Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Вторник, 29 март

Трябва да се признае, че в Сконе има много хубави постройки, но на нито една от тях стените не са тъй красиви, както стените на старата планина Кула.

Планината Кула е ниска и дълга. Тя съвсем не е някаква голяма и внушителна планина. По широкото й било се виждат гори, ниви и тук-таме обрасли с бурен поляни. На места се издигат покрити с храсталаци хълмове и голи скали. Най-високата й част не е особено красива; прилича на всички други планински височини в Сконе.

Когато човек върви по билото на планината, не може да не изпита известно разочарование. Но ако случайно се отбие от пътя, достигне склоновете и погледне надолу, изведнъж пред очите му ще се открият такива прекрасни неща, че няма да знае на какво първо да спре поглед. Планината Кула не е обкръжена с равнини и долини като другите планини, а се е вдала навътре в морето. В подножието й няма нито една ивичка земя, която да я защищава от морските вълни; те стигат чак до склоновете й и могат да ги рушат и да им придават разни причудливи форми.

Така морето и неговият помощник — вятърът, са изваяли най-разнообразно склоновете на планината. Тук има тесни, дълбоко врязани пукнатини и черни, остри скали, полирани от камшика на вятъра. Има изолирани колони, издигащи се направо от водата, и тъмни пещери с тесни ходове. Има отвесни голи стени и бухнали, обрасли в зеленина възвишения. Има малки полуостровчета и тихи заливчета с дребни заоблени камъни, които шумно се търкалят напред-назад при всеки тласък на вълните. Има величествени портали от скали, извили свод над водата; остри камъни, пръскани постоянно от бяла пяна, и други, които се оглеждат в чернозелената, вечно спокойна вода. Има огромни котли, издълбани в скалите, и бездънни пукнатини, примамващи пътника към недрата на планината чак до пещерата на господаря на Кула.

И отгоре додолу по тези пукнатини и скали се преплитат храсти и се увиват пълзящи растения. Тук растат и дървета, но поради силния вятър те е трябвало да се превият ниско, като пълзящите растения, за да се задържат по стръмнините. Дъбовете са полегнали върху земята и короните им се сплитат отгоре като гъст свод, а нискорасли буки се гушат в цепнатините като големи шатри от листа.

Тези забележителни, отвесно спускащи се стени от скали, безбрежното синьо море, ширнало се пред тях, и чистият кристален въздух горе в планината правят Кула толкова привлекателна за хората, че докато трае лятото, всеки ден към нея се точат тълпи народ. Трудно е да се каже обаче какво я прави толкова привлекателна за животните, та те всяка година се събират там за големите си игри. Но този обичай се поддържа от прастари времена и човек е трябвало да бъде там още когато първата морска вълна се е разбила на пяна в скалистия бряг, за да си обясни защо не някое друго място, а именно планината Кула е била избрана за тези срещи.

Дойде ли денят на срещата, елените, сърните, зайците, лисиците и другите диви животни пристигат на планината Кула още през нощта, за да не ги забележат хората. Преди изгрев слънце всички са вече на мястото на игрите — една обрасла с бурен поляна вляво от пътя, не много далеч от стръмните склонове на планината.

От всички страни тази поляна е обградена с камари скали, които така я скриват, че човек може да попадне там само случайно. А през месец март не е много вероятно някой скитник да се заблуди точно там. Много месеци преди това есенните бури са прогонили всички чужденци, които иначе бродят между скалите или се катерят по стените на планината. А пазачът на фара на скалистия нос, старицата от чифлика Кула и селяните със семействата си вървят по пътищата и не скиторят по буренясалото поле.

Като стигнат на мястото на игрите, животните се разполагат по канарите наоколо. Всеки вид се настанява отделно, макар че този ден цари общ мир и никой не се бои, че ще бъде нападнат. Зайчето може спокойно да се поразходи по скалите на лисиците, без да изгуби дори едното от дългите си ушенца. И все пак животните се настаняват на отделни стада. Такъв е старинният обичай.

След като всички заемат местата си, животните почват да се оглеждат за птиците. Този ден времето винаги е хубаво. Жеравите са добри познавачи и не биха свикали животните, ако се очаква дъжд. Но макар че въздухът е прозрачен и нищо не пречи на погледа, не се виждат никакви птици. Чудно нещо, слънцето е вече високо на небето и птиците би трябвало да са на път.

