го беше измислил, за да не го застреля. Ако беше така, значи просто беше поредният пример за лошата му преценка. От друга страна, ако означаваше нещо, не можеше да си позволи да го пренебрегне. Куин порови из паметта си за някаква връзка, но не можа да намери.

Другата информация, спомената от Дюк, бе накарала ума му да прещрака. Кампобело. Градът, изписан в шофьорската книжка на Робърт Тагарт. Кампобело, Невада. И все пак смисълът на всичко това още му убягваше.

„Може би нищо от тези неща няма значение“, помисли си. Наистина ли му пукаше какво прави Борко? Имаше ли причина, заради която трябва да знае?

Единствено ако това му помогнеше да намери Орландо и Нейт. Иначе не му пукаше.

Щом се стъмни, Куин си хвана такси за Нойкьолн. Обясни на шофьора, че не може да си спомни точния адрес, но сградата била на Вилденбрух Щрасе някъде на изток от Зоненалее.

Затвори очи и се съсредоточи върху предстоящата задача. Опита се да преговори плана си стъпка по стъпка, но вместо това съзнанието му се изпълни с картини на мъртвите Орландо и Нейт: как труповете им са захвърлени в някое тъмно кьоше. Стигнаха Нойкьолн и Куин помоли шофьора да кара бавно, за да не пропуснат сградата.

Минаха южно от Шандауер Щрасе и Куин я огледа за наблюдателни постове. Веднага ги забеляза. Първият седеше на задната седалка на едно ауди, паркирано до бордюра. Другият се криеше в сянката на входа на жилищен блок.

Куин беше наясно, че има и други. Борко нямаше да рискува, докато той е на свобода. Сигурно имаше и камери, поне две. И вероятно още един пазач на улицата близо до входа на помпената станция. Да се доближи до нея, без да го забележат, беше невъзможно.

Продължи с преструвката в продължение на още две преки. Малко след канала си избра една случайна сграда и каза на шофьора да го остави пред нея.

Преди да тръгне за помпената станция, беше проверил сигналите от камерите, които бе оставил в станцията. Виждаха се единствено смущения. Без съмнение хората на Борко ги бяха демонтирали малко след като той беше избягал. Обаче местата, на които бяха тези камери, вече не бяха важни за него. Сега искаше да постави камери на двете места, на които не беше успял да постави миналата вечер. В мазето и в сферата. Това бяха централните места на Борковата операция, местата, откъдето беше най-вероятно да научи нещо полезно.

Снегът отдавна беше спрял, но беше много студено. Куин вдигна яката на якето си и се помъчи да не обръща внимание на студа.

Върна се по моста през канала и зави надясно по Вейгандуфер. От едната страна на улицата беше направената от човешка ръка река, а от другата — редица жилищни блокове на по шест и осем етажа. Куин вървеше по тротоара и ги оглеждаше. Някъде към средата на пряката откри каквото търсеше.

Сградата бе с цвят на горчица, с късо стълбище. Можеше да влезе тук, но пък беше прекалено открито. Единственото, от което имаше нужда, бе да излезе от другата страна, но без да се набива на очи.

По-добрата възможност беше вляво от входа на равнището на улицата — тунел под сградата, през който колите да влизат в паркинга. Затваряше се с две големи дървени врати. Обаче, тъй като още беше рано, вратите бяха отворени.

Куин влезе небрежно, все едно живееше тук. Спря на изхода на тунела и огледа паркинга. Не беше голям — имаше място само за десет коли и няколко мотоциклета. В двата края имаше лампи. Крушката в по-далечния край премигваше и скоро щеше да се наложи да я сменят. Зад паркинга имаше дървета, а след тях празно място. Зад него пък се издигаше помпената станция.

Куин излезе от сенките на тунела. Искаше да мине през паркинга и да стигне до дърветата. Но направи само няколко крачки и чу скърцането на врата вдясно. Погледна натам. Някакъв мъж излизаше от сградата.

Куин приклекна зад най-близката кола. Внимателно надникна през стъклото й. Мъжът беше на петдесет и няколко, уморен и с наднормено тегло. Извеждаше куче, някакъв мелез.

