Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Петък, 29 април

Този ден Нилс Холгерсон можа да разгледа южна Даларна. Гъските минаха над грамадната минна област Гренгесберг над големите заводи при Лудвика, над железариите на Улвсхюта и над старата, изоставена фабрика в Гренгсхамар и стигнаха до равнината на Стура Тюна и Далелв. В началото на пътуването, като виждаше как след всеки рид изникват фабрични комини, момчето мислеше, че тази страна прилича на Вестманланд, но като стигна до голямата река, то се зарадва, че има нещо ново за гледане. Това беше първата истинска река, която виждаше, и тази огромна маса вода, течаща бавно под тях, много го учудваше.

Като стигнаха понтонния мост при Турсонг, дивите гъски завиха и тръгнаха на северозапад по реката, като че ли искаха да я използуват за пътепоказател. Момчето разглеждаше бреговете, осеяни с постройки. То видя големия водопад при Домнарв и Кварнсвед и заводите, които той движеше. Видя плаващите мостове, които си почиваха върху реката, ферибоотите, които тя носеше, саловете от дървен материал, плуващи надолу, железопътните линии, които вървяха край нея или я пресичаха, и почна да разбира малко по малко колко голяма и забележителна е тази река.

Реката описваше голяма дъга към север. Горе при дъгата местността! беше пуста и безлюдна и дивите гъски кацнаха на една ливада, за да попасат. Момчето веднага изтича на брега, за да погледа реката, която течеше в широкото си корито. Към нея се спускаше път и хората я преминаваха по ферибоот. За момчето това беше нещо ново и забавно, но изведнъж то почувствува страшна умора. „Трябва да поспя малко. Нощес не съм мигнал“ — помисли си то, като се сви и се зарови колкото можа повече сред тревата и сухите листа, където заспа.

Събудиха го човешки гласове наблизо. Това бяха пътници, които не можеха да минат през реката, защото надолу по нея се спускаха големи парчета лед и пречеха на ферибоота. Докато чакаха, те бяха седнали на брега и разговаряха за големите трудности, които им създава реката.

— Дали и тази година ще има такова наводнение като миналата?

— каза един селянин. — Тогава реката придойде до върха на телеграфните стълбове и отнесе целия понтонен мост при нас.

— Миналата година в нашата енория тя не направи големи пакости — додаде друг — но по-миналата ми отнесе цяла плевня със сено.

— Никога няма да забравя онази нощ, когато наводнението събори големия мост при Домнарв — намеси се един железопътен работник. — Нея нощ в цялата фабрика никой не мигна!

— Вярно е, че реката ни нанася големи щети — каза един едър мъж.

— но като ви чувам как я нападате, неволно си спомням за нашия свещеник. Веднъж у него имаше някакво тържество и хората седяха и се оплакваха от реката също като вас, а свещеникът, развълнуван, почна да ни разправя една история. Когато свърши, никой не посмя да каже лоша дума за Далелв и аз се питам какво щяхте да правите, ако я бяхте чули.

Всички почнаха да разпитват какво е разправил свещеникът за реката и селянинът трябваше да повтори разказа, доколкото си го спомняше.

— Горе при норвежката граница имало едно планинско езеро. От него изтичал поток, който още от самото си начало бил буен и бърз. Макар и да бил малък, нарекли го Стуро, „Големия поток“, защото личело, че от него ще излезе нещо голямо.

Щом излязъл от езерото, потокът се озърнал на всички страни, за да види накъде да тръгне, но гледката не била много окуражаваща; Надясно, наляво и напред се виждали само гористи хълмове, които постепенно преминавали в голи планини, а голите планини пък постепенно преминавали във високи върхове.

Стуро хвърлил поглед на запад. Там се издигала планината Лонгфиел с Юпарграфстьотен, Барфрьохогна и Стурветесхогна. Погледнал на север. Там се издигала планината Нес; на изток се извишавала Нип, а на юг Стедя. Потокът се замислил дали не е най-добре да се върне назад в езерото. Но все пак решил, че може поне да опита да си пробие път до морето и тръгнал напред.

