Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Скъпият поясСряда, 15 юни

Орелът не спря, докато не отлетя далеч на север от Стокхолм. Тогава кацна край една гора и пусна момчето.

Щом се усети на свобода, момчето хукна с всички сили към града. Орелът направи дълъг скок, настигна момчето и го хвана.

— Какво значи това? Нима искаш да се върнеш обратно в затвора? — попита той.

— Не е твоя работа! Ще отида там, където си искам! — отговори момчето, като се опитваше да се освободи.

Тогава орелът го хвана здраво, издигна се и отново полетя на север.

Той прелетя цялата Упланд и спря чак при големия водопад в Елвкарлебю. Кацна на един камък сред пенливите води на реката и пусна пленника си.

Момчето веднага разбра, че оттук няма как да избяга. Над тях бучеше потъналият в бяла пяна водопад, а наоколо кипеше бързеят. Много му беше неприятно, че не бе удържало думата си. То обърна гръб на орела и потъна в мълчание.

А орелът, като настани момчето на такова място, от което то не можеше да избяга, почна да му разказва как е бил отгледан от Ака от Кебнекайзе и как после се скарал с нея.

— Сега може бити е ясно, Палечко — завърши той, — защо искам да те върна при дивите гьски. Чувах, че Ака те обичала и исках да те помоля да ни помириш.

Щом разбра, че орелът не го е отнесъл само от упорство, момчето веднага се успокои.

— С удоволствие бих ти помогнал — каза то. — но съм обвързан от обещанието си.

И момчето разказа на орела как е попаднало в плен и как Клемент Ларсон е напуснал Скансен, без да го освободи. Но орелът не искаше да промени плановете си.

— Слушай, Палечко! — каза той. — Крилете ми могат да те отнесат навсякъде, където искаш да отидеш, а очите ми могат да открият всичко, което искаш да намериш. Кажи ми как изглежда човекът, на когото си дал обещание, и аз ще го намеря и ще те отведа при него! Тогава ти ще го помолиш да те освободи от обещанието ти.

Момчето одобри това предложение.

— Веднага се вижда, Горго, че те е възпитавала такава умна птица като Ака! — каза то.

След това описа подробно Клемент Ларсон и добави, че, доколкото си спомня, цигулярат бил от Хелзингланд.

— Ще претърсим цялата Хелзингланд, от Лингбу до Меланшьо и от Стурберг до Хорнсланд — обеща орелът. — Още утре, преди да се е мръкнало, ти ще говориш с този човек.

— Сега вече обещаваш повече, отколкото можеш да изпълниш — каза момчето.

— Какъв орел съм аз, ако не мога да свърша това — отвърна Горго.

Когато Горго отлетя от Елвкарлебю с Палечко на гърба, двамата бяха вече добри приятели. Сега момчето отново можеше да разглежда страната, над която летяха, защото в ноктите на орела не бе видяло нищо. А ако знаеше, че сутринта бяха прелетели над височините на Упсала, над големите заводи Остербю, над мината Данемура и стария дворец Орбихюс, без да ги види, то сигурно щеше да съжалява много.

Сега орелът бързо го носеше над Йестрикланд. В южната част на областта нямаше нищо забележително. Тя беше равна, почти цялата покрита с борови гори. Но по на север, от границата на Даларна до Ботническия залив, под тях се простря красива ивица земя с обрасли с широколистни гори хълмове, светли езера и бързи реки. Големи села лежеха около белите си черкви, кръстосваха се пътища и железопътни линии, виждаха се красиви, потънали в зеленина къщи, а цъфналите овощни градини изпълваха въздуха с чудния си аромат.

Край реките се редяха големи железарии, каквито момчето беше виждало в Минната област. Те продължаваха чак до морето, където един голям град разстилаше белите си къщи. На север от тази богато застроена област пак започваха мрачни гори, но тук страната вече не беше равна, а се издигаше в хълмове и се спускаше в долини като развълнувано море.

„Тази страна има пола от борови клони и блуза от сиви камъни — мислеше си момчето. — А кръстът й е препасан със скъпоценен пояс, който няма равен на себе си, защото е извезан със сини езера и цъфнали ливади. Големите железарии го украсяват като низ безценни камъни, а закопчалката му е цял град със замък, черкви и много къщи.“

След като изминаха доста път над горите към север, Горго кацна на върха на една скала и когато момчето скочи на земята, каза:

— Ти ще намериш храна в гората, а аз ще отида на лов, за да забравя, че съм бил пленник и да се почувствувам истински свободен. Нали не те е страх да останеш сам?

— Не, не ме е страх — отвърна момчето.

— Върви, където искаш, само бъди тук на залез слънце — каза орелът и отлетя.

Седнало на голия връх, стърчащ над големите гори, момчето се чувствуваше съвсем самотно и изоставено. Но скоро то дочу пеене, което идваше долу откъм гората, а между дърветата му се мярна някакво светло петно, което се движеше. Скоро видя, че това бе знаме, а по песента и веселите провиквания разбра, че там върви цяло шествие. Знамето криволичеше из гората и момчето се чудеше къде ли отиват онези, които го следваха. Не можеше да допусне, че идват към пустия и гол връх, на който седеше то, но беше точно така. Знамето се показа на края на гората, а след него и шествието. Върхът оживя и през този ден момчето видя толкова много неща, че не скуча нито миг.

