Чистачът

20.

Куин погледна наляво, после надясно, но вече знаеше какво ще открие: единственият изход беше пътят, по който бе дошъл. „Шибан капан — помисли си. — И съм точно там, където искат да съм.“

Тракането на стъпалата продължаваше. И се приближаваше. Ако беше на друго място в сградата, Куин щеше да разполага с множество възможности за бягство. Но тук възможностите му бяха крайно ограничени.

Наложи си да се успокои. Имаше една възможност. Беше видял врата в долния край на пиедестала на сферата. Не беше сигурен дали ще може да стигне до нея от мястото, където се намираше, но да опита беше по-добре от това да стои и да чака.

Куин се стрелна по платформата към вратата на стерилното помещение. Спря и коленичи точно пред нея. Погледна през ръба на тясната платформа надолу.

Кръстосващата се структура на скелето се спускаше към дъното на сферата. Щеше да е лесно да слезе. Насочи светлината на фенерчето към самото дъно. На пода май имаше нещо като капак. Предположи, че води в кръглата основа, пиедестала, където беше другата врата.

Имаше възможност за бягство, но нямаше да може да слезе навреме. Щяха да го забележат, преди да е успял да се спусне дори наполовина.

Отново погледна под платформата.

„Окей. Бягството може и да е невъзможно. Но ако…“

Тракането на металните стъпала спря.

Нямаше време за мислене. Куин прибра фенерчето, смъкна се през ръба на платформата и се вмъкна под нея.

За част от секундата спря, за да се ориентира, след това се запровира през скелето като през детска катерушка. Точно под центъра на помещението за биобезопасност спря.

По челото му се стичаше пот, дъхът му излизаше на пресекулки. Знаеше, че да виси просто така под центъра на помещението не е достатъчно.

Вдигна крака и ги завря над една от металните пречки, прилепи се към пода на помещението. Не беше невидим, но това беше най-доброто, което можеше да направи.

Долови как вратата към сферата се отваря. Чу се шумът на нахлуващия въздух, последван от стъпките на двама души — излязоха на платформата. Пауза, последвана от тих глас, после проблясък на светлина. Лъч на фенерче. Заигра по скелето.

След минута стъпките продължиха по платформата към лабораторията. Когато вратата се отвори, се чу засмукване и въздухът нахлу от едното помещение в другото. Миг по-късно вратата се затвори.

Лявото бедро на Куин започваше да се схваща и той пое риска да раздвижи крака си. Тъкмо намери по-удобна позиция и вратата на лабораторията отново се отвори. После се чу:

— Първи, тук Мац. Сферата е празна.

Човекът говореше на немски, ясно и членоразделно. Очевидно се обаждаше по радиостанция. А от неприглушения му глас стана ясно, че не носи противогаз. За Куин това означаваше, че лабораторията не е опасна. Щеше дори да почувства облекчение, ако не висеше на скелето и не се чудеше колко ли време ще мине, преди някой куршум да прониже главата му.

Радиото изпращя заради статичното електричество, после един глас, също на немски, но не с германски акцент, попита:

— Провери ли навсякъде?

— Да — отговори Мац. — Няма никой освен нас.

— А отдолу? — попита гласът.

Настъпи пауза. После Мац отговори:

— Проверяваме в момента.

Куин се напрегна. Нямаше какво друго да направи, освен да остане абсолютно неподвижен. Дори не можеше да извади пистолета, без да наруши равновесието си.

Внезапно лъчът на фенерчето се стрелна през ръба на платформата. Чу се тупване и Куин предположи, че единият мъж е коленичил, за да може да огледа по-добре отдолу. Лъчът проблесна по скелето покрай Куин, после продължи пътя си надолу към дъното на сферата. Щом стигна там, започна бавно да се придвижва по пода, без да пропуска дори и сантиметър.

— Нищо — чу се глас. Този път не беше Мац, а другарят му.

— Сигурен ли си? — попита Мац.

— Искаш ли да погледнеш?

— Първи, тук Мац. Няма никого долу.

— Трябва да е някъде в сградата — каза раздразнено гласът по станцията. — Още не е излязъл.

— Може би партньорът му го е предупредил — предположи Мац.

— Няма начин. Излизайте. Другите може да успеят да го изкарат навън.

— Разбрано.

Куин се заслуша как двамата мъже минаха по платформата над него и излязоха от сферата.

