Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

ДжуджетоНеделя, 20 март

Имаше едно време едно момче. То беше около четиринадесетгодишно, дълго и слабо и със светли като лен коси. За нищо не го биваше. Най-много от всичко обичаше да спи и да яде, а след това — да прави пакости.

Една неделна утрин родителите на момчето се стягаха да отидат на черква. То седеше по риза на края на масата и си мислеше колко е хубаво, че и баща му, и майка му излизат, та ще може да се позабавлява самичко няколко часа. „Сега ще мога да откача пушката на татко и да гръмна веднъж, без някой да ми пречи“ — каза си то.

Но бащата като че ли отгатна мислите на момчето; както стоеше на прага, готов да излезе, той се спря и се обърна към него.

— Щом не искаш да дойдеш на черква с майка си и с мен — каза той, — можеш поне да прочетеш проповедта в къщи. Обещаваш ли да я прочетеш?

— Да — рече момчето, — мога да я прочета. — И разбира се си помисли, че ще почете толкова, колкото му се чете.

На момчето се струваше, че майка му никога не е била толкова чевръста. Тя за миг-се намери при лавицата, взе „Проповедите“ на Лютер и ги сложи на масата до прозореца, като отвори на днешната проповед. Разгърна също и евангелието и го остави до „Проповедите“. Най-после бутна до масата голямото кресло, което бяха купили миналата година на разпродажбата в къщата на свещеника във Веменхьог и на което не биваше да седи никой друг освен баща му.

Момчето си мислеше, че майка му си прани излишен труд да върши всичко това, защото не смяташе да прочете повече от една-две страници. Но сега бащата като че ли за втори път отгатна мислите му. Той се върна при него и каза строго:

— Внимавай да четеш както трябва! Като се върнем, ще те изпитам за всяка страница и ако си прескочил някоя — да му мислиш!

— Проповедта е четиринадесет страници и половина — каза майка му, сякаш за да определи размера. — Трябва веднага да седнеш да четеш, за да успееш да я свършиш.

Най-после те тръгнаха и докато стоеше на вратата и ги изпращаше с поглед, момчето се чувствуваше като хванато в капан. „Сега те вървят и ликуват, че са измислили такова хубаво нещо — да вися над проповедта през всичкото време, докато ги няма!“ — ядосваше се то.

Но баща му и майка му съвсем не ликуваха, а бяха много загрижени. Те бяха бедни селяни, имотът им не беше по-голям от една градина. Когато се заселиха тук, можеха да отглеждат само една свиня и няколко кокошки; но бяха много трудолюбиви и усърдни хора и сега имаха и крава, и гъски. Беше им потръгнало в живота и в тази хубава сутрин те щяха да вървят към черквата, доволни и весели, ако не ги тревожеше мисълта за сина им. Бащата се вайкаше, че той е толкова муден и мързелив, че не може нищо да научи в училище и е такъв негодник, че не го бива дори гъските да пасе. Майката не можеше да възрази нищо, но повече се измъчваше от това, че синът й е буен и лош и се отнася жестоко към животните и хората.

— Дано бог прогони злината му и го направи по-добър! — каза майката. — Инак ще бъде цяло нещастие и за него, и за нас.

Момчето дълго мисли да чете ли проповедта, или не. Най-после реши, че е по-добре този път да бъде послушно. Седна в креслото на свещеника и зачете полугласно. Но след малко усети, че това го приспива и започва да клюма.

Навън беше прекрасен пролетен ден, макар да бе едва двадесети март. Но момчето живееше в Западен Веменхьог, далеч на юг в Сконе, където пролетта беше вече в пълния си разцвет. Още не бе се раззеленило, но всичко беше напъпило. Всички ровове бяха пълни с вода, а по бреговете цъфтяха лютичета. Храстите край каменната ограда бяха кафяви и лъскави. Далечната букова гора сякаш набъбваше и от час на час ставаше по-гъста. Небето беше високо и яркосиньо. Вратата беше отворена и в стаята долиташе песента на чучулигите. Кокошките и гъските се разхождаха из двора, а кравите, които надушваха пролетния лъх чак в обора, мучеха от време на време.

Момчето четеше, клюмаше и се бореше със съня. „Не, не бива да заспивам — мислеше си то, — защото цял предиобед няма да свърша с това четене.“

Но накрая все пак заспа.

