Чистачът

30.

Куин знаеше, че му остава много малко време. Обърна се към Бъроуз. Той се беше присвил от болка — стискаше ранения си крак.

Куин го блъсна на седалката и се вторачи яростно в него.

— Самодоволен задник такъв! Ако искаш вярвай, но допреди минута не бях твой враг. — Заби цевта на пистолета в дясното му рамо. — И това няма да те убие. Но адски ще те заболи.

Бъроуз вдигна окървавените си ръце в отбранителен жест.

— Вече не е размяна — заяви Куин. — Сега ще има едностранен поток на информация. От теб към мен. Разбра ли?

Бъроуз кимна.

— Защо беше повикан Офисът?

С разкривено от болка лице, Бъроуз отговори:

— Тагарт не беше напълно достоверен източник. И преди беше разигравал лъжливото овчарче. Ако нещо се объркаше, не искахме да се върне като бумеранг при нас. Затова те се грижеха за охраната.

— Джилс е работила за Офиса?

— Да.

Още нещо, което Питър криеше от него.

— Какво е правил Тагарт? — попита Куин.

Очите на Бъроуз се стрелнаха към задното стъкло.

— Приятелите ти още са зад нас, ако това те интересува. Просто продължавай да говориш.

— Той работеше под прикритие. Сам.

— На свободна практика?

— По-скоро вълк единак.

— С какво се занимаваше?

— Изследвания.

— Какви изследвания?

— В областта на биологията. Така каза. Беше вирусолог.

— Значи е работил с хората, които… са работили по изпълнението на поръчката?

— Така каза.

— И Борко е движил работата?

— Не — отговори Бъроуз. — Янсън твърдеше, че Борко предоставя само мускулите.

— Тогава кой?

— Някакъв Дал.

— Трябва да ти е казала повече — настоя Куин. — Какво е това? Шарка? Ебола?

— Не, не — възрази Бъроуз. — Нищо подобно. Каза, че било изпреварило времето си. Много. Въпреки това не бяхме склонни да му вярваме. После каза, че разполага с веществено доказателство. Затова му определихме среща. Но каквото и доказателство да е мислил, че има, е изгоряло заедно с него.

„Или пък не“, помисли Куин. В съзнанието му изникна гривната.

— Но това няма значение — продължи Бъроуз.

— Защо?

— Той беше единичен източник. Нямаше други подкрепящи доказателства — обясни агентът. — Вече ти казах, че Янсън беше ненадежден. Единственото, което искаше, бяха пари в брой.

Куин се изсмя кратко и огорчено.

— Значи не му повярвахте?

— И преди беше правил от мухата слон. Нямаше причина да не го прави отново. Между другото ни каза, че е замесен Борко. Нашите източници потвърдиха, че Борко е извън играта вече повече от месец.

Куин не можеше да повярва.

— А убийствата? А разрушаването на Офиса?

— Просто скарване между агенции. Янсън е попаднал на погрешното място в неподходящ момент.

— И ти вярваш в това?

Бъроуз малко се забави с отговора.

— Да.

— Ти си идиот — обяви Куин. После погледна през задното стъкло. Зад тях имаше автомобили, но не можеше да различи форда. — Отърва ли се от тях, Мъри?

— Не знам. Мисля, че още са зад нас, но не толкова близко.

— Добре се справяш. Хайде да видим дали можеш да увеличиш разстоянието.

— Мамка му — отвърна Мъри. — Мъртъв съм.

— Аз ще се погрижа за това — успокои го Куин. — Всичко ще е наред.

— Как ще се погрижиш, по дяволите? — попита Мъри и хвърли поглед в огледалото към Куин.

— Просто ми се довери.

— И какво? Ще фучим из града цяла нощ?

— Първо ще сляза аз. След това може би ще искаш да си вземеш малка почивка. Една седмица би трябвало да е достатъчна.

— Кучи син! — възкликна Мъри.

— Не мога да ти помогна, ако съм в затвора.

— Никога няма да успееш — изпъшка Бъроуз.

— Сериозно? — попита Куин. — По-добре се моли да успея. — Надникна през предното стъкло. — Следващата надясно. На следващата пресечка отново надясно.

Мъри изпълни нарежданията. Щом направи втория завой, Куин заповяда:

— Спри!

Мъри се приближи до бордюра и рязко натисна спирачката. Куин отвори вратата със замах и каза, докато слизаше:

— Не се тревожи.

— Да ти го начукам — отвърна Мъри.

