Чистачът

13.

Когато се прибра в хотела, го очакваха две нови електронни съобщения. Първото беше от Дюк:

Второто беше от Питър:

Преди да звънне на Питър, Куин посърфира през киберпространството и стигна до мястото, където беше инструктирал Дюк да качи информацията. Отне му по-малко от тридесет секунди да намери файла. Докато го сваляше, компютърът автоматично го прекара през поредица антивирусни програми. Щом Куин се увери, че не го чака нищо гадничко, прекъсна връзката.

Както очакваше, документът се оказа информация за задачата. Според нея Дюк се нуждаеше от помощта на Куин за наблюдаването на някакви необичайни действия, извършвани в Берлин. Дюк не посочваше какво представляват. Обаче информацията посочваше, че вероятно ще е нужно съчетание от методи за аудио, видео и пряко наблюдение на няколко места в града.

Дюк не беше сигурен кой се крие зад тези действия, но предположението му бе, че е Дж. Л. К., голям играч в германския подземен свят. Ако това се окажеше истина, можеше да означава и участие на английски, испански или руски нежелателни елементи.

А как Дж. Л. К. се вписваше в проблемите на Питър беше още по-неясно. Дали Офисът беше направил нещо, което да разсърди германците? Дори да бе така, Куин не беше чул. Разбира се, както обичаше да подчертава Питър, работата на Офиса не беше работа на Куин.

Куин взе телефона…

— Проблеми? — попита Питър.

Куин стоеше до прозореца и гледаше надолу към площада.

— Други, освен факта, че трябваше да убия човек в дневната си и да предприема непредвидено пътуване извън града? Не. Всичко е наред.

— Не знаех, че убиването на хора е нещо, което те интересува.

— Не е — отговори Куин.

— Това може да открие някои нови възможности за теб.

— Не търся нови възможности. — Куин направи пауза. — Дюк се свърза с мен.

— Добре. Кога тръгваш?

— Кой е казал, че тръгвам нанякъде?

Питър замълча за малко.

— Имам нужда да свършиш това за мен.

— Мисля, че ти беше човекът, който ми каза да изчезна.

— Дюк има доказателства, че действията, които забелязва, може да са свързани с разцеплението. И с покушението срещу живота ти.

— Би могло, Питър, но не е сигурно.

Отново настъпи мълчание.

— Това е най-добрата следа, която имаме.

— Окей, тогава прати някого другиго.

— Няма кого.

— А ако кажа не?

— Тогава Дюк ще го направи сам. Което, както знаем и двамата, означава провал.

— Предполагам, че имаш проблем.

— За бога, Куин. Ако Дюк е прав, това може да е единствената ни възможност да разберем кой стои зад нападението. Имам нужда от теб, за да го направиш. Моля те да го направиш като лична услуга.

— Не правя услуги.

— Когато заработи сам, те наех, въпреки че никой не искаше да ти даде възможност — каза Питър, в думите му се долавяше лек укор. — Направих те богат. Поне толкова ми дължиш.

Куин затвори очи. Можеше да отвърне, че Питър продължи да го наема, защото той беше най-добрият в занаята, и че богатството е резултат от талантите му. Но Питър беше прав за улесняването на старта му. Просто се подразни, че изигра тази карта.

— Ако отида, ще трябва да ми платиш — каза накрая.

— Мислех, че си готов да направиш поне това безплатно.

— За това „поне“ ще ти струва двойно.

— Добре — отвърна Питър, сякаш го беше очаквал.

— Също така ще имам нужда от екип.

— Просто си събери ресурса и се завлечи задника в Берлин.

Връзката прекъсна.

Куин продължи да зяпа през прозореца още няколко минути, после се върна при компютъра. Отвори последния имейл от Дюк, след това натисна „отговор“ и написа:

После изпрати копия от съобщението на Питър и Орландо.

Орландо му се обади само след десет минути и каза раздразнено:

— И не помисли първо да ме попиташ?

— Успокой се — отвърна той. — Не те моля да идваш. Не искам да идваш. Просто имам нужда и някой друг да знае какво става.

— Куин, понякога си истински задник.

— Какво значи това, по дяволите?

— Не можеш да свършиш това сам.

— Без майтап. — Сега той беше подразненият. — Имам Нейт. Нуждая се само от още един човек.

— Аха, техничар.

— Значи ще си намеря техничар. Има предостатъчно.

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Отивам единствено защото Питър няма никой друг — обясни Куин.

— Точно така.

— Какво искаш да кажеш?

— Че това може би е едната причина.

Беше права, макар че той не искаше да го признае, затова смени темата.

— Имаш ли нещо ново за мен?

— Още не.

— Тогава да се видим довечера.

— Няма да имам нищо за теб до утре сутринта.

— Окей, тогава ще се срещнем на закуска — отговори Куин. — У вас? Седем и половина?