Колко бе спало, то не знаеше; събуди го лек шум зад гърба му.

На прозореца пред момчето висеше малко огледало, което отразяваше почти цялата стая. Като вдигна глава, то случайно погледна в огледалото и видя, че капакът на майчиния му сандък е вдигнат.

Майка му имаше голям и тежък дъбов сандък, обкован с желязо, който можеше да отваря само тя. В него държеше наследените от своята майка неща, които й бяха особено скъпи. Там имаше няколко стари рокли от червено сукно с къси, обшити с бисер елечета и набрани поли. Имаше и бели, колосани забрадки, и тежки сребърни токи, и верижки. Сега всичко това вече не се носеше и майка му често беше мислила да продаде тези вехтории, но не й даваше сърце.

Сега момчето виждаше съвсем ясно в огледалото, че капакът на сандъка е вдигнат. То не можеше да разбере какво е станало, защото майка му беше затворила сандъка, преди да излезе. Тя никога не оставяше сандъка отворен, когато момчето беше само в къщи.

Хвана го страх. Боеше се да не би в къщата да се е промъкнал крадец. Не смееше да мръдне, само седеше и гледаше в огледалото.

Докато чакаше да се покаже крадецът, момчето се питаше каква е онази черна сянка на края на сандъка. Взираше се напрегнато и не можеше да повярва на очите си… Това, което отначало приличаше на сянка, ставаше все по-ясно и по-ясно и скоро момчето забеляза, че не е сянка, а нещо живо. И наистина едно джудже бе възседнало ръба на сандъка.

Момчето беше чувало да се говори за джуджета, но никога не можеше да си представи, че те са толкова малки. Джуджето, което седеше на ръба на сандъка, беше не по-високо от педя. То имаше старо, сбръчкано, голобрадо лице и носеше дълго черно палто, панталони до коленете и широкопола черна шапка. Беше много докарано и изящно, с бели дантели на шията и на ръкавите, с токи на обувките и връзки с розетки на чорапите. Джуджето бе извадило от сандъка бродиран нагръдник и разглеждаше старинната изработка с такова възхищение, че не забеляза кога момчето се е събудило.

Когато видя джуджето, то много се учуди, но не се уплаши. Нима можеше да се уплаши човек от нещо толкова малко? И понеже джуджето седеше така погълнато от заниманието си, че нито виждаше, нито чуваше, момчето си помисли, че ще е много забавно да му изиграе някоя шега: да го бутне в сандъка и да затвори капака или пък нещо подобно.

Но момчето не беше чак толкова смело да се реши да пипне джуджето с ръце. То се поогледа наоколо, за да намери нещо, та да го бутне. Местеше поглед от софата до разтегателната маса и от масата до печката. Огледа гърнетата и кафеника на полицата до печката, ведрото с вода до вратата, лъжиците, ножовете, вилиците, чашите и чиниите, които се виждаха през полуотворената вратичка на шкафа. Погледна пушката на баща си, окачена на стената до портрета на датската кралска двойка, мушкатото и обичките, които цъфтяха на прозореца. Най-сетне погледът му падна върху една стара мрежа за ловене на мухи, закачена на рамката на прозореца. В миг то грабна мрежата, скочи и замахна с нея към ръба на сандъка. И само се учуди на успеха си, Не му беше ясно как стана това, но наистина бе хванало джуджето. Горкото джудже лежеше на дъното на дългата мрежа с главата надолу и не можеше да се измъкне от нея.

В първия миг момчето съвсем не знаеше какво да прави с пленника си. То само размахваше мрежата напред-назад, за да не може джуджето да излезе от нея.

Джуджето почна да му се моли да го пусне. Дълги години то им било правило добрини и заслужавало да се отнасят по-добре с него. Ако момчето го освободяло, то щяло да му даде един стар талер, сребърна верижка и една златна монета, голяма колкото капака на сребърния часовник на баща му.

Момчето не намираше, че това е кой знае какво, но откакто държеше джуджето в своя власт, бе започнало да се бои. Чувствуваше, че това е някакво непознато, опасно и чудновато същество и щеше да му бъде много приятно да се отърве от него.

