Чистачът

18.

Дюк пристигна пред входа на хотел „Доринт“ с лимузина „Мерцедес“ С320 и десет минути закъснение.

— Много се радвам да те видя, Куин.

— Изобщо не си се променил — похвали го Куин, докато сядаше в колата.

Беше истина. Дюк не беше изгубил и грам от последния път, когато Куин бе работил с него.

Дюк само се изсмя, включи на скорост и се отдели от тротоара.

— Някакви неприятности?

— Не.

— Отдалеч ли пристигаш?

— Как може да живеете при такова време? — попита Куин в отговор, като пренебрегна въпроса.

Смехът на Дюк отново изпълни колата.

Срещата във вторник очевидно щеше да се проведе в сградата на стара неизползвана помпена станция в берлинския район Нойкьолн. Сградата се намираше на къса павирана улица — Шандауер Щрасе. Помпената станция беше от източната страна и горе-долу по средата на улицата. Дюк паркира мерцедеса в края на улицата и подаде на Куин малък бинокъл, за да може да огледа сградата по-добре.

— Има ли пазачи? — попита Куин, преди да погледне през бинокъла.

Дюк се усмихна.

— Един откъм предната страна и един отзад. — Акцентът му сякаш беше по-силен, отколкото преди две години. Приличаше на чешки или нещо подобно. Говореха на английски. Куин заподозря, че всъщност това е родният език на Дюк. — Този отпред обикновено седи в кола на улицата близо до главния вход.

Куин вдигна бинокъла и погледна. Със сигурност имаше човек в едно очукано „Волво“ близо до входа на помпената станция. Изглежда, четеше вестник.

— И вътре няма пазачи?

— Доколкото можах да установя — отговори Дюк, после вдигна рамене. — Обаче казва ли ти някой?

Оградата беше от ковано желязо, два метра висока. Дюк каза, че портата се заключвала в средата и се отваряла навътре. Самата сграда беше четириетажна, плюс таван, и беше по-висока, отколкото широка. Фасадата бе смесица от тъмночервени тухли и бетон. През метър имаше високи тесни прозорци със сини метални рамки, стигаха почти до покрива.

Дюк каза, че по фасадата имало дупки от шрапнели и куршуми, забивали се в нея при падането на Берлин в края на Втората световна война.

— Не оставяй на тухлите да те заблудят. Стените са подсилени с половин метър бетон.

— Какво е разположението? — попита Куин. Беше проучил чертежите, но се надяваше Дюк да му каже още подробности.

Дюк посочи югозападния ъгъл на постройката.

— Ето там е входът, веднага зад ъгъла. Вътре предната част представлява две трети открито пространство, което свършва точно под тавана. Висока е четири етажа, дълга е двадесет метра и също толкова широка.

— Доста голямо пространство.

— Използвали са го за машините, но вече ги няма — обясни Дюк. — Вътре от южната страна има стълбище нагоре. На всеки етаж има две помещения. Малко, около шест на осем метра, и голямо — десет на двадесет.

— Всички ли са използваеми?

— Едва ли. Може би само тези на първия и втория етаж. — Дюк го погледна. — Извинявай, забравих, че си американец. На втория и третия етаж.

В Европа партерът си беше партер, а първият беше над него. Обаче Куин вече беше съобразил това.

— Това ли е всичко?

— Таванът. Голямо пространство. Обхваща цялата сграда. Но моето предположение е, че е празен и не се използва. Влизал съм веднъж в тази сграда, но беше преди години. Дори по онова време подът на тавана беше доста несигурен. Ако пропаднеш, има да падаш доста дълго.

— А мазето? — попита Куин.

Дюк поклати глава.

— Никога не съм слизал там.

За мазето чертежите посочваха само, че е голямо отворено пространство. Нищо повече.

— Кога мога да вляза?

— Ако си готов, тази нощ ще е най-добре. Мисля, колкото повече наближава времето на срещата, толкова по-трудно ще става. Съгласен?

— И аз мисля така. Как ще вляза?

Дюк се усмихна и бръкна в джоба си — процес, който изискваше доста усилия. Извади лъскав сребрист ключ.

— За предната врата. Щастливият Берлин сега е мой дом. Познавам всички. — Дюк се изкикоти. — Екипът ти готов ли е?

— Да.

— Мога ли да попитам кои са?

— Дай ключа — каза Куин.

Дюк го пусна в шепата му.

— Как ще минеш покрай пазачите?

— Не се тревожи за това.

Куин отново вдигна бинокъла и огледа сградата. После го подаде на Дюк.

— Достатъчно ли видя? — попита той.

Куин погледа сградата още малко, после кимна.

— Засега да.

Куин накара Дюк да го остави в Шарлотенбург под предлог, че трябва да си набави някои неща, но вместо това отиде до спирката на метрото и взе номер 7 в посока изток. Слезе на Берлинер Щрасе, като както винаги провери дали някой не е решил да се присъедини към нето. Никой не беше.

