Чистачът

12.

По обед Куин и Нейт се срещнаха във фоайето на хотела.

— Много зле изглеждаш — отбеляза Куин. — Не поспа ли?

Под очите на Нейт имаше тъмни кръгове. Беше се обръснал, но отгоре-отгоре.

— Направих каквото ми каза — измърмори младежът. — Стоях буден колкото можах по-дълго, но в осем се предадох. В полунощ се ококорих и не можах да заспя до седем сутринта. Разбира се, това продължи само докато ти не ми се обади. — Изгледа Куин кръвнишки. — Много благодаря.

— Няма за какво.

Известно време и двамата не продумаха.

— Не каза ли нещо за обяд? — попита Нейт накрая.

— Казах.

— Някой ще ни го донесе ли тук? — Нейт се ухили.

Куин въздъхна театрално и пак насочи вниманието си към входа. Наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха от хотела. Виетнамци, европейци, американци, мъже и жени, деца. Щом Орландо влезе, Куин погледна Нейт и каза:

— Хайде. — И тръгна към вратата.

Нейт объркано го последва. Беше на две крачки зад Куин, когато той спря до Орландо.

— Значи това е албатросът — подхвърли Орландо, гледаше Нейт.

— Това е — потвърди Куин.

— Какво означава това, по дяволите? — възмути се младежът.

Орландо протегна ръка.

— Приятно ми е, Ал.

— Всъщност се казвам Нейт — поправи я той, докато си стискаха ръцете.

— Няма значение.

Нейт погледна Куин, после отново Орландо.

— А вие сте…?

— Орландо — каза Куин. — Стара приятелка.

И тръгна към вратата. Орландо тръгна до него.

— Почакай. — Нейт забърза да ги настигне. — Не знаех, че изобщо имаш приятели.

Куин спря на тротоара, все едно изобщо не го е чул.

— Е? — обади се Орландо. — Сега накъде?

— Сега трябва да намерим някое заведение наблизо — каза Куин.

— Ъъъ… знам едно — обади се Нейт.

Куин го стрелна с очи.

— Сериозно? — почуди се Орландо. — Кое?

Пътуването с такси до „Май 99“ им отне само няколко минути.

Жената, която беше посрещнала Куин и Нейт предния ден, се усмихна широко, защото очевидно ги позна, и ги поведе към една маса. Преди да се върне до вратата, им даде менюта.

— Значи идваш често тук? — попита Орландо.

Нейт се усмихна.

След минутка дойде Ан.

— Добре дошли отново — каза на Куин, после се обърна към Нейт.

— Добре дошъл, Реймънд.

— Здравей, Ан — каза Нейт.

Усмивката й стана още по-широка.

— Веднага ли ще поръчате? — попита тя.

— Да — отговори Куин сухо.

Поръчаха и Ан каза:

— Радвам се да ви видя пак. Веднага ще ви донеса напитките.

Докато тя се отдалечаваше, Орландо отбеляза:

— Хубавка е. Заради нея ли сме тук?

— Да имаш да ми кажеш нещо? — обърна се Куин към Нейт.

— Каза ми да стоя буден и се върнах тук за вечеря — отговори Нейт.

— Какво?!

— Е, поне не използвах истинското си име.

Куин изсумтя.

Ан им донесе напитките. За мъжете бири, а за Орландо вода.

Куин отпи глътка и се обърна към Орландо.

— Новини?

— Не много — отговори тя. — Офисът е затворен. Дилеън, Колинс, Маркевич, Костело, Холтън, Дайк. Доколкото мога да преценя, всичките са мъртви.

— Мамка му — промърмори Нейт.

И Куин не можа да скрие изненадата си. Орландо току-що бе споменала шестимата най-добри оперативни агенти на Офиса.

— Това бяха имената, които успях да потвърдя, но явно не са единствените.

„Веднъж Дъри каза, че няма значение как си попаднал в този бизнес — помисли Куин. — Защото има само два-три начина да го напуснеш. Смъртта е най-вероятният.“

Намръщи се. Беше дори по-лошо, отколкото си мислеше.

— А разцеплението? — попита той. — Някой поел ли е отговорност?

— Не още. — Орландо го погледна и добави: — Може би просто трябва да оставиш нещата както са. Можеш да останеш тук седмица-две. После вече би трябвало да е безопасно да се прибереш.

— Някой иска да ме убие — каза той и се навъси. — Трябва да разбера кой.

Орландо кимна. Куин знаеше, че и тя би направила същото.

Известно време и тримата мълчаха.

— Какво точно означава това? — попита накрая Нейт.

— Истината ли искаш да чуеш? — попита Куин.

