Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Черни плъхове и сиви плъхове

В югоизточна Сконе, недалеч от морето, има стар, прастар замък, наречен къщата Глиминге. Това е една висока, голяма и здрава каменна постройка сред равнината, която се вижда от десетки километри. Макар да е само на четири етажа, тя е толкова огромна, че най-обикновената къща в същото имение изглежда до нея като малка детска играчка.

Голямата каменна сграда е с такива дебели външни и вътрешни стени и сводове, че вътре почти няма място за нищо друго. Стълбите и коридорите й са тесни, а стаите — малко. За да бъдат здрави стените, в горните етажи са правени малко прозорци, а в долните изобщо няма — виждат се само тесни отвори за светлината. В някогашните времена на постоянни войни хората се чувствували в безопасност затворени в подобна голяма и здрава къща, също така, както сега, през лютата зима, се чувствуват защитени, сгушени в топла шуба. Но дошло добро мирно време и те не искали вече да живеят в мрачните и студени каменни зали на стария замък. Изоставили голямата къща Глиминге и се преселили в светли и просторни жилища.

По времето, когато Нилс Холгерсон скиташе с дивите гъски, в Глиминге не живееха вече хора, но обитатели съвсем не му липсваха. На покрива, в едно голямо гнездо, всяко лято се настаняваха двойка щъркели, на тавана живееха две кукумявки, в коридорите висяха прилепи, на огнището в кухнята, се беше наместила една стара котка, а долу, в зимника, от незапомнени стари времена беше пълно със стотици плъхове от черната порода.

Между другите животни плъховете не са на много голяма почит, но черните плъхове от Глиминге правеха изключение. За тях винаги бе говореше с уважение, защото бяха проявили голяма храброст в борбата със своите неприятели и голяма издръжливост при сполетелите ги нещастия. Те принадлежаха към едно многобройно и силно племе плъхове, което сега бе на изчезване. Дълги години черните плъхове бяха владели Сконе и цялата страна. Имаше ги по всички зимници и тавани, хамбари и плевни, складове и фурни, обори и конюшни, черкви и замъци, спиртоварни и воденици; обитаваха всички постройки на хората, но сега ги гонеха отвсякъде и бяха почти унищожени. Само в някои необитаеми места можеше все още да се срещне някой и друг плъх, но никъде нямаше толкова много, колкото в Глиминге.

Когато известен вид животни е на изчезване, за това обикновено са виновни хората. В случая обаче не беше така. То се знае, хората бяха воювали с черните плъхове, но не можаха да ги унищожат. Победило ги беше едно племе от техния род — сивите плъхове.

Тези сиви плъхове не живееха в страната от незапомнени времена като черните плъхове. Те произхождаха от няколко бедни преселници, слезли преди стотина години от един кораб от Любек в пристанището на Малмьо. Това бяха бездомни, полумъртви от глад нещастници. Живееха в самото пристанище, плуваха между коловете в пристаните и се хранеха с отпадъци, изхвърляни във водата. Те никога не се осмеляваха да се мярнат в града, където владееха черните плъхове.

Но малко по малко броят им нарасна. Те станаха по-смели. Отначало се заселиха в няколко запустели, изоставени стари къщи, които черните плъхове бяха напуснали. Храна намираха из канавките и по бунищата и се задоволяваха с такива отпадъци, до които черните плъхове не се и докосваха. Бяха издръжливи, невзискателни и безстрашни и за няколко години се почувствуваха така силни, че решиха да изгонят черните плъхове от Малмьо. Отнеха им таваните, зимниците и складовете, умориха ги от глад или ги изпохапаха до смърт, защото битките никак не ги плашеха.

След като завзеха Малмьо, сивите плъхове тръгнаха на малки и големи стада да превземат цялата страна. Просто необяснимо е защо черните плъхове не се вдигнаха на голям, общ поход, за да ги унищожат, докато бяха още малко. Ала те бяха много уверени в превъзходството си и никак не можеха да допуснат, че ще го загубят. Седяха си спокойно в именията, а през това време сивите плъхове им отнемаха чифлик след чифлик, село след село, град след град. Уморяваха ги от глад, изгонваха ги, унищожаваха ги. В Сконе черните плъхове можаха да се задържат само в Глиминге.

Стените на старата каменна къща бяха толкова сигурни и в тях имаше толкова малко миши проходи, та черните плъхове успяха да ги защитят и да попречат на сивите да се вмъкнат вътре. Борбата между нападатели и защитници се водеше вече години наред, всяка нощ, но черните плъхове стояха неотлъчно на пост и воюваха, презирайки смъртта. И благодарение на масивната стара къща винаги побеждаваха.