Остана неподвижно увиснал под платформата двадесетина минути — поне така предполагаше. Със затворени очи, дишаше равномерно, пееше си наум албума на Дейвид Бауи с големите му хитове „Промени едно“. На средата на „Джон, аз само танцувам“, кракът му пак се схвана и той опита да го раздвижи. Но нито Бауи, нито болката в прасеца не можеха да прогонят глождещата го мисъл.

Операцията настина се беше прецакала.

„Това е изцяло свързано с разцеплението“, помисли си. Само че вече беше ясно кой го е натопил.

Дюк.

— Зарежи теориите за заговори — беше казал Дъри. — В деветдесет и девет процента от случаите е вярно очевидното.

От мига, когато Дюк му беше пратил имейл, това си беше капан. Единствената причина, че не го ликвидираха, когато Дюк го вкара в колата си, бе, че искаха да пипнат целия му екип.

Куин присви очи. Означаваше ли това, че и Питър е забъркан в измамата? В края на краищата нали той го накара да дойде в Берлин. Ако се направеше и следващата крачка, означаваше ли това, че Питър е замесен в унищожаването на собствената си организация?

Побиха го студени тръпки. Не можеше да се насили да повярва в това. Каквато и да беше истината обаче, нямаше да я научи, ако продължеше да виси тук. Бе изчакал достатъчно дълго. Време беше да действа.

В сферата цареше абсолютен мрак, но Куин не можеше да рискува да използва фенерчето. Заспуска се по скелето опипом, внимаваше да прехвърля тежестта си бавно от една точка на друга, за да избягва всеки излишен шум. Накрая краката му докоснаха дъното.

Вече не можеше да избегне риска и извади фенерчето. Преди да го включи, постави ръка върху стъклото. Натисна копчето и дланта му светна в жълтеникавочервено.

Той плъзна светлината по пода. Черна твърда пластмаса. Сферата бе на пиедестала, което означаваше, че е на два метра от пода на станцията.

Отдясно имаше някакъв люк. Беше вграден в пода и според пантите би трябвало да се отваря нагоре. Единственото, което липсваше, беше дръжка. За сметка на това в центъра на люка имаше два бутона. Един червен и един зелен.

Куин натисна зеления, хидравличната ключалка щракна и Куин отвори люка. И отново въздухът нахлу покрай него в сферата.

Той надникна през отвора и светна с фенерчето. Имаше място точно колкото да застане един човек. По едната стена минаваше стълба. На отсрещната имаше врата с монтирана лампичка, която светеше червено.

Куин слезе по стълбата и дръпна дръжката на вратата. Както очакваше, тя не се отвори. Той пак се качи по стълбата и затвори люка. От тази му страна имаше същите бутони, както от горната. Куин натисна червения и чу как люкът щраква. Червената лампичка до вратата светна зелено. Ако беше прав, сега вратата щеше да се отвори.

Прав беше.

Огледа се. Помещението беше кръгло. Две неща нарушаваха съвършения кръг на стените: вратата, през която току-що бе влязъл, и друга вляво, на четвърт от обиколката на пиедестала. Сигурно беше вратата, която бе видял отвън.

Тръгна към нея и се препъна в нещо на пода. Насочи фенерчето, за да видя какво е. Беше бетонен ръб, висок десетина сантиметра. Обикаляше голям четириъгълен отвор в пода. Куин светна в него и видя стълба.

Мазето. Бяха издигнали сферата над входа за мазето.

„Зарежи вратата в пиедестала“, каза си той. Май имаше по-добър път за измъкване. Долу все трябваше да има някакъв изход. Ако използваше вратата в пиедестала, щеше да излезе в главното помещение на помпената станция. Кой знае какво го очакваше там?

Точно когато се готвеше да почне спускането по стълбата, отново чу познатото метално потракване. Някой пак се качваше по външната стълба. Очевидно не бяха доволни от предишната си проверка.

Куин бързо заслиза. Долу имаше метална врата. Заключена.

Куин извади от раницата си комплект шперцове и се залови за работа. Над главата си чуваше шумове и гласове — пазачите слизаха по скелето от платформата към шлюза на кръглия пиедестал.

Куин загаси фенерчето. Не знаеше какво има от другата страна на вратата и не искаше светлината да го превърне в лесна мишена. Внимателно открехна вратата и се вмъкна в мазето.

Спря и се ослуша. Нищо. Заключи, прибра шперцовете в раницата и светна фенерчето.

Намираше се в помещение, заемащо половината от дължината на сградата отгоре. Простираше се от средата на помпената станция до предната страна на постройката. Покрай отсрещната стена бяха наредени няколко бели метални шкафа. В средата имаше четири бели пластмасови маси. Под всяка бяха сложени големи кофи за боклук, също пластмасови. Чуваше се друго бучене, не като това от въздушните помпи горе. Беше по-басово и не толкова силно.

