Чистачът

1.

Денвър не беше Хаваи. Тук нямаше плажове, нито палми, нито бикини, още по-малко май тай2, от който отпиваш бавно на терасата на „Лава Шак“ в Мауи. Вместо това имаше хора, навлечени така, сякаш очакваха следващия ледников период — насочваха самолетите по пистите за рулиране, оградени с купчини прясно изринат сняг. В радиус петстотин мили нямаше никой, който да носи бикини. И още по-лошо, макар да бе само 15:00, металносивите облаци правеха следобеда да изглежда почти полунощ.

Край на ваканцията, хайде пак на работа.

Куин слезе от самолета и тръгна към терминала. Дърпаше единствения си багаж, куфар на колелца. Мина през вратата и си купи кафе — прекалено скъпо.

Докато отпиваше, се огледа. Сякаш еднакъв брой хора крачеше към и от изходите. Обичайният оживен следобед на типично претоварено международно летище.

Но той не се оглеждаше за обичайните хора. Пътуваше много и от опит знаеше, че човек никога не знае на кого може да налети. Това беше лошото в неговата работа. Изглежда, пристигането му не беше наблюдавано. Той отпи още една глътка кафе и тръгна.

Вместо да поеме след тълпата и да влезе в района за посрещачите, си намери място за сядане близо до информационните табла за пристигащите и заминаващите и гишетата за продажба на билети и регистрация на пътниците. Извади книгата, която бе чел в самолета — „На юг от границата, на запад от слънцето“ от Харуки Мураками — и продължи оттам, където беше спрял. След час изчете книгата — бяха пристигнали още десетина полета — затвори я и я прибра. Крайно време беше да се обади.

— Нали каза, че ще пристигнеш още сутринта — раздразнено изсумтя гласът от другата страна на линията.

— Избирателна памет, Питър — отговори Куин. — Ти го каза. Таратайката тук ли е?

— Чака те от осем сутринта — ядоса се Питър. После обясни на Куин къде да намери колата и затвори.

Таратайката се оказа син „Форд Експлорър“. Беше оборудван с кожен салон, стерео радио, диск плейър и двама мъже, които не сметнаха за нужно да кажат на Куин имената си. Той ги нарече Шофьора и Другия.

Куин седна на задната седалка и Другия му подхвърли плик формат А4 с подплата от мехурчета. Беше дебел повече от пръст и тежеше към половин кило. Куин понечи да го отвори.

— Недей — обади се Шофьора. Гледаше Куин в огледалото.

— Защо? — попита той.

Другият се обърна към него.

— Не и докато не сме си тръгнали. Такива са инструкциите.

Куин извъртя очи към тавана на колата и остави плика на седалката до себе си.

— Спокойно. Няма да ви вкарвам в неприятности.

Следващия час пропътуваха в мълчание. Първо през Денвър и после в подножията на Роки Маунтинс. Вече беше тъмно и Куин огладняваше. Последното му ядене беше в самолета някъде над Тихия океан — ако можеше да се нарече храна твърде неапетитният Бьоф Строганов, който поднесоха. Но си затрая. Знаеше, че ако не го направи, двамата му спътници може да решат, че и те са гладни, а боже опази да бъде принуден да яде с тях.

Вместо това се опита да си представи, че боровете, покрай които минават, са палми, а облачното небе е просто обичайната следобедна буря с дъжд, която приближава към острова. След няколко минути се отказа и просто загледа през прозореца. Мръсният сняг покрай банкета беше недостоен заместител на плажовете в Каанапали3.

Най-накрая Шофьора отби от магистрала I-70 и около две мили кара по двулентов път в тъмната пустош, преди да завие наляво по още по-тесен път, покрит с утъпкан сняг. Стотина метра по-нататък и встрани беше паркиран син „Форд Таурус“, скътан сред дърветата. Шофьорът спря зад него и загаси двигателя. Ако Куин не бе повикан по работа, би се обзаложил, че се готвят да го премахнат. Пуст път. Двама мълчаливи бандити. Кола за бягство. Класически сценарий за убийство.