— Не може ли в девет?

— С Нейт летим утре. Така че колкото по-рано, толкова по-добре.

— Добре де — съгласи се тя, макар очевидно да не й беше приятно. — Аз също ще се поогледам, за да видя кой е на разположение.

— Няма нужда да го правиш.

— Да, знам.

Нейт най-сетне се прибра и Куин му възложи да купи някои запаси, които щяха да им потрябват на следващия етап от пътуването им. После се настани пред компютъра с две цели наум. Първо, надяваше се да намери човек, който да му помогне в Берлин. И второ, искаше да види дали може да открие нещо, което да му помогне да разбере кой иска да го ликвидира. За съжаление нямаше успех и в двете.

Когато най-накрая се отказа, над Сайгон вече се беше спуснал здрач. Краката го боляха, очите му бяха преуморени. Реши да излезе да се поразведри.

Звънна на Нейт да провери дали не иска да дойде с него за по питие, но никой не вдигна. „Сигурно е излязъл с приятелката си“, помисли Куин.

Ако Орландо не го беше спряла, вероятно щеше да нахока Нейт по-сурово. И все пак, когато това свършеше, щеше да им се наложи да си поговорят отново за връзките.

Пред хотела помаха за такси, но му се наложи да спре още две, преди да попадне на шофьор, който знае английски.

— Накъде, мистър?

— В някой бар — отговори Куин.

— Момичета търси? Знам къде.

— Не. Просто искам да се отпусна.

— Окей, окей, няма проблем.

Таксито потегли.

Първото заведение, където го закара шофьорът, беше такава дупка, че Куин дори не слезе от колата. Следващото не беше по-добро. Но пък не му се щеше да прахоса цялата вечер на задната седалка на таксито.

Шофьорът, изглежда, забеляза колебанието му и каза:

— Не, не. Не тук. Зная по-добро. Близо до хотел. Ще хареса.

След петнадесетина минути спряха пред друга сграда. Намираше се на тъмна улица на няколко преки от река Сайгон. Десетина души се бяха струпали пред входа. Смесица от виетнамци и чужденци. Всички бяха добре облечени.

— „Апокалипсис сега“ — каза шофьорът. — Много популярно.

Докато Куин слизаше, дойдоха още две таксита. От първото слезе млада двойка виетнамци. От другото се измъкнаха трима шумни туристи. По акцента Куин ги определи като австралийци. Шофьорът беше прав поне за едно: „Апокалипсис сега“ беше известно заведение.

Биячът на вратата пусна Куин да влезе, без да каже и дума. Да си чужденец означаваше едно нещо — пари.

Заведението беше претъпкано. Седемдесет процента бяха виетнамци, а остатъкът — смесица от различни националности, но повечето бяха бели мъже. Гърмеше музика: „Клинт Истууд“ на „Горилас“ отпреди няколко години. Имаше и дансинг. Куин тръгна през тълпата към бара.

Някой сложи ръка на рамото му и той се обърна.

— Говориш ли английски? — Беше млад бял мъж. Ако се съдеше по акцента му, или германец, или холандец. Клепачите му бяха натежали от пиянство. Или пък беше друсан.

— Да — отговори Куин.

— Американец, а?

Куин не каза нищо.

— Имаш ли нужда от нещо, приятел?

Куин поклати глава.

— Не.

— Хашиш? Опиум? Мисля, че ми е останало и малко екстази. — Мъжът почна да рови из джобовете си.

— Нищо не ми трябва — повтори Куин и продължи към бара.

— Хубаво — подвикна продавачът на наркотици. — Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде съм.

Поръча си ром и кола. С питието в ръка се обърна и огледа недоволно помещението. Това не беше мястото, от което имаше нужда. Осъзна, че това, което иска, е да направи същото, което вероятно правеше Нейт. Да седи в ресторант „Май 99“, да пие бира „Тайгър“ и да си приказва с келнерките. Това беше представата му за приятно прекарване. Една не толкова напрегната атмосфера. Лек флирт с жени, които не познава добре. Връзка, която няма да стигне доникъде. Самотно прекарана нощ в хотелската стая. С книга. Или пред телевизора. Или на компютъра. Но без топлина до него. Така беше по-лесно.

От лявата му страна друг чужденец, висок и як, разговаряше с дребна виетнамка. Всъщност момиче. Едва ли беше на повече от осемнадесет. Куин не можеше да чуе какво си говорят заради силната музика, но си личеше, че се пазарят.

Жената целуна мъжа по бузата и си тръгна. Мъжът се изправи, ухили се, после забеляза, че Куин го гледа, и каза:

— Как е, приятел?

Австралиец. Беше един от тримата, които бяха пристигнали малко след Куин.

— Бива — отговори той.

— Огледа ли я?

Куин кимна, но не каза нищо.