Вместо да излети направо за Брюксел, Куин отиде с колата до Амстердам и хвана полета на КЛМ в 7:20 сутринта за Хамбург. Оттам взе влака до Берлин и слезе на гара Зоологишер Гартен.

Слезе на долното ниво на гарата до спирката на подземната железница У2 в източна посока. Чака влакчето само няколко минути. Не тръгна по прекия път обратно. Вместо това няколко пъти сменя влакчетата, като всеки път проверяваше дали не го следят. Доколкото можеше да каже, никой не го следваше.

Върна се в Нойкьолн в 13:30. Тротоарите на Карл Маркс Щрасе бяха пълни с купувачи, които гледаха да се възползват от сравнително топлото време. Куин купи два сандвича с братвурст и две кутийки кола и тръгна към магазина на Карл Маркс Щрасе.

Почти беше сигурен, че Орландо си е заминала. Обаче когато отвори вратата и прекрачи вътре, усети, че тя застава до него, преди изобщо да успее да я види.

— Можех да те убия — скара му се тя.

Той бавно се обърна. Тя тъкмо отпускаше глока. Очите й бяха червени, лицето — изпито и пепеляво. Куин се зачуди дали изобщо е спала, откакто беше заминал.

— Къде беше, по дяволите? — попита тя.

— В Брюксел. Казах ти, че отивам там.

— Нали щеше да си дойдеш вчера. — Зачервените й очи светнаха ядосано.

— Отне ми малко повече време, отколкото очаквах.

Мина покрай нея, влезе в стаята и седна. Извади от плика единия сандвич. Орландо го последва миг по-късно. Той й подаде плика.

— Има един и за теб.

Тя изобщо не обърна внимание на плика.

— Трябваше да ми се обадиш!

Куин едва не й се озъби, но се сдържа.

— Съжалявам. Права си. Трябваше да ти се обадя. — Разклати лекичко плика. — Вземи си сандвича.

За миг тя имаше такъв вид, сякаш предпочита да му прегризе гърлото, но все пак взе сандвича и седна с кръстосани крака на пода срещу него.

Докато се хранеха, той й разказа за сблъсъка с Бъроуз. Орландо не каза нищо, само от време на време кимаше.

— Има и още нещо — продължи той, след като свърши разказа си за Брюксел.

Тя го погледна с очакване.

— Получих нещо по имейла.

В очите й проблесна искра.

— Какво?

— Ей сега ще ти покажа.

Вдигна преносимия монитор от пода и го сложи в скута си. Извади от джоба си външната памет и я пъхна в един от портовете. Орландо се премести така, че да може да вижда екрана. Отне му само миг, за да открие снимките, които беше свалил във Франкфурт.

Първо отвори тази на Нейт.

Орландо ахна, после каза тихо:

— Поне е жив.

— Засега е по-ценен в това състояние.

— Видях, че има два файла.

Куин бавно кимна, затвори снимката на Нейт и отвори другия файл.

— Къде е той? — възкликна Орландо и протегна ръка към екрана.

— Не знам. Снимката обаче може да е подправена.

Тя придърпа монитора и се взря в снимката на сина си.

— Изглежда ли ти позната? — попита Куин. — Нямам предвид обстановката, а позата на Гарет.

— Не — каза тя. Разбираше накъде бие Куин.

Съществуваше възможността хората на Дал да са взели снимка от дома на Орландо и да са променили фона. Ако случаят беше такъв, щеше да означава, че на Гарет се е случило нещо по-лошо от отвличане и че Дал е бил принуден да създаде илюзията, че момчето все още е живо. Но ако Орландо не разпознаеше нито една част от снимката, тя може би наистина беше истинска.

— Къде е той? — попита отново Орландо. После погледна Куин. — Къде е той, по дяволите?

— Ще го намерим. Обещавам.

Тя се вторачи в него, ноздрите й потрепваха. Изглежда, очакваше да каже нещо, но никое от нещата, за които се сещаше Куин, не можеше да помогне в това положение.

Накрая тя каза:

— И аз имам нещо, което трябва да видиш.

Натисна няколко бутона и се появи изображение на едното от помещенията в мазето. Беше стаята до помещението с хладилника.

Вътре имаше четирима души. На масата стояха няколко кислородни бутилки. Докато Куин и Орландо гледаха, един от мъжете пусна преносимия компресор, който стоеше на пода.

— Ето. — Тя посочи монитора. В единия край на стаята стоеше някакъв мъж и наблюдаваше другите.

Борко.

Сърбинът изглеждаше почти непроменен от времето, когато Куин го бе видял в Торонто. Единствената разлика беше в белите кичури, които започваха да превземат черния му перчем.

