33.

Нощта беше неспокойна. Куин я прекара почти цялата на един стол до леглото на Нейт. Искаше да е до чирака си, ако той се събуди, но Нейт почти не помръдваше.

На сутринта Куин се върна във временната база на Карл Маркс Щрасе.

— Как е той? — попита Орландо. Седеше на единия стол, мониторът беше на пода до нея.

Куин разгъна другия стол и седна.

— Все така.

Тя го погледна. Около очите й имаше тъмни кръгове.

— Няма да се зарадват, че го намерихме.

— Права си — съгласи се той. — Поспа ли изобщо?

— А ако сега Пайпър или Борко направят нещо на Гарет? — попита тя, пренебрегвайки въпроса му.

— Това е последното, което ще направят — успокои я Куин. — Той е единственото средство за натиск, което имат срещу нас.

Тя въздъхна и каза:

— Има нещо, което трябва да видиш.

— Какво?

— Когато се върнах тук, проверих камерите в помпената станция.

— И?

— По някое време някой е оставил в мазето купчина кашони. Трябва да е станало, докато следяхме Борко. Преди това нямаше кашони.

— Нещо от буса, който беше паркиран пред вратата?

— Възможно е.

— Покажи.

Тя вдигна монитора и го включи. Екранът трепна и оживя. Виждаше се едно от помещенията в мазето.

— Тези ли? — попита Куин. Имаше няколко. Едните бяха на работната маса, другите на пода.

— Аха — каза тя, но в гласа й се прокрадна несигурност.

— Какво има? — попита Куин.

Орландо гледаше втренчено екрана. После каза:

— Има само четиринадесет.

— Е?

— Снощи бяха двадесет.

Куин погледна екрана и преброи кутиите. Права беше. Бяха четиринадесет.

— Това по тях етикети ли са? — попита Куин.

— Да, но не можах да ги увелича достатъчно, за да ги разчета.

— Сферата — нареди Куин.

Орландо превключи на картина в реално време от стерилното помещение и Куин се втренчи в монитора.

— Това не ми харесва — каза Орландо.

В помещението имаше четирима души. Всички бяха с предпазни костюми. Двама стояха отдясно пред работната маса до стената. На масата имаше кашон като тези в мазето. Беше отворен. На пода имаше още кашони, струпани един върху друг. Изглеждаха запечатани. До вратата, почти извън обсега на камерата, имаше още два, отворени и празни.

Другите двама мъже стояха пред обезопасените лабораторни боксове. Единият бе напъхал ръцете си в гумените ръкавици в този по-близо до вратата, другият гледаше.

— Какво правят? — попита Орландо и посочи двамата до работната маса.

Те изваждаха съдържанието на отворения кашон — приличаше на малки метални кутийки, опаковани по десет в найлон, сваляха найлона, отваряха кутийките и ги редяха на голяма табла. Когато таблата се напълни, единият я занесе до работното място в центъра и я пъхна през отвор в долния край на единия от лабораторните боксове.

Докато мъжът носеше таблата с кутийките, Куин можа да надникне в тях. Бяха празни.

Мъжът щракна отвора и се върна при кашоните на другата маса. Другият извади ръцете си от защитните ръкавици и натисна един от няколкото бутона в долния край на устройството.

Куин и Орландо гледаха. Отвори се прозрачен капак и таблата започна да се издига. Мъжът пъхна ръцете си в ръкавиците. На вътрешната стена на бокса имаше малка лавица, а на нея съд, в който се съхраняваха десетки бели хапчета с големината на едно пени. Бяха кръгли, средната част беше по-дебела от краищата. Куин се сети, че трябва да са същите, които по-рано мъжете подреждаха в малките хладилници. Мъжът пред бокса взимаше хапчетата едно по едно и ги слагаше в кутийките. Във всяка по шест.

— Ментови бонбонки? — подхвърли Куин.

— Какво? — обади се Орландо, но вниманието на Куин бе изцяло приковано към екрана.

Отне известно време, но когато всички кутийки бяха пълни, мъжът затвори капачетата им едно по едно. После измъкна ръцете си от ръкавиците и натисна друг бутон. Таблата се спусна надолу и капакът се затвори над нея.

