Чистачът

16.

На следващата сутрин имаше друго съобщение от Дюк:

Куин му изпрати потвърждение.

— Определено заминаваме днес — каза Куин.

Седяха в трапезарията на Орландо и ядяха пхо — виетнамска супа, сготвена от Трин. Куин вече беше разказал за срещата си с Пайпър — пропусна само частта за проследяването на Нейт от Лио Тъкър. Орландо знаеше за присъствието на Пайпър и неговия екип в град Хо Ши Мин, но се зарадва да научи, че те не знаят за нея.

Куин насочи вниманието си към задачата в Берлин.

— Можа ли да ми намериш човек?

— Да, но няма да възразяваш — отговори Орландо, впила поглед в очите му. — Така е най-разумно.

— А, не — отговори той, сещаше се накъде бие.

— Аз съм най-логичният избор. Ще има доста да се наблюдава. Това означава тонове данни, които трябва да се обработят и анализират. Аз това правя. Аз съм най-добрата и ти го знаеш. — За момент замълча. — Куин, нямаш избор. Имаш нужда от мен и ще дойда.

— Можем да се справим и без теб. — Той поклати глава. — Има и други, които могат да се справят.

Тя се изправи и вдигна празната си чиния.

— Вече си купих билет. Утре заминавам.

Нейт се бе втренчил в чинията си пхо, сякаш тя се бе превърнала в най-важното нещо на света.

— Проклятие! — избухна Куин, стана и последва Орландо в кухнята. — Казах, че не те искам.

— Синът ми ще е добре.

— Нищо не съм казвал за него.

Тя остави празната чиния в мивката и се обърна към него.

— Но се тревожиш за това.

Куин си пое дълбоко дъх. Поне отчасти беше права. Но го безпокоеше нещо повече от сина й.

Орландо тръгна към дневната и Куин отново я последва.

Тя седна и каза:

— Помниш ли онзи индийски ресторант на Ораниенбург Щрасе?

— Кой?

— Малко на север от Мите12.

Куин затвори очи за миг, мозъкът му набираше обороти.

— „Амит“? „Амид“? Нещо подобно.

— „Амирит“ — поправи го тя. — Ще се срещнем там в събота в девет вечерта.

— Орландо…

— Куин, спри. Просто ми кажи, че ще се видим там.

Той не се постара да скрие раздразнението си.

— Не ми харесва това.

— Няма защо да ти харесва — отговори тя. — Днес ще поработя върху организирането на екипировката. Някакви специални желания?

Куин пое дълбоко дъх и за момент се замисли.

— Комплект за наблюдение. Оръжия. Ще имаме нужда и от видеокамери с дисплей.

— Колко?

— Не знам. Поне петнадесет, за да сме сигурни.

Тя се обърна към Нейт.

— Какъв използваш?

Нейт вдигна очи чак след няколко секунди, стреснат от тишината.

— Какво? На мен ли говориш?

— Какъв пистолет?

— „Валтер“.

Тя се намръщи.

— По-добре „Глок“. Лек, с единично действие, лесен за боравене.

— Никога не съм имал проблеми с валтера.

— „Глок“ е по-добър.

След известно колебание той отговори:

— Окей.

Орландо не си записваше, но Куин не се съмняваше, че няма да забрави нищо. Накрая тя попита:

— Това ли е всичко?

— Ако имаш малко време, малко информация с какво се е занимавал Борко напоследък, няма да навреди.

— Не предизвиквай късмета си — отговори тя.

— Що за име е това — Борко? — попита Нейт.

— Глупав въпрос — сряза го Куин.

Нейт за миг се обиди, но после очите му се присвиха, мозъкът му явно започна да щрака.

— Окей — промърмори той. — Опасен ли е?

— Малко по-добър въпрос. А отговорът е да — каза Куин.

— През войната е командвал група босненски сърби — добави Орландо. — Били особено вещи в етническото прочистване.

— Страхотно — възкликна Нейт нещастно.

Куин се обърна към Орландо:

— И какво ще кажеш за всичко това?

— Трябва да докарам малко външна помощ — отговори тя.

— Параноичният ти приятел?

— Не е параноичен, просто е внимателен. Във всеки случай вече ни помага за предметното стъкло.

Връзката на Орландо беше известна под името Къртицата. Куин никога не бе разговарял с него. От всичко, което знаеше, Къртицата бе някакъв университетски чудак, който си играеше на шпионин от общата спалня. Като се имаше предвид изборът му на псевдоним, Куин не би се учудил, ако това излезе вярно.

— Само недей да прекаляваш. Окей?

— Мамо?

Гласът на детето се чу иззад гърба на Куин. Той се обърна.

Синът на Орландо, Гарет, стоеше на вратата.

— Много викате — каза момчето.

— Нищо, скъпи, и без това трябваше да ставаш. Ела и се запознай с Джонатан и Нейт.

Момчето се приближи и протегна ръка.

— Здравей, Джонатан. Здравей, Нейт.

— Добро утро, Гарет — каза Куин.

— На мама ли си приятел?

— Да.

Гарет се обърна към Нейт:

— А ти?

Нейт кимна.

— Разбира се, и аз съм й приятел.

— Искате ли да гледаме филм заедно? — погледна майка си. — Можем ли да гледаме „Феноменалните“?

— С най-голямо удоволствие — каза Куин, — но трябва да тръгваме.