Мъжът затвори вратата и запали цигара. Кучето задуши из паркинга, после спря и вдигна крак. Наближи мястото, където беше Куин, и внезапно спря. Той изруга наум, готов за бързо отстъпление през тунела и на улицата. Обаче, вместо да се разлае, кучето се приближи и започна да ближе ръката му.

Мъжът с цигарата направи няколко крачки напред и подвикна:

— Чарли?

Но Чарли, изглежда, беше харесал новия си приятел. Куин се опита лекичко да го отблъсне, но той не помръдна. Куин отново хвърли поглед иззад колата. Стопанинът на кучето беше направил още няколко крачки в паркинга. Дръпна за последно от цигарата, хвърли я на земята и я стъпка.

После вдигна очи и се провикна:

— Чарли!

Ушите на мелеза щръкнаха.

— Тук!

Кучето започна да отстъпва от Куин, но отново спря.

— Чарли!

Мелезът хвърли последен поглед на Куин и хукна към господаря си. Мъжът се върна до входа, отвори вратата и кучето изчезна вътре. Куин изчака, за да се увери, че наистина са се прибрали, после се изправи и претича през паркинга.

Ограда от телена мрежа отделяше дърветата в края на паркинга от празното място. Куин хвана мрежата и лекичко я разклати. Можеше да се покатери по нея, но беше толкова хлабава, че това не можеше да стане безшумно. А поне един от хората на Борко беше на пост откъм задната страна на помпената станция и щеше да го чуе, преди да е успял да се прекатери. Не можеше и дума да става да я прескочи. Знаеше, че може просто да я среже, но това нямаше как да остане незабелязано. Последното, което искаше, бе някой да разбере, че е бил тук.

Металният стълб на оградата изглеждаше най-логичното място. Куин измъкна от раницата си клещи и започна да реже телените халки в долния край на оградата.

Беше по-трудно, отколкото бе очаквал. За да замаскира шума, трябваше да напасва рязането със звуците от преминаващите по улицата коли. А и снегът му пречеше. Трябваше да изрине достатъчно, за да има пространство за работа. Отне му пет минути да се промуши под оградата и да излезе от другата страна.

Празното място беше осяно с петна светлина, която се промъкваше между сградите и дърветата по Шандауер Щрасе. Не беше много голямо: само шейсетина метра от левия до десния край и още трийсетина до сградите от другата страна. Земята беше покрита с дебел килим нов сняг. В единия край имаше купчина метални тръби, очевидно останали от времето, когато помпената станция е работила.

Куин насочи вниманието си към задната страна на постройката: гледаше за движение или някакви признаци, че се охранява. След малко забеляза нещо. Бе едва доловимо, вероятно просто смяна на позата поради схванат мускул или изтръпване. Каквато и да беше причината, една сянка се беше размърдала и вече беше ясно, че близо до левия ъгъл на станцията има пазач.

Все така приведен, Куин тръгна надясно към купчината тръби. Беше висока към метър и половина и предлагаше чудесно прикритие. Най-голямата му грижа беше снегът. Горният слой бе замръзнал и бе създал естествена алармена система. Трябваше да стъпва много внимателно, та хрущенето да е възможно най-малко.

Мина покрай тръбите, зави и се озова само на пет-шест метра от прозореца на мазето, през който беше избягал предната вечер. Пропълзя до него и спря, за да се увери, че не е забелязан. После насочи вниманието си към прозореца.

През него проникваше слаба светлина. Куин предпазливо надникна вътре. Една-единствена лампа светеше слабо в ъгъла срещу прозореца. Куин бързо огледа помещението за някакви признаци за движение. Всичко изглеждаше спокойно, обаче вляво зад хладилника можеше да се спотайва някой.

Прозорецът — пантите бяха в горния край — се отваряше навън. Куин хвана долната част на рамката и дръпна съвсем малко, за да провери дали е все още отворен. Не бяха открили, че е отварян.

Извади пистолета и провери дали заглушителят е закрепен както трябва. Бавно вдигна прозореца и изчака дали вътре ще има някаква реакция. Нищо. С пистолет насочен към хладилника, и с главата напред, той се провря до кръста през прозореца.

