Чистачът

39.

Когато наближиха летището, Куин извади визитната картичка, която му бе дал д-р Гарбер. Обърна я така, че да се вижда телефонният номер, и я подаде на Орландо.

— Обади се. — Който и да вдигнеше, би трябвало да може да повика Борко или Дал.

От другата страна на линията вдигнаха почти веднага. След като затвори, Орландо каза:

— Скоро ще ни звъннат.

След по-малко от половин минута телефонът иззвъня.

— Дай на мен — каза Куин.

Орландо му подаде апарата. Куин натисна бутона за връзка и вдигна телефона до ухото си.

— Да?

— Искал си да говориш с мен? — Беше Борко.

— Ще бъда кратък. Ще ви върнем буса, когато ни върнете момчето.

— Защо са ми излишни грижи? Скоро ще ви хванем, а момчето вече е при нас.

— Обади се на приятелите ти в помпената станция — каза Куин и прекъсна връзката.

От вътрешния джоб на якето си измъкна нещо, което приличаше на дебела кредитна карта. В единия край имаше две ключета. Първото беше предпазителят. Куин го премести на положение „изключено“. Второто ключе имаше две позиции: А и Б, които позволяваха достъп до два различни канала. Куин избра канал А. Под ключето имаше магнитна лента, кодирана да разпознава отпечатъка на десния му палец.

— Внимавай — предупреди Орландо.

Той постави палеца си върху лентата и устройството го поздрави с едва доловимо писукане.

Ако всичко беше проработило както трябва, сферата в Нойкьолн току-що бе изригнала като висока стоманодобивна пещ. Куин беше сигурен, че е сложил повече от достатъчно семтекс, за да изпепели всеки остатъчен вирус. Ако превключеше на канал Б и отново докоснеше лентата с палец, щяха да се взривят експлозивите в задната част на буса. Като предпазна мярка, Орландо и Нейт също разполагаха с такива устройства.

Куин погледна в огледалото. Беемвето не показваше външни реакции, но телефонът почти веднага пак започна да звъни.

— Какъв беше смисълът на това? — попита Борко.

— Показно. Ако не ни върнете Гарет жив и здрав, сградата ви в Нойкьолн няма да е единственото разрушено нещо. Твой ред е.

И отново затвори.

— Наистина ли мислиш, че ще стане? — попита Орландо.

Единственият му отговор беше кимване и усмивка. Всъщност истината беше, че очакваше да е свободен и в безопасност, когато дойдеше времето да позвъни. Както стояха сега нещата, просто се надяваше, че поне един от тях ще успее да се измъкне жив.

— Внимавай! — подвикна Орландо.

На по-малко от половин пряка пред тях изскочи едно волво и им препречи пътя. Куин обръщаше прекалено много внимание на колата зад тях и почти не му остана време да реагира. Натисна газта до ламарините и завъртя волана така, че с приплъзване да минат покрай предницата на волвото.

Чу се стържене на метал: бусът отмести волвото от пътя, като при това му отпра калника.

— Браво — каза Орландо.

Куин натисна педала докрай.

Прекосиха града, минаха покрай летище „Тегел“ и навлязоха в по-малко оживените околности на германската столица. Беемвето все още беше зад тях заедно с волвото, останало без калник.

Все още нямаше никаква вест от Нейт.

— Скоро ще трябва да зарежем буса — обади се Куин.

През цялото време беше следил уредите на арматурното табло. Имаха предостатъчно гориво, но налягането на маслото непрекъснато падаше.

— Не можем — възрази Орландо. — Имаме нужда от него.

— Нямаме избор.

— Не! — изкрещя тя. — Не можем. Трябва ни, за да намерим Гарет!

Куин забеляза малко по-напред покрит със сняг път, който водеше в горист район. Имаше знак за строеж и надпис, че никой освен служителите на фирма „Бун Индъстриз“ няма право да го използва.

В последната секунда насочи буса по него. Волвото прелетя край отклонението, понеже не можа да завие навреме, но беемвето успя, макар задницата му да поднесе по заснежената земя.

— Какво правиш? — попита Орландо.

— Опитвам се да останем живи.

Пътят извиваше през горичка и излизаше в едно сечище. Това трябваше да е строителната площадка, обаче не бе напреднала повече от очертаване на бъдещия изкоп. Вероятно работата беше спряна в началото на зимата.