— Да.

Куин отпи от бирата и я остави на масата. Погледна Нейт в очите.

— Това означава, че ти предстои да направиш избор. Първо, оставаш тук и се скриваш, както каза Орландо. След две или три седмици си отиваш вкъщи. Ще ти дам пари. Но когато се прибереш, ще трябва да си намериш нова работа. Животът, през който си работил за мен, ще е приключил.

— А другият ми избор е да остана с теб — изпревари го Нейт.

Куин поклати глава.

— Става дума за нещо повече. Става дума да правиш всичко, което ти кажа. Става дума да не поставяш нищо под съмнение. И дори тогава може да си труп, преди да е минала и седмица.

Възцари се напрегнато мълчание. Орландо като че ли понечи да каже нещо, но Куин поклати глава.

— Е? — попита Куин, след като реши, че е оставил на Нейт достатъчно време.

— Ще остана с теб — отговори младежът.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Впечатляващо — отбеляза Орландо, когато Нейт отиде до тоалетната.

— Вероятно направи погрешен избор — изръмжа Куин.

— Обзалагам се, че в момента повръща в клозета.

Куин се изкиска, но веднага стана сериозен.

— Питър се свърза с мен.

— Наистина? — На лицето й се изписа удивление и подозрение.

— Не лично. — Разказа й за имейла от Дюк. — Но не можах да се свържа с Питър за потвърждение.

— И какво мислиш?

Той поклати глава.

— Не съм сигурен.

Тя порови в чинията си, после попита:

— Дюк каза ли каква е задачата?

— Не.

— Не каза ли поне къде?

Куин отново поклати глава.

— След като не можах да се свържа с Питър, го помолих за повече информация. Засега няма отговор.

Орландо се намръщи, бръчката над носа й се очерта съвсем ясно.

— Все още ли работи в Берлин?

— Доколкото зная. — Още докато й отговаряше, усети как настръхва. — Германия — изсумтя. — Символите по гривната.

— Вероятно не означават нищо. Нали каза, че не си споменавал на Питър за нея.

— Да. Обаче това прави нещата още по-интересни. — Поколеба се, но накрая изплю камъчето: — Готова ли си да направиш още проучвания за мен?

Тя мълчеше. Накрая проговори Куин, гласът му беше тих, почти шепот:

— Имаше един момент, точно преди с Дъри да излезем от хотела за операцията. Можех да му кажа да остане. С Ортега можехме да се справим и без него.

Орландо се беше втренчила в масата. Изглеждаше така, сякаш изобщо не го слуша.

— И тогава си помислих — продължи Куин, — за частица от секундата, че той не е готов. Но не казах нищо. Той беше моят учител. Беше Дъри.

— Той нямаше да те послуша дори да се беше опитал да кажеш нещо. — Гласът й почти не се чуваше.

Куин зачака безмълвно.

— Той просто вече не можеше да запазва самообладание. Имаше седмици, когато всичко беше наред. Беше пак старият Дъри. Онзи, в когото се бях влюбила. После изведнъж се отдръпваше, когато депресията го завладяваше. Заключваше се в кабинета си с дни. Понякога изчезваше. За седмица или две. Нали помниш онази работа в Мексико Сити?

Разбира се, че си спомняше. С Орландо бяха отишли там заедно. Дъри беше казал, че е зает. За да не се набиват в очи, с Орландо наеха една стая. Когато разбра, Дъри не се разкрещя и не настоя да вземат отделни стаи. Просто не каза нищо.

— Когато се прибрах, ме обвини, че сме се чукали — продължи тя. — Отне ми седмица, за да го убедя, че няма нищо такова. Накрая дори се извини, каза ми, че знаел, че никога не бих му изневерила.

— Защо остана с него? — попита Куин. Думите се изплъзнаха от устата му почти несъзнателно.

Тя го погледна. Очите й бяха уморени. Спомените я измъчваха.

— Вече бях с него почти пет години. Не можех да го оставя просто ей така. Той имаше нужда от мен.

— Извинявай — каза Куин. — Не исках да…

Пак помълчаха. После тя го погледна и въздъхна.

— Аз пък исках да обвинявам теб. Исках да те мразя и дълго те мразех. Просто не исках да повярвам. Не ме разбирай погрешно. Все още ме е яд на теб. Но и на мен. И най-вече на него. Понякога се чудя: ако беше доживял да види Гарет, дали това щеше да го промени? Нали разбираш — да има нещо, за което да се държи.

— Съжалявам — промърмори Куин.

— И аз.

— Значи ще ми помогнеш?

Тя се изсмя подигравателно.