Затова то веднага се съгласи и престана да люлее мрежата, та джуджето да може да излезе от нея. Но когато джуджето почти се беше измъкнало, на момчето му хрумна, че би могло да получи на ръка нещо повече, а също така да има и разни други облаги. Трябваше поне да постави условие джуджето да му натъпче с някаква магия проповедта в главата. „Колко съм глупав, че го освободих!“ — помисли си то и започна да разтърсва мрежата, та джуджето да падне отново в нея.

Но в същия миг получи такава страшна плесница, че главата му насмалко не се пръсна на парчета. Блъсна се най-напред в едната стена, после в другата и накрая падна на пода в безсъзнание.

Когато дойде отново на себе си, то беше само в стаята. От джуджето нямаше и следа. Сандъкът беше затворен, а мрежата за мухи висеше на обикновеното си място на прозореца. Ако дясната му буза не пареше още от плесницата, то щеше да си помисли, че всичко е било сън. „Татко и мама сигурно ще сметнат, че е било точно така — казваше си то. — Те едва ли ще ми простят нещо от проповедта заради джуджето. Най-добре ще е да седна пак да чета.“

Но като тръгна към масата, забеляза нещо странно. Не е възможно стаята да е станала по-голяма. Защо тогава трябваше да направи толкова много крачки, за да стигне до масата? И какво беше станало с креслото? То като че ли не беше по-голямо от по-рано, но момчето трябваше да се изкачи на пречката и после да се покатери на седалището. И с масата беше станало нещо. То не можеше да погледне над нея, ако не се качи на ръчката на креслото.

„Какво е това? — питаше се момчето. — Джуджето сигурно е омагьосало и креслото, и масата, и цялата къща.“ Книгата с проповедите лежеше на масата и на пръв поглед като че ли беше същата, но и с нея трябва да бе станало нещо, защото то не можеше да прочете нито дума, без да се качи върху самата книга.

Момчето прочете няколко реда и вдигна очи нагоре. При това погледът му падна върху огледалото и то извика високо:

— Я, още едно джудже!

Защото в вгледалото ясно се виждаше едно съвсем мъничко момченце с нощна шапчица и кожени панталонки.

— То е облечено също като мен! — каза момчето и плесна ръце от учудване. Тогава видя, че момченцето в огледалото направи същото.

Момчето започна да дърпа косите си, да си щипе ръцете, да се върти, а образът в огледалото тутакси правеше същото.

То изтича няколко пъти до огледалото и надникна зад него, за да види не се ли крие някое малко човече. Но там нямаше никой и то почна да трепери от страх, защото разбра, че джуджето го бе омагьосало и че самото то е мъничкото момченце, което вижда в огледалото.

Дивите гъски

Момчето никак не искаше да повярва, че е станало джудже. „Аз само сънувам и си въобразявам — мислеше си то. — Ще почакам малко и пак ще стана човек.“

Застана пред огледалото и затвори очи. Отвори ги чак след няколко минути, като очакваше, че всичко е минало. Но не — то си бе все така мъничко. Иначе беше същото както преди: бялата като лен коса, луничките на носа, кръпките на кожените панталони и дупката на чорапите — всичко беше същото, само че много по-намалено.

Не, ясно е, че няма полза да стои и да чака. Трябваше да опита нето друго. Изглежда, най-умното ще е да намери джуджето и да се помири с него.

Скочи на пода и затърси. Надникна зад столовете и шкафа, под софата и в печката. Мушна се дори и в няколко миши дупки, но джуджето го нямаше и нямаше.

Докато търсеше, то плачеше, молеше се и обещаваше какво ли не. Никога вече няма да изменя на думата си, няма да лудува, няма да заспива над проповедта. Само да стане пак човек, ще бъде прекрасно, добро и послушно момче. Но никакви обещания не помагаха.

Изведнъж си спомни, че майка му бе разказвала, че джуджетата обикновено живеели в оборите и веднага реши да отиде да потърси там. За щастие вратата на обора беше отворена, инак то не би могло да достигне бравата, за да я отвори само. И то излезе от стаята.

Като се озова в пруста, то потърси дървените си обуща, защото в стаята ходеше, разбира се, по чорапи. Тъкмо се чудеше как ще обуе големите, тежки дървени обуща, когато видя на прага чифт малки обувчици. Като забеляза, че джуджето е помислило и за това, то се уплаши още повече. Изглежда, че магията щеше да трае дълго.