Куин полетя през разчистената площадка. Някъде трябваше да има изход, друг път, водещ до строителната площадка. Зад него беемвето навлезе в сечището и спря. Без съмнение пътниците се уплашиха да не попаднат в засада. Миг по-късно към тях се присъедини волвото. Куин се бе надявал да направят точно това.

Продължи да кара през полето и да се отдалечава от тях. Теренът го принуди да намали скоростта само на няколко мили в час. Очите му обхождаха бързо приближаващите дървета.

— Какво търсиш? — попита Орландо.

— Изход. Някакъв друг път.

И двамата замълчаха, оглеждаха се. После Орландо извика:

— Ето там!

Сочеше една пролука между дърветата вляво. Куин подкара натам и почти на мига разбра, че е направил грешка. Теренът стана неравен и набразден. Куин започна да върти волана ту наляво, ту надясно и изведнъж…

Силен трясък разтърси буса — предното дясно колело хлътна в невидима дупка, широка почти метър. Предницата задра. Куин даде газ докрай, бусът подскочи напред и се измъкна на равното, но белята вече беше станала. Гумата се спука. А скърцането подсказваше, че вероятно е изкривена и полуоската.

Куин изруга и спря.

— Не можем да спираме тук — викна Орландо.

— Нямаме избор — натърти Куин. — Свършено е с буса.

Загаси двигателя и погледна през прозореца към двете коли. Те все още бяха на входа за строителната площадка, но сега там кипеше дейност.

Шофьорът на волвото отиваше към другата кола. Прозорецът се спусна и известно време шофьорът слуша. Обърна се и извика нещо към волвото. Задните врати на шведския автомобил се отвориха рязко и оттам изскочиха двама мъже. Затичаха през полето, но не право към буса, а успоредно.

— Слизай, слизай! — викна Куин.

Бусът беше спрял под ъгъл, който прикриваше дясната страна от двата автомобила. Орландо блъсна вратата да се отвори и се измъкна навън. Куин бързо я последва.

Щом излезе, бръкна в джоба си и извади дистанционното взривателно устройство. Свали предпазителя и премести ключето на канал Б. За да е сигурен, че няма да взриви заряда предварително, държеше устройството в лявата ръка.

Над заснеженото поле отекна вик:

— Куин?

Беше Борко.

— Куин! Не ти ли писна вече? Хубаво бягство! Но вече трябва да се откажеш, приятелю! Нямаш никакъв шанс!

Дърветата бяха на трийсетина метра от тях и Куин кимна натам.

— Върви — каза на Орландо. — Аз ще им отвлека вниманието. В мига, когато си на позиция, ще взривя семтекса.

Видя колебанието в очите й.

— Ще тръгнем заедно — настоя тя и вдигна пистолета. — Ако успеем да стигнем до дърветата, можем да ги отстреляме. Тогава няма да се налага да взривяваме буса.

— Няма да се получи — възрази Куин.

— По дяволите, можем поне да опитаме!

— Добре. Ще опитаме. Но ако не се получи, ще взривим буса.

Орландо въздъхна и кимна.

— Куин, свършено е с теб! Не разбираш ли? — Гласът на Борко трепереше от ярост. — Остави пистолета и излез, за да мога да те виждам!

Като внимаваха бусът да е между тях и колите, Куин и Орландо се затичаха към гората.

— Куин, не ме изкарвай от нерви! — продължи да вика Борко. — Причини големи щети! Но това е само бизнес! Разбирам те! Както съм сигурен, че разбираш защо не мога да ти позволя да избягаш!

Дърветата вече бяха само на десет метра.

— Борко, там! — извика друг глас отдясно на Куин. — Почти са стигнали гората!

Куин погледна през рамо. Един от биячите на Борко тъкмо заобикаляше буса.

— Бягай — викна той и блъсна Орландо напред.

Спринтираха към укритието на дърветата, Орландо беше на крачка пред Куин. Гората беше само на четири-пет метра. Внезапно изгаряща болка прониза лявото бедро на Куин, той се блъсна в Орландо и я събори на земята.

— Бягай! — кресна й. Имаше усещането, че кракът му гори.