Трябва да се признае, че докато те бяха силни, всички други живи същества ги мразеха, така както мразят сега сивите плъхове. И с пълно право. Черните плъхове нападаха беззащитните, оковани пленници и ги измъчваха, ядяха труповете им, измъкваха последната ряпа от килера на бедняка, изгризваха краката на спящите гъски, крадяха яйцата и малките пиленца на кокошките, правеха хиляди пакости. Но откак ги беше постигнало това нещастие, всичко като че ли бе забравено. Сега само се възхищаваха на малкото оцелели представители на племето, които бяха издържали тъй дълга съпротива срещу враговете.

Сивите плъхове продължаваха борбата в имението Глиминге и околността му, като използуваха всеки удобен случай да превземат замъка. Човек би предположил, че сега, след като завладяха цялата страна, те ще оставят на мира малкото вече на брой плъхове в Глиминге. Но те съвсем нямаха такова намерение. Обикновено казваха, че за тях било въпрос на чест да сразят черните плъхове. Ала за всеки, който познаваше сивите плъхове, беше ясно, че те го правят само защото хората бяха превърнали Глиминге в склад за жито и че няма да се успокоят, докато не го завземат.

ЩъркелътПонеделник, 28 март

Една ранна сутрин дивите гъски, които спяха на леда на езерото Вомб, се разбудиха от силни викове над тях.

— Трироп! Трироп! — викаше някой. — Жеравът Трианут изпраща много поздрави на дивата гъска Ака и на ятото й. Утре е денят на големия танц на жеравите на планината Кула.

Ака веднага проточи шия нагоре и отговори:

— Благодаря и много поздрави! Благодаря и много поздрави! После жеравите отлетяха, но дивите гъски дълго ги чуваха да викат над всяка ливада и над всяко хълмче в гората:

— Трианут ви изпраща много поздрави. Утре е денят на големия танц на жеравите на планината Кула.

Дивите гъски много се зарадваха на тази покана.

— Щастлив си — казваха те на белия гъсок, — че ще можеш да присъствуващ на големия танц на жеравите.

— Толкова ли е интересно да се гледа как танцуват жеравите? — питаше гъсокът.

— Такова нещо дори не си и сънувал — отвръщаха дивите гъски.

— Сега трябва да помислим какво да правим утре с Палечко, за да не го сполети някоя беда, като отидем на планината Кула — каза Ака.

— Палечко не бива да остава сам — обади се гъсокът. — Ако жеравите не му позволят да гледа танца им, аз ще остана при него.

— Досега никакъв човек не е присъствувал на срещата на животните на планината Кула — каза Ака — и аз не смея да взема Палечко с нас. Но има още време да поприказваме за това. Сега най-напред трябва да помислим за храна.

С това Ака даде знак за излитане. И този ден заради лисицата Смире тя потърси пасбище надалеч и кацна чак в блатистите ливади южно от къщата Глиминге.

Целия ден момчето седя на брега на едно езерце и свири на тръстикова пищялка. Беше му-криво, че няма да види танца на жеравите и не размени и думица нито с гъсока, нито с другите гъски.

Жалко, че Ака все още му нямаше доверие. Когато едно момче се е отказало от възможността да стане човек, само и само да пътува с някакви си диви гъски, те би трябвало да разберат, че то няма никакво намерение да им навлече беда. Би трябвало също така да разберат, че, като е пожертвувало толкова много, техен дълг сега е да му показват според възможностите си всичко забележително.

„Заслужават да им го кажа“ — мислеше си то. Но минаваше час след час и то не се решаваше да го направи. Колкото и да беше чудно, момчето наистина уважаваше старата водачка. Не му беше удобно да се противопостави на решенията й.

От едната страна на мочурливата ливада, в която пасяха гъските, се издигаше широка каменна стена. Когато привечер момчето вдигна глава, решено най-после да отиде да поговори с Ака, погледът му случайно падна върху стената. То извика от учудване гъските в миг обърнаха глави и се втренчиха в същата посока. В първия момент и те, и момчето помислиха, че на кръглите сиви камъни, от които беше иззидана стената, са порасли безчислени крака и камъните са почнали да тичат. Скоро обаче видяха, че това са плъхове, които минаваха през стената. Те тичаха необикновено бързо, един до друг и бяха толкова много, че известно време закриваха цялата стека.

Момчето се боеше от плъхове, когато беше голям, силен човек, а камо ли сега, като е толкова мъничко, че два или три от тях можеха да го надвият. Тръпки лазеха по гърба му само като ги гледаше.

Чудно нещо, и гъските като че ли изпитваха към плъховете същото отвращение. Те не ги заговориха, а когато отминаха, почнаха да се отърсват, като че ги бяха опръскали с кал.

Колко много сиви плъхове! — каза Юкси от Васияуре. Това не е на добро.

Момчето тъкмо се канеше да каже на Ака, че иска да го вземат с тях на планината Кула, когато една голяма птица кацна неочаквано сред гъските.