Прехвърли се на номер 9, на север към Курфюрстендам15. Пак нямаше нищо подозрително. Изкачи се на улицата и се гмурна в тълпите на Ку’дам. Почти половин час се преструваше, че разглежда витрините и внимаваше за опашка. Накрая, когато се убеди, че е сам, хвана такси за Мите. Каза на шофьора да спре на две преки от „Четирите сезона“ и измина останалата част от пътя до апартамента на Орландо пеша.

Отключи си с ключа, който беше задържал. Нейт подскочи от дивана, грабна дистанционното и намали звука на телевизора. Орландо се беше привела над компютъра и попита, без да отмества очи от екрана:

— Как мина?

Куин им предостави кратко резюме и накрая отбеляза:

— Обаче все още няма пряка връзка с разрушаването на Офиса.

— Каза ли нещо друго?

Куин поклати глава.

— Не. Каза, че макар Офисът никога да не бил споменаван, бил сигурен, че той е причината за цялата шумотевица. Каза, че имал предчувствие.

— Не спомена ли Борко? — попита Нейт.

— Не, но и аз не попитах. Борко стряска много хора и се уплаших да не би Дюк да ни зареже и да изчезне. Независимо дали ни харесва, или не, имаме нужда от него. — На масичката до Нейт имаше бутилка вода. — Ти ли пиеш от нея?

Нейт я взе и му я подхвърли.

— И какво мислиш? — попита Орландо.

Куин вдигна рамене.

— Вероятно има голям шанс това да е задънена улица. Но нямаме от какво друго да започнем. — Отвори бутилката и отпи. — Ти научи ли нещо?

Тя натисна няколко клавиша.

— Да, но не това очаквах.

Куин изчака.

— Говори се, че причината Борко да е недостъпен през последния месец и половина е, защото оздравява.

— От какво?

— Не зная, но разбрах, че се е случило в Рим. Зевс разчиствал. Каза, че едва успял да изкара Борко оттам, преди да се появят местните ченгета.

— Говорила си със Зевс?

— Аха. Но това е всичко, което ми каза — отговори тя. — Заяви, че не знаел с кого се е срещнал Борко.

— Размяна ли е било? — Куин отиде до прозореца и погледна навън. Над града се събираха черни облаци. Прогнозата беше, че по-късно вечерта ще вали сняг. — Сигурна ли си, че не е било обикновено елиминиране?

— Искаш да кажеш с Борко като мишена?

— Той или неговият контакт.

— Зевс каза, че е било почтена размяна. Не знаел защо нещата са се сговнили.

— И Борко е работил за сирийците?

— Според Зевс, да.

Куин я погледна.

— Ти вярваш ли му?

Тя се поколеба, после поклати глава отрицателно.

— Какво смяташ, че се е случило?

— Нищо.

— Нищо?

— Порових още малко, но няма полицейски доклади, които дори да намекват, че същата нощ се е случило нещо като описаното от Зевс. Ако ченгетата едва не са ги заловили, все трябва да се е случило нещо.

— Мислиш, че операцията в Рим изобщо не я е имало?

— Да — потвърди тя, — точно това мисля.

Куин отново се загледа през прозореца.

— Интересно. Значи Зевс лъже.

Орландо кимна.

— Но защо? — попита Куин.

— За да пусне димка за прикритие — предположи тя. — Да предостави възможност на Борко да излезе от светлината на прожекторите, така че да може да се съсредоточи върху нещо по-голямо.

— Като елиминирането на Офиса.

Орландо се намръщи, после поклати глава.

— Не пасва.

Куин въздъхна. Беше съгласен с нея.

— Щеше да е много по-лесно, ако някой беше поел отговорност.

— Да, но щеше да направи работата безинтересна — каза тя.

Куин отпи още една глътка вода, после остави шишето до дивана.

— Добре, Борко все още е заподозрян, но ще останем отворени и за други възможности.

— Точно така — потвърди Орландо.

— Но ако е Борко, липсва още нещо.

— За мотив ли намекваш? — попита Нейт.

— Не — отговори Куин. — Единственият мотив, от който се нуждае, са парите. По-важно е кой плаща сметките. Борко е само наемник.

Орландо се поколеба.

— Може би зная отговора на този въпрос.

— Казвай.

— Намерих няколко отпратки, че Борко бил забъркан с Дал.

— Дал? — попита Куин. — Звучи ми познато.

— Аха — продължи тя. — И аз си помислих същото, затова порових малко. Очевидно действа от края на осемдесетте. Незначителен играч. Не можах да намеря човек, който да е работил за него, но все още проверявам. Останах с впечатлението, че сега възлага голяма част от работата на Борко. Но може и да бъркам.

— Окей. Първо ще се съсредоточим върху следата на Дюк. Може и да е Борко. Или някой друг. Или пък този Дал. Да се надяваме, че който и да е, нещата ще се изяснят. Ако това не стане и Борко не е пряко замесен в тази среща, ще го подгоним направо.

Орландо кимна.

— Нейт, ще дойдеш с мен тази вечер — нареди Куин.

— Окей — отговори младежът.

Куин погледна Орландо.

— Ти ще държиш връзка с нас по радиото. Така ще мога да ти съобщя, ако открия нещо полезно.

— Каква съм късметлийка — пошегува се тя. — Ще си седя на топличко.