Но ето че животните на планината Кула забелязват няколко малки тъмни облачета, които се носят бавно над равнината. Най-после! Едно от тях внезапно се насочва към брега на Йоресунд и планината Кула. Като стига над мястото на игрите, то спира и изведнъж започва да цвърти и да чурулика, сякаш цялото е само звуци. То се издига и се спуска, издига се и се спуска и през всичкото време цвърти и чурулика. Най-после цялото облаче пада изведнъж върху камара скали и миг след това канарите не се виждат вече от сиви чучулиги, красиви червено-сиво-бели сипки, пъстри скворци и жълтозелени синигери.

Веднага след това облаче над равнината се показва друго. То се спира над всеки двор, над ратайски къщи и замъци, над села и градчета, над чифлици и гари, над рибарски селца и захарни фабрики. И при всяко спиране сякаш изсмуква от земята една малка трепкаща колона от дребни сиви прашинки. Така то все повече и повече нараства и когато най-после се насочи към планината Кула, то вече не е облаче, а грамаден облак, толкова голям, че хвърля сянка върху земята от Хьоганес чак до Мьоле. Като спира над поляната, той просто закрива слънцето и от него дълго време трябва да се излива върху една от околните канари дъжд от врабчета, за да могат онези, които летят в средата на облака, да видят отново дневната светлина.

Ала най-големият от птичите облаци се показва едва сега. Тук са се събрали ята от всички страни. Той има наситен сивосин цвят и не пропуска никакъв слънчев лъч. Мрачен и заплашителен се носи този буреносен облак, сякаш е изпълнен със страшни призраци, издаващи отвратителен крясък, презрителен смях и грачене, което вещае нещастие. И когато най-сетне облакът се излива в дъжд от врани и гарвани, храчещи и размахващи криле, всички на сборището облекчено въздъхват.

След това на небето се задават не само облачета, а и много и най-разнообразни фигури. От изток и североизток се проточват прави прекъснати линии. Това са горските птици от областта Гьоинге, глухарите, които летят в дълги редици на метър разстояние един от друг. Откъм Йоресунд се носят и блатните птици в най-фантастични фигури: триъгълници и дълги криволици, извивки и полукръгове. Те идват от Моклепен край Фалстербу.

На голямата среща тая година, в която Нилс Холгерсон пътуваше с дивите гъски, Ака и нейното ято пристигнаха последни и това беше обяснимо, тъй като, за да стигне до планината Кула, Ака трябваше да прелети цяла Сконе. Освен това, след като се събуди, тя трябваше да отиде да търси Палечко, който часове наред бе вървял и свирил на сивите плъхове, за да ги подмами далеч от къщата Глиминге. Мъжката кукумявка се беше върнала с вестта, че черните плъхове ще си бъдат в къщи на разсъмване. Свирката на кукумявката от камбанарията можеше спокойно да замлъкне и да остави сивите плъхове вече свободни да вървят, където си искат.

Но, не Ака, а щъркелът — господин Ерменрих — откри момчето, което вървеше с дългата си свита. Той се спусна бързо над него, грабна го с човката си и отново се издигна във въздуха. Господин Ерменрих също бе тръгнал да го търси и сега, след като го отведе в гнездото си, му се извини, задето предишната вечер се бе държал с него така непочтително.

Това много се хареса на момчето и те двамата станаха добри приятели. Ака също беше много любезна с него. Тя потърка няколко пъти старата си глава о ръката му и го похвали, задето се притича на помощ на слабите.

Но за чест на момчето трябва да се каже, че то не търсеше незаслужена слава.

— Не, майко Ака — каза то, — не съм подмамил сивите плъхове, за да помогна на черните. Исках само да покажа на господин Ерменрих че и мене ме бива за нещо.

Тогава Ака попита щъркела смята ли той, че могат да вземат Палечко с тях на планината Кула.

— Според мен на него може да се разчита като на самите нас — каза тя.

— Щъркелът горещо се застъпи за Палечко:

— Разбира се, че трябва да го вземете на планината Кула, майко Ака. Радвам се, че ще можем да го възнаградим за всичко, което направи нощес за нас. И тъй като още съжалявам, задето снощи се държах с него така непристойно, аз ще го нося на гърба си чак до там.

Малко неща са по-приятни от похвалите на умните и способните и затова момчето много се зарадва на този разговор между дивата гъска и щъркела.