Лесно можем да си представим колко трудна работа е да се пробие път в този див край. Когато нямало нещо друго, гората му пречела и той трябвало да изкоренява бор след бор, за да върви напред. Той бил най-могъщ и най-силен напролет, когато в него се втичали първо водите от топящите се снегове в съседните гори, а после от върховете и планините. Тогава той се втурвал с всичка сила напред, завличал камъни и пръст и си пробивал път през хълмовете. Но и наесен, когато прииждал от поройните дъждове, той вършел добра работа.

Един хубав ден, когато Стуро както обикновено си пробивал път, чул в далечината бучене и плисък. Той почнал да се ослушва така внимателно, че почти спрял на едно място.

— Какво ли може да е това? — попитал той.

Близката гора не пропуснала случая да се пошегува с него.

— Ти сигурно си въобразяваш, че си единствен на света — отговорила тя. — Но аз ще ти кажа, че това е потокът Грьовело от езерото Грьовел. Той току-що е успял да си пробие път през една хубава долина и сега напредва към морето не по-бавно от теб.

Но Стуро, който имал голямо мнение за себе си, възразил, без да се замисля нито миг:

— Този Грьовело е за окайване. Само със собствените си сили няма да успее да се справи. Кажи му, че Стуро от езерото Вон отива към морето и че ще му помогне, ако желае да се присъедини към него!

— Малък си, а пък си голям самохвалко — казала гората. — Аз ще му предам думите ти, но не вярвам Грьовело много да им се зарадва.

Но на следния ден гората му съобщила, че Грьовело е срещнал големи трудности и че на драго сърце приема помощта — ще се присъедини към него.

Разбира се, след това Стуро почнал да напредва по-бързо и един ден съгледал едно малко, красиво езеро, в което се оглеждали Идреберг и Стедя.

— Какво е пък това? — попитал той и пак се спрял от учудване. — Нима така съм се заблудил, че съм се върнал обратно в езерото Вон?

Но гората, която по онова време се ширела навред, веднага отговорила:

— Не си се върнал в езерото Вон. Това е езерото Идре, изпълнено с вода от реката Сьорелв. Тя е река — герой. Напълни вече езерото и сега се готви да си пробие път надолу.

Като чул това, Стуро казал на гората:

— Нали растеш навред, носи много здраве на Сьорелв и й кажи, че Стуро от езерото Вон достигна езерото Идре. Ако ме пусне да мина през него, за благодарност аз ще я взема със себе си към морето. Тя няма защо да се мъчи сама да си пробива път, за това аз ще поема грижата.

— Мога да й предам предложението ти — отговорила гората, — но не ми се вярва Сьорелв да го приеме, защото тя е също така силна като теб.

Но на другия ден гората му казала, че и Сьорелв се е уморила да си отваря път сама и е готова да се присъедини към него.

Потокът минал през езерото и после продължил да се бори с горите и планините както по-рано. Отначало вървяло, но изведнъж той попаднал в една планинска долина, така затворена от всички страни, че не можел да намери никакъв изход. Стуро стоял на едно място и се пенел от злоба, а гората, като го видяла как се ядосва, попитала:

— Е, сега вече е свършено с тебе, нали?

— Не, не е свършено — отвърнал Стуро. — Само че съм се заел да извърша едно голямо дело. И аз ще направя езеро като Сьорелв.

Той започнал да изпълва езерото Серна и това му отнело цяло лято. Като се издигала водата в езерото все по-високо и по-високо, Стуро също се изкачвал все по-нагоре и по-нагоре, докато най-после намерил изход и се спуснал на юг.

Като се измъкнал благополучно от тази теснина, един ден той чул отляво силно бучене и плискане. Такова бучене той никога не бил чувал и веднага попитал гората какво е това.

Както винаги гората с готовност отговорила.