По старата дъбова дъска пред вратата на пруста подскачаше врабче. Щом видя момчето, то се развика:

— Вижвиж! Вижвиж! Вижте пазача на гъските Нилс! Вижте Палечко! Вижте Нилс Холгерсон Джуджето!

Гъските и кокошките веднага се обърнаха към него и се вдигна страшна врява.

— Кукуригу-у — викаше петелът, — тъй му се пада! Кукуригу-у, той ми дърпаше гребена.

— Кудкудяк! Тъй му се пада! — викаха кокошките безспир. Гъските се бяха струпали накуп, доближили главите си, и се питаха:

— Кой може да е направил това? Кой може да е направил това?

Но най-чудното бе, че момчето разбираше какво си приказваха те. То така се изненада, че застана на стълбата и заслуша. „Сигурно е, защото съм превърнат в джудже — каза си го. — Затова разбирам езика на птиците.“

Не можеше да понася кокошките да злорадствуват. Замери ги с камък и извика:

— Млъкнете, сган такава!

Но беше забравило, че не може вече никого да уплаши. Те се спуснала към него, наобиколиха го и се разкрещяха:

Кудкудя-як, тъй ти се пада! Кудкудя-як, тъй ти се пада!

Момчето се опити да избяга, но кокошките се спуснаха подире му й така се разкрещяха, че едва не го оглушиха. И то надали щеше да успее да се отърве от тях, ако не се бе задала котката. Щом я видяха, кокошките млъкнаха и като че ли забравиха всичко друго, освен да ровят червеи по земята.

Момчето веднага изтича при котката.

— Мила Мацо — каза то, — ти знаеш всички кътчета и дупки из двора. Кажи ми, моля ти се, къде мога да намеря джуджето?

Котката не отговори веднага. Тя седна, зави грациозно опашка около краката си и изгледа момчето. Беше голяма черна котка с бяло па гърдите. Гладката и козина лъщеше на слънцето. Ноктите й бяха прибрани, а очите — съвсем сиви е малка цепнатина в средата. Котката изглеждаше много добродушна.

Разбира се, че знам къде живее джуджето — рече тя учтиво, — но това още не значи, че ще ти го кажа.

— Мила Мацо, ти трябва да ми помогнеш — каза момчето. — Не виждаш ли как ме е омагьосало?

Котката поотвори очи и в тях засвяткаха зелени искрици злоба. Преди да отговори, тя замърка от удоволствие.

— Защо да ти помогна, задето толкова често ме дърпаше за опашката ли? — каза тя най-после.

Момчето така се разсърди, че забрави колко е малко и слабо. — Аз пак мога да те дръпна за опашката — каза то и се спусна към котката.

В миг тя така се промени, че момчето едва можа да я познае. Козината й настръхна. Гърбът й се изви, краката се удължиха, ноктите започнаха да драскат земята, опашката стана къса и дебела, ушите се обтегнаха назад, зафуча с уста, очите й се разтвориха широко и заблестяха с червени искри.

Момчето не искаше да отстъпи пред котката и направи още една крачка напред. Но тогава котката скочи право върху му, събори го и застана над него, с предните си лапи на гърдите му и със зинала над гърлото му уста.

Момчето почувствува как ноктите се забиват през жилетката и ризата в кожата му к как острите зъби гъделичкат шията му. И с всички сили почна да вика за помощ.

Ала никой не идваше и то вече си мислеше, че е дошъл последният му час, когато изведнъж почувствува, че котката измъква ноктите си и освобождава гърлото му.

— Така — каза тя, — това ти стига засега. Този път ще те пусна заради господарката ни. Искам само да знаеш кой от двама ни е по-силен.

С тези думи котката си тръгна все така смирено и благоприлично, както и беше дошла. Момчето беше толкова засрамено, че не каза нито дума, а забърза към обора, за да търси джуджето.

В обора имаше само три крави. Но когато момчето влезе, вдигна се такъв рев и шум, че човек можеше да ги помисли за тридесет.

— Му-у-у! — мучеше Майроз. — Хубаво е, че на този свят има справедливост.

— Му-у-у! — подеха и трите в един глас. Момчето не можеше да разбере какво казват, защото всички мучеха едновременно.