И така, момчето летя до планината Кула на гърба на щъркела. Макар да знаеше, че това е голяма чест, то доста потрепера. Господин Ерменрих беше майстор в летенето и съвсем не се движеше бавно като дивите гъски. Докато Ака летеше по права линия, с равномерни удари на крилете, щъркелът правеше куп фокуси. Ту замираше неподвижно високо във въздуха и плуваше, без да движи криле, ту се спускаше надолу с такава скорост, като че ли щеше да тупне безпомощно на земята като камък, ту се забавляваше да обикаля около Ака в големи и малки кръгове като вихрушка. Момчето не бе преживявало още такова нещо и въпреки непрекъснатия ужас, който изпитваше, все пак трябваше да се признае, че досега не е знаело какво значи да се лети добре.

През целия път се спряха само веднъж, когато Ака отиде да забере ятото си и му съобщи, че сивите плъхове са победени. Оттам тръгнаха направо за планината Кула.

Когато стигнаха над планината, те се спуснаха на хълмчето, определено за дивите гъски. Момчето се огледа и видя на едно от хълмчетата разклонените рога на елените, на друго — сивите качулки на ястребите. Едно се червенееше от лисици, друго беше черно-бяло от морските птици, трето сиво от плъхове. По-нататъшно хълмче бе покрито с черни врани, които непрекъснато грачеха, друго — с чучулиги, които не можеха да стоят спокойни, а току подхвръкваха във въздуха и пееха от радост.

По стар-прастар обичай на планината Кула дневните игри бяха открити от гарваните с техния въздушен танц. Те се разделиха на две ята, които летяха едно срещу друго, срещаха се, завиваха и започваха отново. В този танц фигурите много често се повтаряха и на зрителите, които не познавала правилата му, гой се стори твърде еднообразен. Гарваните много се гордееха с него, но всички други се зарадва ха, когато свърши. На животните той изглеждаше мрачен и безсмислен като играта на зимната буря със снежинките. Подтискаше ги и те е нетърпение очакваха нещо друго, което малко да ги развесели.

И не чакаха дълго. Щом гарваните свършиха, разскачаха се зайците. Те пристигнаха в дълга колона, сякаш без всякакъв ред. В някои редици имаше само по един заек, в други скачаха наред по три-четири. Всички се бяха изправили на задните си крака и бягаха толкова бързо, че дългите им уши се клатеха на всички страни. Те тичаха, въртяха се, подскачаха нависоко и така се тупаха с предните лапки по гърдите, че поляната ехтеше. Някои току се премятаха, други се свиваха на кълбо и се търкаляха; един заставаше на един крак и се въртеше, друг ходеше на предните си крака. Нямаше никакъв ред, но беше много забавно и животните, които ги гледаха, започваха да се развеселяват. Идваше пролет, а заедно с нея идваха радостта и веселието, Зимата си отиваше. Наближаваше лято и скоро животът щеше да протича в забавления и веселби.

Когато зайците се налудуваха, дойде ред на големите горски птици. Стотици глухари с лъскава чернокафява премяна и яркочервени кръгове около очите литнаха към дъба сред поляната. Един кацна на най-горния клон, наежи перушина, отпусна хриле надолу и разпери опашка, така че се видя белият му пух. После изпъна шия и издаде няколко приглушени гърлени звуци: — Чек, чек, чек!

Повече нищо не можа да каже, само навътре в гърлото му нещо забълбука. После затвори очи и зашепна:

— Сис, сис, сис! Слушайте колко е хубаво! Сис, сис, сис! — И изпадна в такъв екстаз, че не виждаше нищо около себе си.

Докато първият глухар все още шепнеше, други три, които бяха кацнали под него, запяха. Преди още те да завършат песента си, нови десет, накацали на по-долните клони, се присъединиха към общия хор. Така продължи от клон на клон, докато всички почнаха да пеят, да бълбукат и да съскат. Докато пееха, те също изпадаха в екстаз и това действуваше на останалите животни като някакво заразително опиянение. Кръвта, която доскоро течеше по жилите им весело и леко, сякаш се сгъсти и разгорещи. „Наистина е пролет — казваха си те. — Зимният студ си отиде. Пламъкът на пролетта гори над земята.“ Като видяха този успех, останалите глухари не можаха да се сдържат. Ала за тях нямаше свободно дърво, та се спуснаха по поляната обрасла с високи бурени, между които се подаваха само красиво размерените им опашки и дебелите човки. Те запяха:

