Чистачът

40.

В първия момент Куин нямаше спомен за взрива. Помнеше ръцете по тялото си и как отмахваха разни неща от него и после му помогнаха да стане. Помнеше как се оглежда за буса, но не го открива. Нямаше го. Но му беше трудно да си спомни защо това има значение.

После някой пъхна ръка под рамото му.

— Хайде — каза някакъв глас и го побутна напред.

Защо му беше толкава трудно да върви? Левият му крак сякаш не искаше да го крепи без помощта на новия му другар. Погледна надолу и видя, че около крака му е вързан шал. Беше кариран, червено и черно, и му се струваше познат. Откъде се беше взел?

Стигнаха до дърветата и тръгнаха все по-навътре в гората. Куин едва успяваше да си държи очите отворени. Вървенето сякаш продължаваше дни, дори седмици. Най-накрая започнаха да се чуват автомобили. Десетки автомобили. А някъде далеч, откъдето бяха дошли, много сирени завиха в синхрон. Тогава неговият другар спря и му помогна да се облегне на едно дърво. В съзнанието му започна да се промъква болка и с нея се върна знанието за това в какво положение е и какво още трябва да се направи.

Погледна своя другар и видя, че това е Орландо. С всичките нейни нищожни метър и петдесет. Тя беше човекът, който го изправи на крака. Тя беше вързала шала си около бедрото му. Тя го беше отдалечила от хаотично разпръснатите останки на буса.

— Колко време мина? — попита той.

— От експлозията?

— Да.

Тя си погледна часовника.

— Девет минути.

— Дистанционното ми не работеше — каза Куин.

— Но моето работеше. — Орландо извади от джоба си телефон. Не беше същият модел като нейния и на Куин. Видя, че го гледа, и каза:

— Взех го от ония типове, които ме последваха.

— Погрижи ли се за тях?

— Нямаше да съм тук, ако не се бях погрижила.

Той се опита да се усмихне, но не успя.

Орландо набра някакъв номер, после вдигна телефона до ухото си.

— Къде си? — попита и след това се заслуша. — Почти си стигнал. Има още около четвърт миля. Намали.

И излезе от гората. Беше прекалено далеч от Куин, за да я чува какво казва, но само след няколко секунди една кола спря на пътя. Виненочервено беемве.

„Нейт.“

Двамата помогнаха на Куин да се настани на задната седалка, после се качиха отпред. Чиракът на Куин изкара колата на платното и подкара на юг към града.

— Легни си — каза Орландо. — Ще те закараме на лекар.

— Не — възпротиви се Куин.

Орландо се извъртя и го погледна.

— Вероятно имаш сътресение. Трябва ти лекар.

— Няма време за лекари — каза Куин. — Хотел „Свети Мартин“. Там трябва да идем.

— Защо?

— Нали ти обещах, че ще намерим Гарет.

Покрай тях в обратната посока профучаха две полицейски коли със святкащи буркани.

— В „Свети Мартин“ ли е? — бързо попита тя.

— Не. Не исках да кажа това. Трябва да вървим по следата. — Осъзна, че тя не разбира какво иска да каже, и добави: — Не унищожихме всичко.

— Ментовите бонбони? Вдигнах ги във въздуха. По дяволите, имаш късмет, че не вдигнах и теб във въздуха. Някой трябва да е стоял доста близо до теб, защото когато те намерих, по цялото ти тяло имаше парчета от него.

— Борко — каза Куин.

— Мамка му! — възкликна Нейт.

Куин кимна, макар че Нейт не можеше да го види.

— Но не унищожихме всички бонбони.

И им разказа за прехвърлянето на кашоните.

— Шест кашона — изпъшка накрая. — Повече от достатъчно, за да започне геноцидът. Той има две възможности. Или да захвърли кашоните, или да достави онова, което му е останало, и все пак да си получи парите.

— Но защо в хотела? — попита Нейт. — Нали каза, че кутийките трябва да са в пликовете с подаръци за „добре дошли“.

— Да, но не мислиш ли, че сега е малко късно да ги сложат в пликовете?

— Е, и какво? Ще се опитаме да откраднем кашоните и пак да опитаме размяната? — попита Орландо. — Доста тъпа идея, не смяташ ли?

Куин подбра следващите си думи много внимателно.

— Дал е онзи с кашоните. Тъкър му помага.

Орландо се втренчи в него.

— Сигурен ли си?

— Да. Те знаят къде е Гарет.