То искаше да попита за джуджето, но не можеше да ги надвика — кравите съвсем се бяха разбеснели. Те буйствуваха така, както когато то пускаше при тях чуждо куче. Ритаха, мъчеха се да се отскубнат от веригите, извръщаха глави и мушкаха с рога.

— Ти само ела, аз така ще те ритна, че дълго ще ме помниш! — закани се Майроз.

— Ела тука — каза Гул-Лиля — да потанцуваш на рогата ми!

— Ела да разбереш колко е приятно да те замерват с дървени обувки, както правеше ти през лятото! — викаше Шерна.

— Ела да ти платя за осата, която ми пусна в ухото! — ревеше Гул-Лиля.

Майроз, най-старата и най-умната, беше най-сърдита.

— Ела — рече му тя — да ти платя, задето буташе столчето на майка си, докато тя ни доеше, задето я спъваше с тежкото ведро с мляко, и за всичките сълзи, които е изплакала тук заради тебе!

Момчето искаше да им каже, че съжалява за лошото си държане към тях и че отсега нататък ще бъде добро, ако му обадят къде е джуджето. Но кравите не го слушаха. Те така беснееха, че то се уплаши да не би някоя от тях да се освободи, и реши, че най-добре ще бъде да се измъкне от обора.

Като излезе навън, то беше съвсем отчаяно. Разбра, че никой в двора не иска да му помогне да намери джуджето, Пък дори и да го намереше, едва ли щеше да има някаква, полза.

Момчето се покатери на широката каменна стена, която обграждаше целия двор и беше обрасла е тръни и къпини. Седна там, за да помисли какво ще стане, ако не се превърне, пак в човек. Колко щяха да се учудят майка му и баща му, като се върнат от черква! Цялата страна щеше да се чуди, щяха да идват хора и от Източен Веменхьог, и от Торп, и от Скюрюп: от цялата област Веменхьог щяха да идват да го гледат, А баща му и майка му може би щяха да го водят да го показват на панаира в Кивик.

Ах, колко страшно беше само като си помисли човек! Искаше му се никой никога да не го види.

Момчето беше безкрайно нещастно. Никой в целия свят не бе толкова нещастен като него. Сега то вече не беше човек, а изрод.

Полека-лека започваше да му става ясно какво значи да не си вече човек. Сега то беше откъснато от всичко: нямаше да може да играе с другите момчета, да наследи имота след смъртта на родителите си и съвсем нямаше да се намери момиче, което да се ожени за него.

То седеше и гледаше къщата. Това беше малка, паянтова, бяло боядисана къща, прихлупена от високия стръмен сламен покрив. Пристройките също бяха малки, а нивите — толкова теснички, че там едва можеше да се обърне кон. Но колкото и малък и беден да бе този имот, сега за него той беше прекрасен. То нямаше право на по-добро жилище от някоя дупка под обора.

Времето беше чудно хубаво. Всичко наоколо цъфтеше, благоухаеше и чуруликаше. А на него му беше толкова тежко! То никога вече нямаше да се зарадва на нещо!

Никога небето не е било така синьо като днес. Зададоха се и прелетните птици. Те идваха от далечни страни, бяха прелетели Балтийско море, право към Смюгехук, и сега отиваха на север. Имаше най-различни птици, но то познаваше само дивите гъски, които летяха в две дълги редици, събрани в ъгъл.

Бяха минали вече много ята диви гъски. Те летяха високо, но то ги чуваше, като викаха:

— Отиваме към планините! Отиваме към планините!

Когато виждаха домашните гъски, които се разхождаха из двора, дивите гъски се спускаха към земята и викаха:

— Елате с нас! Елате с нас! Отиваме към планините!

Домашните гъски несъзнателно повдигаха глави и се ослушваха, но отговаряха съвсем разумно:

— И тук ни е добре! И тук ни е добре!

Както казахме, времето, беше прекрасно, а въздухът — толкова свеж и лек, че сигурно беше истинско удоволствие да се лети. И след всяко ново ято диви гьски, което прелиташе, домашните гъски става ха все по-неспокойни. Понякога те дори изпляскваха с криле, сякаш им се искаше да отлетят и те. Но тогава елка стара гъска винаги се обаждаше:

— Да не сте полудели! Ония там хем гладуват, хем мръзнат. Слушайки крясъците на дивите гъски, един млад гъсок бе обхванат от истинска треска за пътуване.