Изглежда, в мазето нямаше никого. Той се извъртя, стъпи на крака и затвори прозореца. Чуваше се само бученето на хладилника.

Огледа помещението и откри някои промени в сравнение с предната вечер. Сега върху работните маси имаше няколко пластмасови кутии с дръжки. Той ги провери. Всичките бяха празни. Реши, че може би съдържанието им е било сложено в хладилника.

Отиде при него и с изненада видя, че щифтът е сменен с катинар. Замисли се дали да не го отключи, но реши да не го прави. И без това имаше много работа, не можеше да отдели време и за това.

Отиде до вратата към второто помещение. Спря и се ослуша.

Тишина. Пое си дълбоко дъх и отвори.

И това помещение не изглеждаше същото. Сега работните маси бяха покрити с инструменти и кутии за инструменти. Куин ги огледа. Не можеше да направи никакви предположения за предназначението на всичко това. Спря пред металния шкаф най-близо до вратата и го отвори. Беше пълен с медицински материали: марли, бинтове, ножици, лекарства. В следващия висяха няколко защитни костюма. Бяха бели и изработени от някакъв непропусклив материал. На дъното на шкафа имаше няколко еднакви кутии. Куин отвори едната и видя цяла лицева маска в найлонов плик. Беше с такава форма, че да прилепне плътно към яката на защитния костюм.

Отвори следващия шкаф. В него имаше кислородни бутилки, закачени на рамки като тези за самарите за раници. Куин провери индикаторите им. Повечето бутилки бяха празни, но две бяха почти пълни.

Той свали раницата си, сложи я на работната маса и извади едната от шестте останали камери. Тя можеше да предава на няколко честоти: изборът ставаше с помощта на малък шалтер от задната страна. Той го премести на различна честота от онази, която беше избрал предния ден. Така щеше да може да вижда какво става, без да се издаде на Борко и екипа му. Единственото ограничение беше разстоянието — нямаше друг усилвател и щеше да се наложи да стои в радиус една миля, за да види нещо. И по-близо, ако искаше да е сигурен, че картината ще е ясна.

Монтира камери и в двете помещения на мазето. Когато свърши, взе раницата и тръгна към стълбата, която водеше към основата на сферата. Точно преди да стигне до вратата, спря и след миг колебание се върна при шкафовете. Свали раницата, облече един от защитните костюми, сложи си и маска и взе едната от пълните бутилки.

Целта на тази премяна беше двояка. Първо, да го предпази от всичко смъртоносно, което може би се носеше наоколо. Второ, да послужи като маскировка.

Извади от раницата останалите четири камери и ги пусна в найлоновия плик от маската. Понечи да сложи при тях и пистолета, но се отказа: ръкавиците на защитния костюм бяха гъвкави, но бяха прекалено дебели, за да успее да пъхне пръст в спусъчната скоба. Неохотно прибра пистолета в раницата и я остави в шкафа.

Прилепи се до скелето точно под платформата в центъра на сферата, на същото място, където бе висял предната вечер, когато хората на Борко го търсеха на платформата отгоре. Закачи една от останалите камери на тръбите и я насочи надолу, така че да може да види всеки, който влиза и излиза от въздушния шлюз в дъното на сферата.

Докато проверяваше дали камерата е закрепена здраво на избраното място, чу над главата си гласове. Двама мъже току-що бяха излезли от стерилното помещение и сега бяха на платформата, вървяха към въздушния шлюз. За съжаление не можеше да чуе какво си приказват. Задоволи се да изчака тихо.

След като двамата се махнаха, Куин се изкатери на платформата. Първо отиде на изхода за въздушния шлюз. Спря се и се ослуша. Беше тихо.

Куин извади следващата камера и я разположи над вратата. Нагласи я така, че да гледа към стерилното помещение. Черният корпус на камерата се сливаше добре с черното покритие на сферата. Човек трябваше наистина да я търси, за да я забележи. Доволен, той залепи тясната лепенка с микрофона точно над входа.

След това се върна тихо по платформата до входа към стерилното помещение и постави камера и там, като я насочи към входа пред шлюза. Така обхвана всички врати.

Беше време да насочи вниманието си към самата лаборатория. Огледа входа. Ако предположението му беше правилно, зад него щеше да има още един въздушен шлюз с двойни врати.