— Истинска професионалистка, ти казвам. Поиска сто и петдесет щатски долара. По дяволите, мога да ида в Пном Пен и да си намеря наистина красавица, която да остане при мен за цяла седмица срещу по-малко от сто и петдесет. Но тя ще се върне. Освен ако не си намери някой новак, който не е наясно с местните цени.

Куин съчувствено поклати глава. Подобни разговори не му бяха интересни.

— Откъде си? — попита мъжът.

— От Канада — отговори Куин. — Ванкувър.

— Тогава да пием за кралицата. — Мъжът вдигна бирата си и се чукнаха. — Лио Тъкър — каза австралиецът.

— Тони Джонсън.

— По бизнес ли си тук, Тони?

— Да. А ти?

— Нее. Просто проверявам екшъна. Дамите тук се чукат прекрасно, но сами ще се отстранят от бизнеса с тия цени. За дълго ли си тук?

— Заминавам сутринта.

— Жалко — каза Тъкър. — Утре вечер ще има частно парти. Надявам се, че поне то ще спаси пътуването ми. Един приятел го организира. Щяло да е много яко. Много жени, с които човек да се позабавлява. Жалко, че не можеш да дойдеш.

Куин го увери, че ужасно съжалява, после каза, че е уморен, и се измъкна. Щом излезе, изпита внезапно облекчение. Но този миг не продължи дълго. Точно пред вратата стоеше наркодилърът. Нямаше как да го заобиколи. Биячът беше изчезнал. Сетивата на Куин превключиха на тревога.

— Къде отиваш, американецо? — попита дилърът.

— Прибирам се — отговори Куин.

— Рано е, купонът тепърва започва. Искаш ли трева?

Куин поклати глава.

— Не, благодаря.

Малко по-нататък беше спряло такси и той тръгна към него.

Дилърът обаче го хвана за ръката. Куин се обърна и го погледна вторачено.

— Чакай малко — каза дилърът. В ръката му проблесна метал. Нож. — С тебе ще се поразходим малко. Разбрано?

Куин бързо се извъртя, хвана ръката на мъжа с две ръце, блъсна го и го притисна към стената на клуба.

Дилърът изруга изненадано: очевидно не очакваше Куин да реагира толкова бързо.

Куин държеше здраво ръката с ножа. Не можеше да я пусне. Ако я пуснеше, онзи щеше да го наръга.

Дилърът също го знаеше. Заудря го с другата си ръка, като едновременно се опитваше да издърпа ръката с ножа. Куин се извъртя, за да изложи на ударите само гърба си. Наркодилърът се задъха, пуфтенето му ставаше все по-шумно.

Куин започна да извива ръката му, искаше да го накара да пусне ножа. Но хватката на дилъра беше много яка. Куин смени тактиката. Отдръпна се лекичко от него, после го блъсна с цялата си тежест в гърдите. И пак. И пак. На третия път успя да му изкара въздуха. Изненадващо обаче този задник не искаше да пусне ножа.

Докато мъжът зяпаше за въздух, Куин бързо се огледа. Само на метър встрани имаше тръба, която пълзеше нагоре по стената на сградата. Куин дръпна дилъра натам и започна да блъска китката му в тръбата.

Внезапно се чу пукане и мъжът извика от болка. Ножът издрънча на земята. Куин го достигна опипом с крак и го изрита колкото се може по-далеч. После пусна противника си. Дилърът се свлече по стената, седна на плочника, стисна счупената си китка и изсъска:

— Ах, ти, кучи сине!

Куин се наведе, сграбчи го за косата, изви главата му назад и го погледна в очите.

— Когато ти кажат не — обясни му, — значи не.

Пусна косата на дилъра и се изправи.

— Какво става, по дяволите? — викна някой.

Беше Лио Тъкър.

— Добре ли си, приятел? — попита австралиецът и дотича до Куин.

— Нищо ми няма.

Тъкър погледна гърчещия се на земята наркодилър.

— Видях го да замахва срещу теб. — Тъкър кимна с възхищение. — Добре се справи, приятел.

— Той е друсан. Не беше трудно.

В далечината чуха вой на сирени.

— Божичко — възкликна Тъкър, — не ти трябва да се забъркваш с полицията. Хайде.

И го поведе към едно такси, което току-що бе спряло. Одевешното беше изчезнало — шофьорът явно не бе искал да си навлича неприятности. Куин нямаше никакво желание да се забърква с местните власти, така че последва Тъкър. Австралиецът му отвори вратата.

— Благодаря — каза Куин. — Задължен съм ти.

— Няма нищо. Качвай се — отговори австралиецът.

Куин седна отзад.

— Седни зад шофьора — каза Тъкър и се наведе над отворената врата.

— И така ми е добре.

И тогава видя пистолета в ръката на Тъкър. Австралиецът се усмихна и Куин се плъзна навътре.