Инстинктът на Куин му подсказа да провери кофите и шкафовете и да види какво има вътре. Това можеше да се окаже ценна информация. Но се отказа. В момента по-важното беше да остане жив и свободен.

Продължи да се оглежда. При първия оглед сякаш нямаше друг изход. При втория забеляза вратата в стената отляво. Беше боядисана в същото бежово като останалата част от помещението и имаше резе наравно с повърхността й, което я правеше почти невидима. Нямаше ключалка, така че той дръпна резето, изгаси фенерчето и отвори вратата.

Още едно тъмно помещение, но значително по-студено от предното. Той затвори вратата. В дъното се виждаше съвсем слаба светлинка.

Куин се усмихна. Прозорец.

Светна и видя дълги работни маси. От дясната му страна имаше нещо, което приличаше на голям хладилник. Той беше източникът на бученето. Куин го огледа внимателно.

Беше от вида, в които се влиза. Щеше да е по на място в склада на месарница, отколкото в закрита помпена станция.

Знаеше, че трябва да излезе от сградата, но не можа да се сдържи да не погледне вътре. Този път желанието му да разследва надви нуждата да избяга.

Хвана дръжката на вратата и я дръпна. В първия момент тя не поиска да се отвори. Тогава видя стоманения щифт, който не позволяваше на дръжката да помръдне. Издърпа го и вратата се отвори лесно.

Обгърна го леден въздух. Хладилникът не беше настроен на охлаждане, а на замразяване.

Куин го освети с фенерчето. Беше дълбок два метра и половина и широк метър и петдесет. От двете страни имаше масивни стелажи с по четири метални рафта, всичките празни.

Чу шум и се обърна към вратата между двете помещения. Очакваше, че ще се отвори рязко и през нея ще нахлуят въоръжени мъже. Но вратата си остана затворена.

Той затвори хладилника и нагласи щифта, така че нищо да не изглежда подозрително. Обърна се към прозореца. Беше високо над пода.

Свободата на германската нощ го зовеше. Той хвърли поглед към вратата, през която сигурно всеки миг щяха да влязат пазачите. Не можеше да рискува.

„По дяволите — помисли си, — наистина взе да ми писва!“

Успя да се напъха между тавана и горната част на хладилника. Стискаше „Зиг Зауер“-а, който му беше избрала Орландо. Беше със заглушител. Последното, което искаше, бе да използва оръжието. Но ако го откриеха, нямаше да се даде лесно.

След половин минута вратата се отвори и няколко души нахлуха в помещението. Лъчи на фенерчета се застрелкаха от стена до стена, покриваха всяка педя. Но никой не светна нагоре към Куин.

Фенерчетата бяха четири. За всеки случай Куин се опита да преброи и стъпките. Да, четирима души.

— Видяхте ли? — Беше Мац, онзи, който пръв бе влязъл в сферата, за да търси Куин. — Казах ви, че не е слязъл тук.

— Тогава къде е? — попита втори глас.

Беше гласът от радиостанцията, гласът на човека, към когото Мац се беше обръщал с „Първи“. Сега, без радиосмущенията, гласът се стори на Куин много познат.

— Може да се е измъкнал покрай пазачите горе — предположи Мац. — Да се е промъкнал навън, без някой да забележи?

— Мислиш ли, че е възможно? — попита Първи.

— Не знам. Но очевидно не е тук. Вратата на мазето си беше заключена. Ако не е избягал, все още трябва да е някъде горе. Ти каза, че е добър.

— Аз поисках професионалисти, а Дюк ми прати тъпаци.

Куин прехапа устни. Пак Дюк.

— А там вътре? — попита Първи.

— В хладилника?

— Да.

Стъпките им се приближиха до него и спряха пред вратата.

— Тук има щифт. Ако е вътре, няма как да го е сложил на мястото му.

Накрая Първи каза:

— Да вървим.

Куин слушаше как излизат от помещението. Чу вратата да се затваря, но не помръдна. Нещо не беше наред.

Най-накрая, след десетина минути, чу стъпки. После вратата се отвори и мъжът, който беше останал да изчака, си тръгна.

Куин остана неподвижен още малко. Замисли се.

Точно така преди време един мъж бе останал да изчака в сенките. Гласът от радиостанцията. Човекът, когото Мац наричаше Първи. Мъжът, за когото го беше предупредил Пайпър.

Типът, когото беше видял в Торонто.

Борко.