— Ако мине още едно ято, тръгвам с него — каза той. Зададе се ново ято, което крещеше като другите. Тогава младият гъсок се провикна:

— Чакайте! Чакайте! И аз ще дойда с вас!

Той разпери криле и се вдигна във въздуха, но веднага падна на земята, защото не бе навикнал да лети.

Дивите гъски сигурно бяха чули вика му. Те завиха и полетяха бавно назад, за да видят дали идва.

— Чакайте! Чакайте! — извика той и отново се опита да литне.

Момчето, което лежеше на оградата, чуваше всичко. „Ако този голям гъсок избяга, ще бъде голяма загуба — помисли си то. — На татко и мама много ще им бъде мъчно, ако го няма, когато се върнат от черква.“

За момент то съвсем забрави, че е малко и слабо, скочи сред стадото гъски и обхвана с ръце шията на младия гъсок.

— Да не си посмял да отлиташ! — извика то.

Но точно в този миг гъсокът си спомни какво трябва да направи, за да се издигне от земята. Той нямаше време да се освободи от момчето и то се вдигна във въздуха заедно с него.

Издигаха се толкова бързо, че на момчето му се зави свят. Преди да се сети да пусне шията на гъсока, той се бе издигнал толкова високо, че момчето щеше да се убие, ако паднеше на земята.

Единственото, което можеше да направи, за да се чувствува по-до-бре, беше да се опита да се покатери на гърба на гъсока. И то наистина се настани там, макар и с голяма мъка. Не му беше лесно и да се крепи на гладкия гръб между двете крила, които се размахваха. За да не падне, то трябваше да зарови двете си ръце дълбоко в перушината и пуха.

Покривката на квадратчета

Главата на момчето беше така замаяна, че то дълго време не можа да дойде на себе си. Въздухът фучеше и свистеше срещу него, крилете се размахваха, а в перата сякаш вилнееше истинска буря. Около него летяха тринадесет гъски. Те махаха криле и квакаха. Всичко пред очите му танцуваше, ушите му шумяха. Не знаеше високо ли летят, или ниско и накъде отиват.

Най-после дойде на себе си дотолкова, че реши да разбере накъде го носят гъските. Но това не беше тъй лесно, защото не знаеше как ще намери смелост да погледне надолу. Беше сигурно, че ще му се завие свят.

Дивите гъски не летяха много високо, защото новият им спътник нямаше да понесе разредения въздух. Заради него именно те летяха малко по-бавно от обикновено.

Най-после момчето се реши да хвърли поглед към земята. Стори му се, че под него е разстлана голяма покривка, разделена на безброй малки и големи квадрати.

„Къде ли се намирам?“ — учуди се то.

Не виждаше нищо друго освен квадрат до квадрат. Някои бяха по-широки, други — продълговати, но всички имаха ъгли и прави линии, Нищо кръгло или начупено.

— Каква ли е тази голяма покривка на квадрати, която виждам долу? — каза момчето на себе си, без да очаква отговор.

Но дивите гъски, които летяха около него, веднага извикаха:

— Ниви и ливади! Ниви и ливади!

Едва тогава то разбра, че голямата покривка на квадрати е равнината на Сконе, над която летеше. Почна да разбира и защо е така разноцветна. Най-напред позна светлозелените квадрати: това бяха ръжените ниви, засети миналата есен и останали зелени под снега. Жълтосивите квадрати бяха стърнища, дето миналата година растеше жито, кафявите бяха стари ливади с детелина, а черните — запуснати пасбища или разорани угари. Кафявите квадрати с жълти краища сигурно бяха букови гори, защото в тях големите дървета, които растат в средата на гората, оголяват през зимата, а младите буки по края на гората запазват сухите си пожълтели листа чак до пролетта. Имаше също и тъмни квадрати със сиво в средата. Това бяха големите заградени чифлици с почернели сламени покриви и постлани с калдъръм дворове. Имаше и квадрати, зелени в средата, а отстрани обградени с кафяво. Това бяха градините, в които полянките се раззеленяваха, а храстите и дърветата около тях още не се бяха развити.

Като гледаше тия квадрати, момчето почна да се смее.