„Играта свърши, приятелче. Благодаря за участието, но губиш.“

И макар да знаеше, че няма за какво да се тревожи, леко се напрегна.

Без да кажат дума, Шофьора и Другия отвориха едновременно вратите и слязоха от джипа. Поток студен въздух нахлу в купето. Куин ги гледаше как крачат към тауруса. Качиха се. След секунди колата изрева и се събуди за живот. Без да даде време на двигателя да загрее, Шофьора направи бърз обратен завой и се понесе към I-70.

Куин се изкикоти наум. Ако се замислеше човек, тези глупости а ла рицари на плаща и кинжала бяха наистина забавни. Тъпи, но забавни.

Слезе от експлоръра и стисна зъби в смразяващия въздух. Коженото му яке беше недостатъчна преграда срещу студа, но бе единственото, което носеше, когато прекъснаха отпуската му на островите.

Мина пред колата и седна на шофьорската седалка. В мига, в който затвори вратата и запали двигателя, бутна лостчето на парното на пълна мощност. Топлият въздух почна да изпълва купето. Едно от първите му спирания щеше да е да си купи зимна връхна дреха и може би един-два пуловера. И топло бельо. Боже, колко мразеше студеното време.

Щом купето се затопли достатъчно, Куин се протегна назад и взе плика. Изсипа съдържанието му на дясната седалка: два плика, сгъната карта и три листа. На първите два бяха принтирани вестникарски статии от Мрежата за пожар в място, наречено Алисън. Наета ваканционна къща беше изгоряла до основи, наемателят, чието име не се споменаваше, беше загинал.

Куин вдигна последния лист и плъзна очи по него. Това бяха указанията за задачата му, плюс малко допълнителна информация. Както обикновено, Питър се опитваше да контролира онова, което знаеше Куин. Въпреки това информацията беше повече, отколкото във вестникарската статия.

Името на мъртвеца беше Робърт Тагарт. Задачата на Куин бе да определи дали пожарът наистина е нещастен случай, към което клонели местните власти, или нещо друго.

Това беше всичко. Нищо друго за Тагарт. Никакви полезни намеци какво да търси Куин. Само един адрес: Янси Лейн 215 — името на лице за контакти от местната полиция. Наглед фасулска работа. Нямаше никаква причина да включват него. Което означаваше, че в случая се крие нещо повече, отколкото се подсказваше в инструкциите.

Взе картата и я разгъна. Мястото на пожара бе отбелязано с малък червен X. Намираше се на поне няколко часа път от сегашното му местоположение. Куин остави картата и отвори първия плик. Пари, пет хилядарки. Пари за цяла седмица разходи, ако не възникнеше нещо прекалено скъпо. И дори повече, ако не му се наложеше да плати на някого. Ако това наистина излезеше работа за ден-два, щяха да останат и за неговия джоб.

В другия плик имаше две удостоверения за самоличност със снимките му. Едното беше шофьорска книжка от Колорадо. Второто беше изглеждаща истинска служебна карта на ФБР. И преди бе играл ролята на федерален агент, но това беше отдавна.

Подсмихна се, като видя, че новото му име е Франк Бенет. Питър си падаше по класически поп певци. От друга страна, Тони Синатра би било твърде очевидно.

Бръкна под шофьорската седалка за единственото нещо, което го нямаше в плика. Извади мек кожен калъф. Дръпна ципа и намери онова, което очакваше: 9-милиметров „Зиг Зауер“ П226 и три заредени пълнителя. Това беше неговото предпочитано оръжие. Бръкна под седалката още веднъж и измъкна втора торбичка — в нея имаше заглушител. Всичко останало, от което имаше нужда, щеше да е в комплекта за наблюдение, който със сигурност беше в задната част на автомобила.

Прибра пистолета, пълнителите и заглушителя в жабката и подкара експлоръра.