— Това е Фйетелв — казала тя. — Чуваш ли го как бучи, като си отваря път към морето?

— Ако стигаш до тоя окаяник — казал Стуро, — кажи му, че Стуро от езерото Вон е готов да го вземе към морето при условие, че приеме името ми и ме следва послушно.

— Не ми се вярва Фйетелв да се откаже да пътува самостоятелно — отвърнала гората.

Ала на другия ден тя трябвало да признае, че и Фйетелв се е уморил да си пробива сам път и е готов да се присъедини към Стуро. И тъй, Стуро все продължавал напред. Макар че бил привлякъл вече много помагачи, той не бил толкова голям, колкото би могло да се очаква. В замяна на това бил много високомерен. Почти целият му път представлявал бързеи и шумни водопади и той взимал със себе си всичко, което течело из горите, дори и пролетните вадички.

Един ден Стуро чул, че далеч някъде на запад шуми река. Той поискал от гората да му каже коя е тази река. И от нея узнал, че това е Фюлуелв, която поема водите от планината Фюлу и вече си е изкопала дълго и широко корито.

Като чул това, Стуро веднага изпратил по гората обикновения си призив. На следния ден гората донесла отговора на Фюлуелв.

— Кажи на Стуро — отговаряла реката, — че не ми трябва никаква помощ! Повече подхождаше на мен да изпратя такова предложение, защото аз съм по-силната и аз първа ще стигна до морето.

Стуро имал готов отговор.

— Кажи веднага на Фюлуелв — извикал той на гората, — че й предлагам да се състезаваме! Щом смята, че е по-силна от мен, нека го докаже, като приеме да се надпреварва с мен. Победител ще бъде онзи, който стигне пръв до морето.

Като чула това, Фюлуелв отговорила:

— Нямам нищо общо със Стуро и най-приятно би ми било да си вървя спокойно по пътя. Но планината Фюлу така ме подпомага, че би било недостойно от моя страна да не приема предложението.

И тъй, двете реки започнали да се състезават. Спуснали се с бучене напред още по-бързо от преди и не знаели почивка ни лете, ни зиме.

Но Стуро скоро започнал да съжалява за това свое предизвикателство, защото срещнал препятствието, което му се сторило непреодолимо. Това било една планина, която лежала напреко на пътя му. През нея можело да се мине само от един тесен процеп. Стуро се стеснил, колкото можал и започнал да се промъква, като се пенел буйно. Но дълги години трябвало да кърти и да изглажда, докато разширил процепа в достатъчно широк пролом.

През това време той всеки шест месеца питал гората какво прави Фюлуелв.

— Много е добре — отговаряла реката. — Съедини се с реката Йорелв, която взима вода от норвежките планини.

Друг път, когато пак попитал, гората отговорила:

— Няма защо да се тревожиш за нея. Тя току-що прибра водите на езерото Хормунд.

Стуро сам мислел да вземе водите на езерото Хормунд. Като чул, че Фюлуелв го е изпреварила, така се разбеснял, че най-после успял да си пробие път през теснините и излязъл оттам толкова буен и разпенен, че понесъл със себе си повече земя и дървета, отколкото било необходимо. Това било през пролетта и той залял цялата област между Хюкеберг и Весаберг и докато се успокои, създал долината Елвдал.

— Какво ли ще каже за това Фюлуелв? — попитал той гората. Фюлуелв през това време си била пробила път през Транстранд и Лима и сега дълго стояла пред Лимед и търсела изход, защото не смеела да се хвърли надолу по стръмната планина. Но като чула, че Стуро се е промъкнал през теснината и е създал Елвдал, не могла повече да се въздържи. Казада си да става, каквото ще и се хвърлила стремглаво надолу по водопада Лимед.

Водопадът бил висок, но реката останала здрава и читава и бързо тръгнала надолу. Пробила си път при Малунг и Йерна и успяла да убеди Вано да се присъедини към нея, макар че той бил сто километра дълъг и сам бил изкопал такова голямо езеро като Веня.