В колата настъпи тишина. Отвън градът отново ги обгръщаше. Нейт трябваше да намали, защото движението започна да се усилва. Стрелна бърз поглед към Орландо.

— „Свети Мартин“ или доктор Гарбер?

Тя изобщо не се поколеба.

— Хотелът.

Нейт спря пред някакъв денонощен магазин и Орландо се втурна вътре. Докато я нямаше, Куин използва малкия комплект за първа помощ, за да почисти раната си. Напръска я с антибиотичен спрей, сложи марля и уви няколко пъти стегнато бедрото си с еластичен бинт. Нямаше да може да ходи добре, но бинтът щеше да помогне малко.

Само след няколко минути Орландо се върна и подаде на Куин плик. Вътре имаше няколко пакетчета хартиени кърпички и бутилки вода.

— Благодаря.

Нейт отново подкара, а Куин изля малко вода върху няколко кърпички и започна да бърше кръвта — кръвта на Борко, сети се той — от ръцете и лицето си.

— Дрехите ти са проблем — каза Орландо.

Куин се огледа. Якето му беше цялото в кръв и скъсано. Дори ризата под него не бе останала непокътната. Левият крачол на панталоните също бе напоен с кръв — неговата.

— В брезентовата торба има пуловер — каза Нейт.

Куин вече беше забелязал торбата на пода зад шофьорската седалка. Вдигна я и я сложи на седалката до себе си.

— А панталони?

Нейт поклати глава.

— Съжалявам.

Куин свали якето и го хвърли на пода. Наложи се да свали ризата постепенно, защото кръвта бе започнала да засъхва по кожата му на безброй червеникавокафяви чертички и кръгчета.

Използва още няколко кърпички и вода, за да я почисти, след което отвори брезентовата торба. Пуловерът беше най-отгоре и той го навлече.

След няколко минути Нейт обяви:

— Стигнахме.

Куин погледна през прозореца. На две преки пред тях се виждаше хотел „Свети Мартин“. Навсякъде имаше полиция и колите едва пълзяха.

— Завий тук. Да видим дали ще можем да заобиколим отзад.

— А как ще влезем? — попита Нейт. — Има прекалено много полицаи.

— Просто завий — нареди Куин.

Нейт зави, мина няколко пресечки и отново направи ляв завой. Движението все още беше бавно, но поне постоянно.

— Наистина ли мислиш, че Дал е донесъл кашоните тук? — попита Нейт.

— Това е само предположение — отговори Куин. — Иначе планът ни ще пропадне.

— Възможно е да ги карат право в Босна — възрази Нейт. — По този начин ще постигнат максимален резултат.

— И максималната вероятност за нападението да бъде обвинена ХФА. Ако пуснат вируса тук, могат да очакват малко допълнителни заболявания на бошнаци, които живеят извън Балканите. Дори да възникнат подозрения за биотероризъм, кръгът на заподозрените ще е много по-широк.

— Но нали Янсън казва, че вирусът няма да засегне само бошнаците — продължи Нейт.

— Ние знаем това, обаче те все още си мислят, че са създали съвършеното оръжие.

— Дал сигурно ще получи страшно много пари за подобно нещо — промърмори Нейт.

— Със сигурност — потвърди Орландо.

Куин леко се дръпна назад. Знаеше, че зад това се крие нещо повече от парите. Досега бе избягвал темата, но не можеше да го прави повече. Само че не можеше да намери нужните думи, за да го каже така, че да прозвучи реалистично. Най-накрая попита Орландо:

— Все още ли носиш снимките на Гарет?

Тя го погледна изненадано, едната й ръка несъзнателно се плъзна към джоба на късото яке.

— Да. Защо?

— Мога ли да ги видя?

Объркана, тя бръкна във вътрешния джоб на якето и извади калъфчето. Започна да вади снимките, но той я спря:

— Не, дай ми ги всичките.

Тя неохотно му подаде калъфчето.

Снимките на Гарет бяха общо три. Две скорошни и една като бебе. Но в малкия албум имаше четвърта снимка и всъщност тъкмо тя интересуваше Куин.

Той я извади и я протегна през седалката към Нейт.

— Погледни я.

— Ъъъ… шофирам — каза Нейт.

— Какво правиш? — попита Орландо.

— Просто й хвърли един поглед — подкани го Куин.

Нейт взе снимката в дясната си ръка, после я вдигна към лицето си. Очите му все още бяха впити в пътя. След миг погледна снимката, рязко намали и изруга.

— Достатъчно — каза Куин и го потупа по рамото.