Тя се надигна и хукна. Стигна до дърветата, спря и се обърна в паника. Той веднага разбра какво не е наред. Беше изпуснала пистолета — видя го на земята само на две крачки от себе си. Твърде далече, за да може да допълзи до него или да се върне да го вземе. Макар че май се готвеше да направи точно това.

— Не! — изрева Куин. — Бягай!

Един куршум се заби в дървото до главата на Орландо.

— Бягай! — извика Куин отново.

Този път тя го послуша и изчезна сред дърветата.

Куин си пое дълбоко дъх и изви глава, за да огледа крака си. Очакваше да го види разкъсан, но куршумът само бе издълбал бразда по задната част на бедрото му, без напълно да проникне в мускула.

Чу стъпки на тичащи хора. Никога нямаше да стигне до дърветата. Трябваше да вдигне буса във въздуха… но както Орландо бе изпуснала пистолета, той бе изпуснал устройството. Край на всичко.

— Обърни се! — Гласът идваше от съвсем близо. — Бавно!

Куин се надигна, опитваше се с всички сили да не позволи на болката, от която му се виеше свят, да се изпише на лицето му. Успя да се претърколи по гръб и усети нещо твърдо под дясната си ръка. Дистанционното. Но беше прекалено високо, почти до лакътя му. Не можеше да го стигне незабелязано.

Човекът на Борко стоеше над него. Държеше пистолет, насочен право в главата на Куин.

— Пипнах го!

След минута беемвето спря до тях.

Първо се отвори предната дясна врата и от нея слезе шофьорът на волвото. Веднага след това от задната се появи Борко.

— Жената? — попита сърбинът, докато крачеше към тях.

— Избяга в гората — отговори мъжът, който беше улучил Куин.

Сърбинът кимна и после каза на мъжа и партньора му, който също бе стигнал до буса:

— Хванете я!

Двамата веднага забързаха към дърветата, за да намерят Орландо.

Борко се усмихна, после се върна при колата и каза високо:

— Жената липсва. Но ще я хванем.

Куин погледна отворената задна врата. „Значи и Пайпър се появи“, помисли си.

Пътникът на задната седалка се наведе към вратата и слънчевата светлина огря дясната страна на лицето му. Нещо не беше наред. Изобщо не приличаше на Пайпър.

А после Куин спря да диша. Вероятно шокът от раната беше причина да му се привиждат разни неща. Да, сигурно беше от шока.

Мъжът бавно спусна крака от колата, после се изправи и тръгна към Куин и Борко. Стигна до тях, спря и погледна надолу.

— Очевидно съм те обучил добре — каза с глас, който звучеше като дрезгав грак.

— Не! — промълви Куин. — Ти си мъртъв! Видях те да умираш.

Дъри, учителят на Куин, се изсмя.

— Така ли? Не се чувствам особено мъртъв. — Погледна към буса и очите му се спряха за миг на повреденото колело. — По дяволите! Благодаря, че ни съсипа транспорта.

— Можем да преместим кашоните в колите — предложи Борко.

Куин се опита да се съсредоточи. За това му беше нужна цялата воля. И дори тогава една част от съзнанието му крещеше: „Това не е той! Не е той!“.

Какво бе казал Борко току-що? Нещо за кашоните. Да ги преместят. Мамка му! Ако се качаха в каросерията, щяха да намерят бомбата. Трябваше му дистанционното, но то беше под ръката му. Ако се опиташе да го грабне, Борко щеше да го застреля.

— Сложи колкото можеш от кашоните в багажника на колата ми — нареди Дъри на шофьора на волвото. — После може да вземете останалите във вашата кола — след като се оправите с жената.

— Окей — отговори мъжът.

Куин го гледаше как отива до буса и отваря задните врати.

Борко клекна до Куин.

— Прецака ни разписанието. Сега някои хора трябва да работят много бързо. Това няма да ги зарадва.

Шофьорът на волвото се наведе в каросерията, извади два кашона и ги отнесе до беемвето. Капакът на багажника на лимузината се отвори точно преди да стигне до него.

— Може да им дадеш по няколко от ментовите бонбончета — прошепна Куин. — Това ще им оправи настроението.

Борко се ухили.

— Чудех се колко знаеш. Жалко, защото се опасявам, че не мога да прахосвам бонбоните за тях.

— Защото не са бошнаци ли? — попита Куин.

Борко застина.

— Как си разбрал това?