Гарет се нацупи разочаровано.

— Може би другия път — успокои го Орландо.

— Добре. — Момчето се усмихна.

Куин сложи нежно ръка на рамото му.

— Беше ми приятно да се запозная с теб.

— И на мен, сър.

Куин погледна Орландо.

— Не искам да идваш.

— Аз също — отвърна тя. — Ще се видим в Берлин. — Дръпна Гарет към себе си и разчорли косата му. Момчето се усмихна.

— Мамо, престани!

В хотела Куин събра малкото неща, които беше разопаковал, и ги нахвърля в сака. Новите дрехи и боклуците, които си беше купил Нейт, вече бяха разпределени между двамата, и прибрани. Слязоха във фоайето, за да уредят сметката и пътуването.

— Има няколко авиокомпании — обясни жената зад гишето. — „Тай Еъруейс“ и „Еър Франс“, разбира се. Представителството им е от другата страна на улицата, точно до хотел „Континентал“.

Макар Куин да предпочиташе „Тай Еъруейс“, „Еър Франс“ изглеждаше по-добър избор. Така щяха да изминат целия път до Европа с възможно най-малко неприятности. А ако можеха да минат и през Франция, още по-добре. Двама бели пътници, пристигащи с европейска авиокомпания, нямаше да привлекат кой знае какво внимание.

Служителката на авиокомпанията каза, че тази вечер има полет за Банкок, където могат да се прехвърлят на полета за Париж.

— Има ли свободни места? — попита Куин.

— Колко билета ви трябват? — Беше виетнамка и говореше с френски акцент.

— Два.

— Няма проблеми. Паспортите, ако обичате.

След пет минути вече имаха билети.

Куин позволи на Нейт да се нахрани за последен път в „Май 99“, но не го пусна да отиде сам. Разбира се, Ан беше там. Той дори малко завиждаше на Нейт. Понякога копнееше за подобни отвличания на вниманието. Часове, през които да забрави колко лайнян е станал животът му. В действителност няколкото жени, с които бе успял да се сближи за малко, в крайна сметка се оказаха единствено опити за самозаблуда, защото никоя не му помогна да забрави факта, че иска да е с друга. Те просто се оказаха мостове, които му помагаха да стигне от една точка до друга. Нищо повече. Дълбоката емоционална връзка, нещо, което би могло да изтрае повече от няколко месеца или година, му убягваше.

Той се опита да се убеди, че професията му прави нещата трудни.

— Последното, което ти трябва, е да се закачиш за някоя жена. — Това му каза Дъри, когато той случайно спомена, че е срещнал жена, която му харесва. — Тя ще стане слабото ти място. А имаш ли слабо място, свършено е с теб. Чукай всяка, която искаш. Навсякъде има пухкави катерички. Обаче не се закачай за една-единствена. Това ще те убие. Разбра ли?

Смешното е, че въпреки връзката на Дъри с Орландо това му беше останало в главата. Дори го превърна в един вид мантра и го използваше като оправдание за това защо трябва да изживее живота си сам. Но дълбоко у него, в онази част на съзнанието му, която винаги се опитваше да пренебрегва, той знаеше истината. Знаеше причината защо връзките му не се получават. Обаче това нямаше нищо общо със съвета на неговия учител.

За съжаление нищо не можеше да направи по този въпрос. Беше дал обещание и ако последваше истинските си чувства, това щеше да означава нарушение на обещанието. Нямаше значение, че Дъри е мъртъв. Куин беше дал дума, че няма да се забърква с нея.

— Ти си най-добрият й приятел — му беше казал Дъри. Беше една седмица преди операцията, при която загина. Помоли Куин да вземе самолета и да дойде в Сан Диего, за да обсъдят предстоящата задача. — Ако тя има нужда от нещо, а мен ме няма, за да й помогна, погрижи се да го получи.

— Знаеш, че ще го направя — каза Куин.

— Като казвам да й помогнеш, нямам предвид да се съберете. Разбра ли ме?

Куин за миг се вкамени.

— Аз…

— Мълчи — прекъсна го Дъри. — Не съм глупак, Джони. Зная, че я обичаш. Но тя винаги ще бъде моя. Разбрано?

Единственото нещо, което можа да направи Куин, беше да кимне. Дъри си беше говно до самия край. Познаваше Куин твърде добре. Знаеше, че когато обещае нещо, ще го изпълни. Дори този, на когото е обещал, да е в гроба.

Беше спазил и другото обещание. През годините, когато с Орландо не си говореха, я беше държал под око. Плащаше на други да ходят където и да живееше и да проверяват дали всичко е наред. Никога не отиваше лично. Страхуваше се, че няма да може да стои настрана от нея, ако го направи.

Куин дояде вечерята си, изпи последната глътка бира „Тайгър“ и подаде на Нейт под масата една петстотиндоларова банкнота.

— За какво? — попита той.

— Остави я под чинията си, когато си тръгнем.

Нейт го гледаше неразбиращо.

— Това е бакшиш.

— Не е бакшиш — възрази Нейт.

— Погледни го от тази гледна точка — обясни му Куин. — Може никога повече да не я видиш, но тя никога няма да те забрави.

— Нали идеята е да не се набиваш на очи — подхвърли Нейт.

Куин се изправи и му се усмихна криво. После се обърна и тръгна към вратата.