— Кучи син — каза Нейт, когато му върна фотографията.

— Какво? — попита Орландо.

— Той е — потвърди Нейт.

— Кой той? — В гласа на Орландо започна да се прокрадва яд.

— Типът, когото видях, когато ме бяха затворили в хотелската стая. По-възрастният. — Нейт погледна бързо към Орландо, после премести погледа си към огледалото за обратно виждане, така че да може да види Куин. — Това ли е Дал?

Куин протегна снимката към Орландо, но тя не поиска да я вземе. Беше му ясно, че много добре знае кой е на снимката.

— И аз го видях — каза Куин. — Беше в беемвето.

— Това е невъзможно! — възкликна тя.

— Не е мъртъв. — Куин въздъхна.

— Глупости. Видял си го да умира. Донесе ми пепелта му.

— Зная. — Куин се обърна към Нейт. — Сигурен ли си, че това е мъжът, когото си видял?

— Да — твърдо заяви Нейт. — Сега може би е малко по-стар, но определено е той. Кой е това?

— Нейт никога не е виждал снимката му — каза Куин на Орландо. — Може на мен да не ми вярваш, но Нейт няма причина да лъже.

— Не може да бъде — възрази тя. Само че сега в гласа й звучеше по-скоро смайване и недоверие, отколкото предизвикателна ярост.

— Помисли си — настоя Куин. — Защо ще му е на някой друг да отвлича Гарет?

— Но нали Пайпър е Дал — отговори тя, търсеше някаква грешка. — Той отвлече Гарет. Той се опита да те убие. Видял си Пайпър, а не Дъри. Нали така? Това е. Объркал си се. Взривът ти е разбъркал главата.

— Дъри? — попита объркано Нейт.

Куин поклати глава.

— Не Пайпър е Дал, а Дъри. Не мисля, че Пайпър има нещо общо с това — обясни той. — Лио Тъкър беше връзката на Дъри във Виетнам, а не Пайпър. Вероятно те е видял, когато ни е следил с Нейт. Но не е казал на стария си шеф. Само на Дъри, защото е знаел, че той силно ще се заинтересува.

Орландо млъкна.

— Завий тук — нареди Куин на Нейт.

Миг по-късно отново започнаха да наближават хотела, само че този път от задната страна.

Хотелът заемаше цяла пресечка. Архитектурата му накара Куин да реши, че е построен наскоро, макар да бяха положени големи грижи външният вид да допълва останалите по-стари каменни здания наоколо.

— Потърси паркинга за доставчиците — каза Нейт.

— Това не променя проблема ни с охраната — подхвърли той.

— Може би.

Нейт мина покрай друг вход, не толкова впечатляващ, колкото главния, но не по-малко оживен. Очевидно всичките гости, които не участваха в конференцията, бяха насочвани към него. Цяла армия пикола стоеше пред вратата и всеки път, щом спреше някое такси, следващият поред се втурваше към него. И макар наоколо да имаше неколцина полицаи, те, изглежда, само наблюдаваха навалицата, но не спираха никого.

— Не би влязъл оттук — промърмори Куин. — Не и с кашоните.

Вгледа се напред и посочи.

— Това ще да е.

В сградата имаше проход, достатъчно голям, за да може да мине камион. Знак на стената оповестяваше, че това е входът за доставчиците и паркинга на служителите. Още двама полицаи стояха малко навътре в прохода. Бяха облечени топло, с дълги шинели и дебели ръкавици.

— Завий тук — бързо каза Куин. — Но не спирай, докато не влезеш напълно в прохода. Остави ченгетата да дойдат при нас. — Взря се в очите на Нейт в огледалото за обратно виждане. — Ще трябва да ми помогнеш да се оправим с тях.

— Да ги убием? — възкликна Нейт ужасено.

— Надявам се, че ще можем да го избегнем.

Нейт се изнесе до разделителната линия и спря. Почака, докато насрещното движение се разреди, после бързо потегли и влезе в прохода към подземния гараж. Единият от полицаите му махна да спре, но Нейт продължи, докато не навлезе в тунела поне на четири-пет метра, и едва тогава натисна спирачките. Бяха достатъчно навътре, така че хората по улицата да не им обръщат внимание.

— Излез и им отвлечи вниманието.

— Извинявам се — каза Нейт на английски, — не ви видях. — Направи пауза. — Нали говорите английски?

Куин се плъзна по задната седалка и протегна ръка към вратата откъм страната на Орландо.

— Аз ще отида — каза тя напрегнато.