— Боже мили — обърна се Дъри към Борко, — това няма значение.

— Как разбра? — повтори Борко, все така клекнал до Куин.

Още два кашона потънаха в багажника на беемвето. Куин ги добави към сметката, която водеше наум.

— Борко! — излая Дъри. — Хайде. Нямаме време за тия глупости.

Борко се изправи неохотно.

Дъри погледна Куин и каза:

— Ще пропусна приказките от рода на „как я караше“. Съгласен? Просто не ме интересува. Ти си мъртъв, Джони, момчето ми. Това е всичко, което ми трябва да знам. Кажи на оная кучка, твоята приятелка, когато я видиш оттатък, че ще се грижа за Гарет по-добре от нея.

Дъри се усмихна и извади изпод сакото си пистолет.

— Позволи на мен — обади се Борко. — Той уби няколко души от екипа ми. Дължа им неговия живот.

— Ти будалкаш ли се с мен? — озъби се Дъри. — Стига с тия лайна за чест и така нататък.

— Позволи ми — настоя Борко. — Ще ти дам половината от моя дял.

Дъри повдигна вежди, после се засмя.

— Щом толкова настояваш, добре. — После погледна Куин. — Знаеш, че мога да бъда купен. — Засмя се отново, след това бавно тръгна към беемвето.

Когато го наближи, предната врата се отвори и слезе Лио Тъкър. Куин присви очи. Беше редно да очаква, че ще е тук, но да го види толкова от близо… Заля го неистов гняв. Австралиецът отвори задната врата и я задържа. Докато менторът на Куин се качваше, шофьорът на волвото сложи в багажника още два кашона.

„Шест“ — отброи Куин наум.

— Вие, момчета, вземете остатъка — подвикна Дъри на Борко.

Миг по-късно беемвето потегли и започна да се отдалечава. Докато Борко проследяваше колата с очи, Куин бързо премести ръката си. Сега дистанционното беше под дланта му.

Борко вече се обръщаше към него. Куин приплъзна дистанционното в дланта си, но я остави разтворена на земята. Знаеше, че няма да има време да го включи, за да успее да отнесе и беемвето. Някои от вирусите щяха да се измъкнат.

— Окей. А сега да се позабавляваме — ухили се Борко и извади от кобура под мишницата си пистолет. Беше ЗИГ П226, същият като на Куин.

— Защо у Гибсън нямаше визитка? — попита Куин. Опитваше се да печели време, докато обръщаше дистанционното в ръката си така, че палецът му да прилепне както трябва.

Борко смръщи чело за миг, после се усмихна.

— Имаш предвид у вас? Искаш ли да знаеш истината? — Той леко се наведе напред, сякаш споделяше тайна. — Трябваше да изреже името на Дал на гърдите ти.

„Е, това обяснява нещата“, помисли Куин, докато се уверяваше, че предпазителят е изключен.

— Знаеш ли какво — подхвърли Куин, — планът ти няма да успее. — Премести палеца си на ключето за каналите. Преместил ли го беше вече на канал Б?

— Не ми пука какво мислиш. Ще успее.

И зареди патрон в цевта.

— Нямам предвид, че вашите учени са оплескали работата и че опитът ви за етнически геноцид ще обхване много по-широка публика. — „Надясно канал А, наляво Б. Така ли е? Надясно А… Не. Наляво А, надясно Б.“

— Не геноцид — отговори Борко и вдигна пистолета, — а унищожаване на вредители.

Лостчето беше преместено надясно.

— Както и да е — каза Куин и рискува да хвърли един поглед покрай Борко към буса, чудеше се дали е достатъчно далеч от него. Бяха почти на тридесет метра и той лежеше на земята. Дано взривът нанесеше някакви рани на Борко. „Най-малкото ще го повали на земята и това ще ми даде възможност да се измъкна“, помисли си Куин.

— Не това е причината да не се получи.

— Сериозно? — попита Борко. — И защо?

— За съжаление вероятно никога няма да разбереш.

Куин притисна палеца си в магнитната лента… но не се случи нищо.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

Куин отново натисна пръст, но пак не се случи нищо. Устройството се беше повредило.

— Знаеш ли какво? — каза Борко. — Това няма никакво значение. Единственото, което има значение, е…

Каквото и да бе искал да каже, се изгуби в експлозията, която го разкъса.