Мъжът натисна трети бутон и долната част на бокса се изпълни с фини пръски.

— Това дали не е… — Орландо не довърши.

— Дезинфектант? — попита Куин.

Тя кимна.

— Вероятно нещо подобно — потвърди Куин. — Предполагам обаче, че е нещо много по-силно от тези, които можеш да намериш на пазара.

— Значи това в кашоните е…

— Опасно — довърши той вместо нея.

Вече знаеше как ще стане разпространението. Невинни кутийки с бонбонки. Агентът беше или върху глазурата на бонбона, или по някакъв начин бе вкаран вътре. Куин предположи, че вторият вариант е по-вероятен. Също така беше готов да направи догадка за самия биологически агент. Ако беше бързодействащ, конгресът щеше да бъде закрит и всички участници поставени под карантина, значи не можеше да е нещо, което ще проличи веднага. Трябваше да е нещо с дълъг инкубационен период. Може би това имаше връзка с така наречената „изработка по поръчка“, за която Тагарт бе споменал на Бъроуз? Но каква връзка имаше това с конгреса на МОМС? Поне така гласеше сведението на Дюк.

Куин се сепна.

Дюк.

— Кучи син — промърмори тихо.

— Какво?

— Мисля, че знам как планират да вкарат заразата.

— Как?

— Чрез „Гроб Промоушънс“ — отговори Куин. — Трябваше да се сетя.

— Какво е „Гроб Промоушънс“?

— Фирма на Дюк — обясни Куин. — Това беше една от спирките, които направи онази сутрин, когато го проследих. По онова време не ми пукаше какво правят, защото не смятах, че има значение. Но не е така, има. Когато влязох в Мрежата, за да науча нещо повече за конгреса, прочетох нещо, но в момента не ми просветна.

— Какво?

— Нещо като „МОМС Берлин се организира от Гроб Промоушънс“. — Куин закрачи из помещението. — Ако е вярно, това означава, че „Гроб“ е поела всички промоции и работата на конгреса. Включително подготовката на пликчетата с подаръци.

— С подаръци?

— Всички участници получават плик с подаръци, когато се регистрират. Един вид поздрав. Имаше го на интернет страницата им. Вътре ще има брошури, информация за конгреса, бележници, моливи, химикалки, значки и ако не бъркам, по кутийка ментови бонбони.

— Нали каза, че конгресът ще започне не по-рано от една седмица — посочи тя. — Защо тогава срокът на Борко да е утре? Това е твърде рано.

Куин знаеше, че е права.

— Може би бъркаме. Може би конгресът не е началото — каза тя. — Може да се целят в какво ли не.

Отново беше права.

Куин отново погледна екрана. Работата в стерилното помещение продължаваше. Трябваше да вземе решение. Решение, както бързо осъзна, само с един отговор.

— Няма значение каква е мишената — каза много по-уверено, отколкото всъщност се чувстваше.

— Ще се опиташ да ги спреш, нали? — попита Орландо.

— Ще ти върна Гарет — каза той — и в момента единственият начин да стигна до Пайпър, за който се сещам, е да открадна нещо ценно за него.

— Ментовите бонбони — каза тя и лицето й светна, щом разбра какъв е планът му. — Вземем ли ги, можем да ги разменим за Гарет.

— Нещо такова — каза той. Отчаяно се нуждаеха от средство за натиск. Дори не му се мислеше какво ще се случи, ако бонбоните бъдат раздадени.

— Трябва да се оправим сами — обясни той. — Ако повикаме помощ, Пайпър ще разбере и няма да се поколебае да убие Гарет. — Замълча. — Само ние.

Тя се усмихна.

— Съгласна.

Отвън покрай магазина мина шумен камион. По тротоара също имаше хора. Смееха се, разговаряха, спореха. Споделяха поредния миг от деня. Хора, които нямаше да доживеят края на годината, ако Куин не направеше нещо.

Внезапно гласът на Орландо проби шумното мълчание.

— Къртицата се обади точно преди да се върнеш. Иска да му звъннеш.

— Каза ли защо?

— Не пожела — каза тя с потрепващ от яд глас. — Опитах, но каза, че ще каже само на теб.

Загрузка...