— Няма нужда. Мога да се справя.

— Аз ще ида.

И бързо отвори вратата и слезе. Куин я наблюдаваше как заобикаля колата и отива при Нейт и ченгетата. Извъртя се, така че да може да гледа през задното стъкло.

Нейт изманеврира двамата полицаи така, че застанаха пред багажника с гръб към автомобила. Куин чуваше само приглушени гласове, нищо не се разбираше, но видя как внезапно в ръката на Орландо се появи пистолет. Ченгетата замръзнаха, но очевидно бяха достатъчно благоразумни да не посягат към оръжията си.

Орландо каза нещо на Нейт и миг по-късно той се появи до шофьорската врата, протегна се навътре и дръпна ръчката, с която се отваряше багажникът, след което се върна при компанията отзад.

От капака Куин вече не виждаше какво става. Чу още гласове и после колата приклекна — бе поела допълнителна тежест.

— Много е тясно — каза един глас. Чуваше се през задната седалка, приглушен, но ясен. Куин реши, че това е първият им багаж.

— Този го убий — нареди Орландо звънко.

Чу се щракане от издърпване на затвор и почти мигновено го последва шум от наместване и сумтене. Колата приклекна още повече.

— Така е по-добре — обади се Орландо.

Когато капакът на багажника щракна, зад колата стояха само двама: Орландо и Нейт.

Щом се качиха, Орландо хвърли нещо на седалката до Куин. Беше единият от дългите черни шинели на ченгетата. Когато Куин го облечеше, щеше да покрие по-голямата част от панталоните и да го направи малко по-представителен.

— Взех и това — каза тя и вдигна два колана с радиостанции, пистолети и останалите инструменти на полицейския занаят. Не беше изненада, че белезниците липсваха.

— А значките?

Орландо кимна.

Нейт включи на скорост и продължи надолу в гаража. Скоро стигнаха на площадка, от която започваше спускането в подземието. На десетина метра навътре пътят се разделяше. Надясно започваше да се спуска още по-надолу, виеше се спираловидно към онова, което Куин предположи, че е паркингът за служителите. Лявото отклонение продължаваше направо още седем-осем метра и излизаше в малък паркинг с товарна рампа точно по средата.

Със задница към рампата беше паркирал само един камион. Отстрани беше изписано името на някаква пералня. Двама мъже бутаха към него количка с огромен кош, преливащ от хавлии.

Куин бързо насочи вниманието си към малкия паркинг пред рампата. Там стояха пет автомобила: два форда, едно пежо и две беемвета. Едното беше сребристо купе с две врати. Но другото беше тъмносиньо.

— Спри — нареди той.

Нейт спря и Куин започна внимателно да разглежда паркираната кола. Стъклата бяха тонирани.

— Това е неговата кола.

Куин отвори вратата и започна да се извърта, за да стъпи на земята, но болката в бедрото му пречеше.

— Почакай — намеси се Нейт. — Аз ще проверя.

Нейт отвори вратата. Орландо го потупа по рамото и му подаде едната значка и единия пистолет.

Нейт предпазливо се приближи към колата. Веднага стана ясно, че вътре няма никого.

— Сега какво? — подвикна младежът.

— Провери дали кашоните са още в багажника.

Нейт започна да опитва всички врати.

— Нейт — повика го Куин и щом чиракът се обърна, му подсказа с жест да използва пистолета като чук.

Нейт погледна през рамо към товарната рампа. Двамата мъже бяха натоварили коша в камиона и вече влизаха в хотела.

Вместо да стовари пистолета направо върху стъклото, Нейт първо си свали якето и го провеси пред прозореца. Трябваше да удари три пъти, преди стъклото да се счупи, но звукът беше приглушен. Куин се усмихна. Нейт беше започнал да схваща.

Тониращата лепенка задържа строшеното стъкло на място, така че на Нейт му се наложи да го бутне в средата, за да се прегъне на две и да падне в колата.

— Сигурен ли си, че беше той? — попита Орландо. Гласът й беше тих, но настойчив.

Куин не отмести очи от Нейт.

— Да.

За момент Орландо остана смълчана. После каза сякаш повече на себе си:

— Кучият му син е бил жив през цялото време…

Нейт отвори багажника и надникна вътре. Куин можа да прочете отговора по лицето му още преди да се е върнал.

— Кашоните ги няма — каза Нейт.

— Значи трябва да ги намерим — отвърна Куин.

— Как ще влезем? — попита Нейт.

— Нейт, вече сме вътре — усмихна се Куин.