— Ще ми платиш ли?

Куин също се изсмя.

— Не.

Усмивката й стана по-широка, после изчезна.

— Какво искаш?

Куин тайничко си отдъхна. За секунда му се бе сторило, че се е върнала старата Орландо. „Просто недей да бързаш“, каза си.

— Трябва да разбера какво е правил Гибсън — обясни той. — За кого е работил. Какви задачи е изпълнявал напоследък. Виж дали има нещо, което по някакъв начин да може да го свърже с Тагарт.

— Вероятно е бил просто наемник — каза Орландо. — Това му е… — Тя направи пауза, после се поправи: — Това му беше работата.

— Все пак провери. Става ли?

Тя отклони за миг поглед, после каза:

— Става.

— Ан предложи да ме разведе из града — каза Нейт.

— Наистина? — попита Куин съвсем сериозно. — И кога?

— Ъъъ… сега, ако кажеш, че всичко е наред.

— Мислиш ли, че е наред?

— Куин, пусни го да върви — обади се Орландо.

Куин се направи, че не я е чул, и попита чирака си:

— Помниш ли правилото за привързаността?

— Никаква привързаност — отговори Нейт.

— Добре.

— Няма да го забравя.

Куин му кимна.

— Благодарско — каза Нейт, усмихна им се и тръгна към бара, където го чакаше Ан.

— Нищо няма да му стане — каза Орландо, докато с Куин излизаха от ресторанта. — Престани да се държиш като дете.

— Нося отговорност за него.

— Знаеш ли на кого започваш да приличаш?

Той знаеше много добре какво иска да каже. На Дъри.

— Върви по дяволите.

Когато се качиха в таксито, та Куин да се прибере в „Рекс“, тя попита:

— Имаш ли нещо против първо да спрем на едно място?

— Не.

Тя каза нещо на шофьора и след десетина минути колата спря пред голяма пагода. Орландо плати и слязоха.

— Храм? — учудено попита Куин.

Орландо кимна и го поведе по стълбите.

Помещението беше огромно и осветено от снопове слънчеви лъчи.

Навътре светлината се замъгляваше от увиснал във въздуха облак дим. Куин не можа веднага да види източника му, но можеше да го подуши. Тамян. Ароматен и сладък. Уханието беше подканващо, отпускащо, успокояващо.

Орландо го поведе към центъра на храма. Там имаше пиедестал — поне шест метра широк и почти толкова висок. А на него — статуя на Буда в човешки ръст.

Но вместо да спре пред пиедестала, Орландо го заобиколи и мина отзад. Куин я последва и видя двадесетина души, които се молеха пред втора, по-малка статуя. Пак беше Буда, но с размерите на малко дете. Пред него бяха подредени малки съдини, пълни с пясък, във всяка имаше по десетина ароматни пръчици. Много вече бяха изгорели, но някои все още изпускаха дим, който се издигаше към тавана на малки спирали, подобни на ефирни опашки — тъкмо от тях беше димният облак.

Буда беше заобиколен от полици, пълни с подредени снимки на покойници. Орландо отиде в левия край, коленичи и започна да се моли. Не сведе глава — очите й бяха приковани в една снимка. Куин внимателно мина зад нея, за да види снимката.

Стъклото на снимката беше толкова зацапано от пушека на постоянно горящите благовонни пръчици, че повечето хора вероятно изобщо не забелязваха, че покойният е европеец.

В душата на Куин се развихри буря от противоречиви чувства. Снимката беше на Дъри. Вероятно бе направена няколко години преди смъртта му. Косата му беше почти толкова побеляла, колкото по времето на задачата, при която го убиха. Но се усмихваше и изглеждаше спокоен.

Куин откъсна очи от снимката и излезе, преди Орландо да е свършила молитвата си. Купи си газирана вода от един старец, отворил магазинче точно пред храма, после си намери място на сянка малко встрани.

Опитваше се да не мисли за Дъри. Но нямаше как да не мисли за него. Вина, тъга, омраза. Омраза срещу мъж, никога невиждал сина си. Омраза срещу мъжа, който беше научил Куин как да оцелява и благоденства, но беше неспособен да следва собствените си съвети. Но най-много срещу мъжа, който бе оставил Орландо с разбито сърце, наранена и сама.

След малко — още не беше отворил кутийката със сода — Орландо дойде и каза:

— Благодаря.

— Колко често идваш?

Тя го погледна.

— Всеки ден.

На Куин му се дощя да каже „той не го заслужава“ или още по-добре „той не те заслужава“. Вместо това й подаде газираната вода, после застана на бордюра и помаха на едно такси.