От време на време й се струвало, че чува много силно бучене.

— Сигурно Стуро се хвърля в морето — казвала тя.

— Не — отвръщала гората. — Ти наистина чуваш Стуро, но той е още далеч от морето. Наскоро той прибра езерата Скатунг и Орша и така се подгордя, че се зае да изпълни целия Силян.

За Фюлуелв това било добра вест. Тя разбрала, че щом Стуро се е вмъкнал в долината Силян, ще остане там като затворник.

Сега вече можела да бъде сигурна, че първа ще стигне морето.

И тя тръгнала по-бавно. През пролетта вършела най-добрата си работа. Прииждала високо над горите и хълмовете и отдето преминела, образувала широка долина. Така минала от Йерна до Нес и от Нес до Флуда. От флуда тръгнала към Гагнеф. Тук от по-рано било равно. Планините били отстъпили далеч настрани и на Фюлуелв й било толкова лесно да върви напред, че изоставила всякакво бързане и почнала да криволичи игриво в дъги и завои като малко поточе.

Но ако Фюлуелв била забравила Стуро, Стуро не бил забравил Фюлуелв. Той по цял ден пълнел долината Силян, за да може някак да се измъкне от нея, но тя лежала пред него като огромно ведро, което не може да се напълни. Понякога Стуро мислел, че ще трябва да потопи дори и планината Гезунда, за да може да се измъкне от затвора. Опитал се да пробие отвор при Ретвик, но планината Лердал му препречила пътя. Най-после успял Да се промъкне край Лександ.

— Не казвай на Фюлуелв, че съм се освободил — помолил той гората и тя обещала да мълчи.

По пътя Стуро взел със себе си езерото Ин и горд и могъщ продължил към Гагиеф.

Като наближил Мйелген при Гагнеф, той видял една река, широка и красива, с тиха, блестяща вода, която помитала горите и хълмовете по пътя си като на шега.

— Коя е тази чудна река? — попитал Стуро. Случайно в този момент и Фюлуелв задавала същия въпрос:

— Коя е тази река, която идва от север така гордо и величествено? Никога не съм допускала, че ще видя такава могъща река.

Тогава гората отговорила толкова високо, че да я чуят и двете реки:

— Щом така добре се произнесохте една за друга, най-добре ще е да се обедините, за да си пробиете заедно път към морето.

Това като че ли се харесало на двете реки. Но се явила нова пречка: никоя от тях не искала да се откаже от своето име и да вземе името на другата.

Поради тази причина споразумението за малко щяло да пропадне, но гората им предложила да измислят ново име.

Те се съгласили, като избрали гората за кръстник. Гората решила Стуро да се откаже от името си и да се нарече Източен Далелв, Фюлуелв да направи същото и да се нарече Западен Далелв, а след като се съединят, да се наричат просто Далелв.

Сега, след като се събрали, двете реки тръгнали с такава непреодолима сила, че нищо не можело да им противостои. Изравнили околностите на Стура Тюна като градски площад. Без колебание се спуснали във водопада при Кварнсвед и Домнарв. Като наближили езерото Рун, взели го със себе си и заставили всички околни реки да се обединят с тях, После се запътили на изток към морето, без да срещат голяма съпротива, широки като езеро. Славата им при Сьодерфорш и Елвкарлебю непрекъснато растяла и най-сетне те стигнали морето. Когато се готвели да се хвърлят в морето, спомнили си дългото надпреварваме и големите мъки, които преживели.

Сега се чувствували стари и уморени и се чудели, че на младини толкова са обичали борбите и надпреварванията. Питали се каква е била ползата от това.

Но отговор не получили, защото гората била изостанала много назад, а те самите не можели да се върнат обратно, за да видят как навсякъде са се заселили хора, направили са пътища, издигнали са селища край езерата на Източен Далелв и из долините на Западен Далелв и как недостъпни планини и гори са останали само там, където реките не са минавали при своята надпревара.