— Момент — каза Орландо.

Натисна друг бутон и записът тръгна по-бързо. Куин гледаше как мъжете преминават от бутилка към бутилка. Когато свършиха, наредиха бутилките до единия от шкафовете.

— Сега — каза Орландо и натисна бутона, който възстанови нормалната скорост на записа.

Точно когато мъжете си тръгваха, звънна телефон. Борко махна на другите да излизат и извади от джоба на сакото си черен мобилен апарат. Погледна дисплея, след това прие обаждането.

— Борко — каза в телефона.

Направи пауза, слушаше човека от другата страна на линията, след това заговори отново. Но не на сръбски или немски, а на английски.

— Да, да. Всичко е по план. Остатъкът ще е тук тази вечер. — Пак се заслуша. — Не се тревожи. Имаме четиридесет и осем часа. Нали така? Няма много време, но ще се справим. — Още една пауза. — Не, няма защо да идваш. Аз ще се върна тази вечер. Погрижи се всичко да е пристигнало. Утре ще довършим работата. Всичко ще е наред. — Усмихна се. — Няма никакви следи от него и жената, но ние си имаме нашите застрахователни полици. Изпрати ли файловете? — Усмивка. — Това ще ги държи в шах. Ако не ни причиняват повече неприятности, можем да се отървем от нашите гости, когато доставката бъде осъществена.

Орландо натисна паузата.

— Няма нищо друго интересно. С кого говори според теб? С Дал?

Куин кимна.

— Така мисля.

Погледна замръзналия на екрана образ. Борко беше хванат точно докато сваляше телефона от ухото си. На заден план вратата към помещението се беше отворила и един мъж тъкмо влизаше.

— Пусни го нататък — каза Куин.

Орландо погледна екрана, намръщи се и натисна бутона.

Борко пъхна телефона в джоба на сакото си и се обърна да погледне новодошлия.

— Спри — нареди Куин.

Мъжът стоеше до Борко. Имаше светлокестенява коса, подстригана късо отстрани, и беше висок над метър и осемдесет.

— Познаваш ли го? — попита Орландо.

Той кимна.

— Това е Лио Тъкър.

Орландо го погледна изненадано.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Значи групата на Пайпър не просто е предала информацията за нас — заключи тя. — Всъщност те са замесени.

Куин не отговори веднага. Помисли да запази хрумването за себе си, но знаеше, че няма да може.

— Ами ако Пайпър е Дал?

Орландо понечи да възрази, но спря. Той можеше да види по лицето й как осъзнава случилото се, как събира две и две.

— Разбира се. — Каза го повече на себе си, отколкото на него. — Това е! Пайпър е Дал!

— Между него и Дъри имаше нещо повече от омраза. Нали? — отбеляза Куин. Не знаеше точните обстоятелства на раздялата.

— Дъри просто си мислеше, че той е глупак — обясни Орландо. — Но може би Пайпър е чувствал нещо повече. За нещо дребно Дъри го изрита от работа, даваща известност. Каза, че Пайпър е пропуснал важна среща за планиране на операцията. Дъри реши, че това ги е направило да изглеждат като аматьори. Руга го месеци след това. Това навреди на доверието в Пайпър. Отне му години да се оправи.

— Точно така — замислено каза Куин. — От това как Дъри разправяше тази история, смятам, че си търсеше извинение да прекрати партньорството им. И значи сега, когато Пайпър е отново в играта, е в положение да потърси отмъщение. Обаче Дъри вече го няма, така че се насочва към единствените останали мишени. Приятелката и чиракът. Ти и аз.

— И Гарет.

— Не. Гарет е бонусът. Може дори да не е знаел за Гарет, докато не го доведох при теб. — Куин се намръщи. — По дяволите. Представи нещата така, сякаш е в Хо Ши Мин отдавна. Но вероятно ме е проследил до Виетнам и е пристигнал там малко след моето идване. — Погледна Орландо. — Довел съм го право при теб.

Тя се обърна към него. Дори да го обвиняваше, не го каза. Но и не каза, че му прощава. Лицето й беше напрегнато и сериозно.

— Какво мислиш, че трябва да направим?

Той помисли малко, после каза:

— Ако Борко напусне помпената станция тази вечер, ще го проследя. Ще видя дали не можем да поговорим насаме.

Орландо кимна.

— Добре. Ако беше казал нещо друго, щях да ида сама.

Той понечи да я попита защо просто не го бе предложила, но вместо това отговори:

— Радвам се, че сме в един екип.

Усмивката й не беше успокоителна.