Денят на гората

По широкия рид, дето Горго остави Палечко, преди десетина години беше минал горски пожар. Овъглените дървета бяха съборени и отнесени и голямото пожарище започваше да се облича с растителност по краищата, които граничеха със запазените гори. Но по-голямата част от височината се простираше гола и грозна. Тук-там между камъните се виждаха почернели дънери, които свидетелствуваха, че някога е имало голяма и хубава гора.

Хората се чудеха защо височината се облича с гора толкова бавно. Те бяха забравили, че пожарът стана след една голяма суша. Изгорели бяха не само дърветата, а и цялата растителност: бурените, боровинките и мъхът също бяха пострадали, а пръстта, която покриваше скалите, беше станала на пепел. Тя се вдигаше на облаци при всяко подухване на вятъра и тъй като мястото беше ветровито, скоро скалите съвсем се оголиха. Дъждовната вода също помагаше на вятъра и след десетгодишна работа те бяха оставили само голи камъни. Всички мислеха, че така ще си остане завинаги.

Но един ден в началото на лятото всички деца в енорията се събраха пред училището. Те носеха лопати и кирки на рамо и торбички с храна в ръце. После тръгнаха в дълга редица през гората. Отпред носеха знамето, отстрани вървяха учителите и учителките, а отзад ги следваха няколко горски пазачи и един кон, натоварен с шишарки и малки борчета.

Това шествие не се спря в брезовите горички край селото, то навлезе навътре в гората. Вървеше по старите, утъпкани от добитъка пътечки, а лисиците подаваха глави от дупките си и се чудеха какви са тези говедари. Минаваше покрай старите въглищарници, където някога всяка есен правеха въглища, а кръсточовките въртяха кривите си клюнове и се питаха какви са тези въглищари, тръгнали из гората. Най-поел е шествието стигна до голямото пожарище. По скалите нямаше нито следа от нежните камбанки, които някога растяха по тях, от сребристия мъх и белите еленови лишеи. Край черната вода в дупките и пукнатините не се виждаше нито кукувича детелина, нито змийско биле, а на местата, дето се беше задържала малко пръст, нямаше нищо от меката, нежна зеленина, която покрива земята в горите.

Сега, когато децата се пръснаха по скалите, сивият връх като че ли просветна. По него пак се яви нещо нежно, свежо и розово. Може би то щеше да му вдъхне нов живот.

След като си починаха и закусиха, децата грабнаха кирките и лопатите и се заловиха за работа. Горските пазачи ги учеха какво да правят и те садяха борч е след борче навсякъде, където откриваха малко пръст.

Докато работеха, те си приказваха как малките растения ще задържат почвата, тъй че тя ще престане да се рони. Не само това, под дръвчетата ще се образува нова почва. В нея ще попаднат семена и след няколко години тук ще могат да се берат и къпини, и боровинки. А борчетата, които сега садяха, малко по малко ще станат грамадни дървета и един ден от тях ще строят големи къщи и красиви кораби. А ако не бяха дошли тук да садят борчета, докато все още имаше малко пръст, тя също щеше да бъде отнесена от водата и тогава върхът щеше да остане завинаги гол.

— Добре, че дойдохме — казваха децата. — Крайно време беше. И те се чувствуваха много горди.

Докато децата работеха, родителите им се мотаеха из къщи и се питаха какво ли правят малките. Това, че ще садят гора, е празна работа, разбира се, но сигурно е приятно да ги погледа човек. И току-виж, бащата и майката тръгваха към гората. Из мечките все по-начесто взеха да се срещат и съседи.

— На пожарището ли?

— На пожарището.

— Да видите децата, нали?

— Да, да ги видим какво правят.

— Празна работа.

— То се знае. Такива хлапета няма да свършат много нещо.

— Пък ние взехме и кафеника. Нека си пийнат нещо топло, нали цял ден ще прекарат със сухоежбина.

И тъй, бащите и майките пристигаха на пожарището и отначало само се любуваха на розовите бузки, пръснати между сивите скали, А после загледаха как работят децата. Едни копаеха дупки, други садяха дръвчета и семена, трети скубеха бурените, за да не пречат на малките дръвчета. Децата работеха сериозно и дори не се оглеждаха.

Бащите гледаха, гледаха и изведнаж почваха да скубят бурени. На шега, разбира се. Децата, които бяха овладели това изкуство, ги учеха какво да правят.

И ето че възрастните, които бяха дошли само да погледнат децата, здравата се заловиха за работа. Стана по-весело. А след малко пристигна нова помощ.

Стана нужда от повече лопати и кирки. Изпратиха няколко дългокраки момчета до селото и когато те тичаха край къщите, отвсякъде ги питаха:

— Какво има? Да не е станало някакво нещастие?

— О, не, но цялата енория е горе на пожарището. Садят гора.

— Щом цялата енория е горе, ние защо стоим в къщи?

Към изгорялата гора тръгнаха и онези, които нямаха деца. Отначало те стояха и гледаха. После не можеха да се въздържат и се смесваха с работещите. Приятно е, когато се обработват нивите напролет и се мисли за житото, което ще израсте от земята, но това беше още по приятно.

От тези семена щяха да израстат не нежни класове, а здрави дървета с високи стъбла и грамадни клони. Това не беше реколта за едно лято, а растителност за много години. Тя щеше да събуди бръмченето на насекомите, песента на косовете и чукането на кълвачите и щеше да оживи тази планинска пустош. Това беше нещо като паметник пред идващите поколения. Вместо да им оставят в наследство грозен гол връх, те щяха да им засадят хубава гора. Като я видят, потомците им ще разберат, че бащите им са били добри и умни хора и ще ги споменават е почит и благодарност.