— Ор, ор, ор…

Не ето, тъкмо глухарите бяха почнали да се надпяват и стана нещо нечувано, Докато животните мислеха само за игрите, една лисица се промъкваше крадешком към хълмчето на дивите гъски. Тя се движеше много внимателно и без да я забележат, стигна почти до тях. Но една гъска я видя и тъй като не можеше да допусне, че лисица ще се вмъкне между дивите гъски с добри намерения, се развика:

— Внимавайте, диви гъски! Внимавайте!

Лисицата я захапа за врата, за да млъкне, но дивите гъски вече бяха чули вика и се вдигнаха във въздуха. Оттам видяха лисицата Смире, която стоеше на тяхното хълмче с мъртвата гъска в уста.

За това нарушение на примирието в деня на игрите Смире получи такова тежко наказание, че до края на живота си трябваше да съжалява задето не можа да обуздае своята отмъстителност и се опита да се добере до Ака и ятото й. Тълпа лисици веднага я обкръжи и по стария обичай я осъди на изгнание: тя бе нарушила мира в деня на игрите! Никоя не се реши да поиска смекчаване на наказанието, защото всички знаеха, че ако направят това, завинаги ще бъдат изгонени от игрите. И тъй, Смире единодушно бе осъдена на изгнание. Запретено й бе да остане в Сконе. Трябваше да напусне семейството и роднините си, местата за лов и почивка, къщата и скривалищата, които имаше досега, и да тръгне да си търси щастието в чужди земи. И за да знаят всички лисици в Сконе, че Смире е скитница, най-старата отхапа връхчето на дясното й ухо. Младите лисици завиха страшно, нахвърлиха се върху й и я погнаха. На Смире не й оставаше нищо друго, освен да избяга от планината Кула.

Това се случи през време на игрите на горските птици, но то никак не ги смути. Увлечени в песните си, те не виждаха и не чуваха нищо от онова, което ставаше около тях.

След горските птици излязоха да покажат бойните си игри елените от Хекеберга. Бореха се едновременно много двойки. Спускаха се бързо едни срещу други, удряха с трясък рогата си, които се заплитаха, и се мъчеха да се избутат назад. Буренът хвърчеше под копитата им, от ноздрите им хлуеше пара, гърлата им издаваха страшни ревове, по хълбоците им се стичаше пяна.

Докато войнствените елени се бореха, по хълмчетата наоколо цареше гробна тишина. У животните се събуждаха нови чувства. Всички се чувствуваха енергични, храбри и силни, възродени от пролетта и готови за всякакви приключения. Не изпитваха омраза едни към други, но навред се повдигаха криле, настръхваха гърбове, точеха се нокти. Ако елените бяха продължили още минутка, наоколо щете да закипи див бой, защото всички бяха обхванати от горещото желание да покажат, че в тях животът кипи, че зимното сковаване е отминало и у тях преливат сили.

Но елените спряха точно навреме и от хълмче на хълмче се понеса шепот:

— Сега е ред на жеравите.

И наистина вече се задаваха сивите, забулени сякаш в здрач птици, е букети пера по крилете и червена премяна на гърбовете. Големите птици с дълги крака, красиви шии и малки глави се хлъзгаха надолу по хълмчето в тайнствена омая. Летяха ли, или танцуваха? Вдигнали грациозно криле, те се движеха със зашеметяваща скорост. В играта им имаше нещо странно и чуждо, като че ли сиви сенки се носеха в танц, който погледът едва можеше да следи. Сякаш го бяха научили от мъглите, които виснат над усамотените блата. В него имаше някаква магия. Онези, които идваха на планината Кула за пръв път, разбираха защо празникът се нарича танц на жеравите. В него имаше нещо диво, но чувството, което той будеше, беше някакъв сладък копнеж. Никой вече не мислеше за борба. Напротив, всички — и крилати, и безкрили — искаха да се издигнат високо-високо, над облаците, да видят какво има там, да се освободят от тежкото си тяло, което ги тегли към земята, и да отлетят към незнайното.

Такъв копнеж към недостижимото, към неизвестното животните изпитваха само веднъж в годината — в деня на големия танц на жеравите.