Въпреки това още се колебаеше. Какво ли можеше да има от другата страна на шлюза.

Стегна се, преброи до три и дръпна вратата. Този път нямаше въздушна струя. Двамата мъже, които току-що бяха минали през шлюза, бяха изравнили налягането в него с това във вътрешността на сферата.

Куин надникна вътре.

Предположението му беше вярно. Стаичката беше малка, имаше място за най-много двама души. Следваше друга врата, с ярка червена лампа, монтирана в рамката на височината на очите. Куин влезе, после дръпна вратата да се затвори. Над него светна лампа, вградена в тавана.

Известно време не се случи нищо, после с едва доловимо щракване червената светлина до вътрешната врата се смени със зелена, светлината до вратата, през която току-що бе влязъл, стана червена.

Куин си пое дълбоко дъх и отвори вътрешната врата. Както очакваше, когато прекрачи прага, въздухът нахлу с него.

Централното помещение беше тъмно. Той затвори вратата — смяташе, че и тук има автоматизирано осветление — но нищо не светна. Отвори я отново и на светлината от външното помещение забеляза ключа за осветлението вляво. Натисна го и бутна вратата да се затвори.

Покрай стените от лявата му страна имаше редица високи до гърдите хладилни шкафове. От неръждаема стомана и чисто нови. Куин отвори най-близкия. Работеше, но беше празен.

Продължи огледа на помещението. Покрай стената срещу хладилниците имаше дълга маса от неръждаема стомана. Цялото оборудване изглеждаше наскоро струпано и още неподредено.

В центъра имаше още една маса, а на нея две големи прозрачни кутии, направени или от пластмаса, или от стъкло — Куин не беше сигурен за материала. В предната част на кутиите имаше отвори, осигуряващи достъп до гумени ръкавици, закрепени във вътрешността на кутията. Ръкавиците даваха възможност на човек, застанал пред кутията, да работи с нещата вътре, без всъщност да ги докосва. Куин беше виждал такива кутии във филмче по канал „Дискавъри“, посветено на центровете за контрол на заболяванията. Това бяха изолационни боксове — кутии, създадени специално за работа с опасни микроорганизми. По-стари модели, сети се Куин, но въпреки това много ефективни.

— Мамка му — изруга той.

Куин слезе в мазето, свали защитния костюм и го прибра в шкафа. Взе раницата, извади пистолета и го пъхна под колана си. След това се измъкна през прозореца.

— Халт!

Куин се извъртя мълниеносно, пистолетът вече беше в ръката му. Гласът беше дошъл иззад гърба му, малко отдясно и много близо. Куин видя сянката на човек и без да се поколебае, дръпна спусъка.

Чу се слаб пукот и пазачът падна. Куин се стрелна към него с насочен пистолет. Но оръжието се оказа излишно. Мъжът вече беше мъртъв.

Иззад ъгъла на сградата се чуха забързани стъпки. Куин бързо взе оръжието на пазача — глок със заглушител, и напрегнато се взря в ъгъла.

След секунди там се показа друг мъж. Куин стреля с глока така, че куршумът мина близо край него, но не го засегна.

Мъжът бързо се дръпна зад ъгъла и викна:

— Ролф, аз съм!

Куин стреля още веднъж и мъжът отговори на огъня. Куин точно това чакаше. Стреля още веднъж, после хвърли глока до ръката на мъртвеца и хукна покрай стената. Спря на безопасно разстояние и се скри в сенките.

Вторият пазач стреля още два пъти, после зачака. Когато никой не отговори на огъня му, се провикна отново:

— Ролф?

Втори глас се присъедини към неговия.

— Какво става?

— Ролф стреля по мен.

— Сигурен ли си? — попита вторият глас.

Куин не изчака да чуе останалото. Скоро щяха да открият, че Ролф е мъртъв, и ако Куин не бъркаше, щяха да предположат, че е стрелял пръв. Това беше номер, на който го беше научил Дъри, но сега Куин го използваше за пръв път. Тревогата, свързана с мъртвия, щеше да намали бдителността на пазачите. И така стана: Куин не срещна никой друг, докато се измъкваше.