Дивите гъски го чуха и извикаха с укор:

— Хубава плодородна земя! Хубава плодородна земя!

Момчето веднага се умълча. „Как можеш да се смееш, когато ти се е случило най-ужасното нещо, което може да постигне човека!“ — мислеше си то.

Известно време стоя замислено, но скоро пак се разсмя.

След като посвикна малко с летенето и почна да мисли и за други работи, освен за това как да се задържи на гърба на гъсока, то забеляза, че въздухът е пълен с ята птици, които летят към север. Тези ята непрекъснато си подвикваха.

— Аха, и вие ли сте пристигнали днес? — викаха някои.

— Да, и ние — отговаряха гъските.

— Как ви се вижда пролетта?

— Нито лист по дърветата и студена вода в езерата — чуваше се отговор.

Като прелетяха над една къща, край която се разхождаха домашни птици, гъските завикаха:

— Как се казва чифликът? Как се казва чифликът? Петелът вирна глава нагоре и отвърна:

— Чифликът се казва Малкото дворче. И тази година както и лани! И тази година както и лани!

В Сконе чифлиците обикновено носят имената на собствениците, но вместо да отговарят, че това е чифликът на Пер Матсон или на Ола Бусон, петлите измисляха имена, които им се струваха подходящи — Пустинята, Малкояж, Щастлив двор, Планина от яйца или други смешни имена.

Но петлите в богатите чифлици бяха твърде горделиви, за да измислят нещо смешно. Един от тях изкрещя толкова силно, като че ли искаше да го чуят чак на слънцето:

— Това е господарският чифлик на Дюбек! И тази година както и лани! И тази година както и лани!

А малко по-нататък един петел извика:

— Това е Сванехолм! Целият свят би трябвало да го знае! Момчето забеляза, че гъските вече не летяха по права линия. Те криволичеха насам-натам над цялата южна част на равнината, сякаш се радваха, че са пак в Сконе и искаха да поздравят всеки чифлик. Стигнаха до едно място, дето имаше няколко големи тежки постройки с високи комини, заобиколени с много къщички.

— Това е захарната фабрика „Юрдберга“! — викаха петлите. — Това е захарната фабрика „Юрдберга“!

Момчето трепна върху гърба на гъсока. Как не можа да познае това място! То не беше далеч от дома му и миналата година беше пасло тук гъските. Но отгоре всичко изглеждаше съвсем различно.

Помисли си само! Оса, която също пасеше гъски там, и малкият Мац, с когото дружеше миналата година! Момчето се питаше дали те още бяха там. Какво ли щяха да кажат, ако знаеха, че то лети високо над главите им?

После „Юрдберга“ изчезна от погледа му и гъските продължиха към Сведала и езерото Скабер и обратно над манастира „Бьоринге“ и Хекеберга. В един-единствен ден момчето видя от Сконе повече, отколкото беше видяло през целия си живот преди това.

Когато дивите гъски виждаха домашните гъски, ставаше им много, драго. Тогава летяха съвсем бавно и викаха надолу:

— Отиваме към планините! Ще дойдете ли с нас? Ще дойдете ли е нас?

Но домашните гъски отговаряха:

— Още е зима. Много рано сте дошли. Върнете се! Върнете се! Дивите гъски се спускаха по-ниско, за да ги чуят по-добре, и викаха:

— Елате, ще ви научим да летите и да плувате!

Тогава домашните гъски се ядосваха и не отговаряха нито с едно квакане.

Но дивите гъски се спускаха още по-ниско, така че почти докосваха земята, след това светкавично се издигаха нагоре, сякаш уплашени от нещо.

— Ой, ой, ой! — викаха те. — Та това не са гъски! Това са овце! Това са овце!

Гъските на земята просто побесняваха и крещяха:

— Дано ви застрелят, всичките, всичките!

Като слушаше тези закачки, момчето почваше да се смее. После си спомняше за сполетялото го нещастие и заплакваше. Но скоро пак почваше да се смее.

Никога досега то не бе пътувало така бързо, а много обичаше да язди бързо и бясно. И никога не си бе представяло, че горе във въздуха е толкова приятно и че от земята се носи такава хубава миризма на пръст и смола. Не си бе представяло също, че може да се лети толкова високо над земята. Струваше му се, че отлита далеч от всички грижи и неприятности.