Тялото, шията и главата на тази птица бяха като на малка бяла гъска. Но тя имаше големи черни криле, дълги червени крака и дълга дебела човка, толкова тежка, че навеждаше малката й глава надолу, от което птицата изглеждаше като че стои замислена.

Ака бързо оправи крилете си и като тръгна към щъркела, се поклони няколко пъти. Тя не се изненада много, че го вижда в Сконе толкова рано напролет, защото знаеше, че мъжките щъркели обикновено идват първи, преди женските да са прелетели Балтийско море, за да проверят да не би гнездото да е пострадало през зимата. Изненада я обаче посещението му, защото щъркелите обикновено дружат само с птици от своя род.

— Надявам се, че гнездото ви е в ред, господин Ерменрих — каза Ака.

Потвърди се това, което всички знаят за щъркела: рядко отваря той клюн, без да почне да се оплаква. И тъй като изобщо мъчно говореше, онова, което казваше, звучеше още по-тъжно. Дълго време той само трака с клюна си, а после заговори с дрезгав и слаб глас. Почна да се оплаква от всичко: гнездото му на покрива на Глиминге било съвсем разнебитено от зимните бури, в Сконе не можело да се намери нищо за ядене… Хората му били отнели всички имоти. Разорали ливадите му и пресушили блатата. Той мислел да се изсели от тази страна и никога вече да не се връща.

Докато щъркелът се оплакваше, дивата гъска Ака, която нямаше никакъв покрив или убежище, си мислеше: „Ако аз живеех така добре като вас, господин Ерменрих, не бих се унижавала да се оплаквам. Вие си останахте дива и волна птица и въпреки това хората се отнасят с вас добре. Никой не стреля по вас и не краде яйца от гнездото ви.“ Но тя само си помисли това. А на щъркела каза, че не може да повярва, че той иска да напусна една къща, на която, откак е построена, са живели само щъркели.

После щъркелът попита дали гъските са видели похода на сивите плъхове към Глиминге и когато разбра от Ака, че знаят за тази напаст, той почна да й разказва за храбрите черни плъхове, които дълги години защищават замъка.

— Но тази нощ къщата Глиминге ще падне във властта на сивите плъхове — заключи щъркелът с въздишка.

— Защо точно тази нощ, господин Ерменрих? — попита Ака.

— Защото почти всички черни плъхове тръгнаха снощи към планината Кула — отвърна щъркелът. — Те мислеха, че и всички други животни ще отидат там. Но както виждате, сивите плъхове са останали и сега се събират, за да се вмъкнат нощес в замъка, защищаван само от шепа немощни старци, които не са могли да отидат на планината Кула. Разбира се, сивите плъхове ще постигнат целта си, но аз толкова години съм бил в приятелско съседство с черните плъхове, че няма да ми е приятно да живея с техните врагове.

Сега Ака разбра защо щъркелът бе дошъл при нея. Той беше толкова разгневен от подлостта на сивите плъхове, че искаше да сподели с нея възмущението си. Но като всички щъркели, той не бе направил нищо, за да предотврати бедата.

— Господин Ерменрих, изпратихте ли да съобщят на черните плъхове? — попита тя.

— Не — отвърна щъркелът, — няма никаква полза. Докато успеят да се върнат, замъкът ще бъде превзет.

— Не бъдете толкова сигурен в това, господин Ерменрих — каза Ака. — Аз познавам една стара дива гъска, която ще направи всичко възможно да не бъде извършено това злодеяние.

При тези думи щъркелът вдигна глава и я изгледа недоверчиво отвисоко. И с право, защото старата Ака нямаше нито нокти, нито човка за бой. На това отгоре тя беше дневна птица и щом се мръкнеше, заспиваше; така тя беше беззащитна през нощта, докато плъховете воюваха именно тогава.

Но Ака явно бе решила да помогне на черните плъхове. Тя извика Юкси от Васияуре и му заповяда да отведе гъските при езерото Вомб. Когато гъските научиха за това, почнаха да протестират, но Ака им каза твърдо:

— Мисля, че ще бъде най-добре за всички, ако ме слушате. Аз трябва да прелетя до голямата каменна къща. Ако и вие дойдете с мен, хората от имението непременно ще ни видят и ще почнат да стрелят по нас. Ще взема със себе си само Палечко. Той ще ми бъде много полезен, защото има силни очи и може да стои буден през нощта.

През целия ден момчето бе много бунтарски настроено. Като чу тези думи, то се изпъна колкото може повече, за да изглежда по-голямо, пристъпи напред с ръце на гърба и вирнало нос, отвори уста да каже, че няма никакво намерение да се бие със сивите плъхове. Нека тя си търси помощ от другаде.

Но щом то се показа, щъркелът се размърда. Като всички щъркели, дотогава той бе стоял с наведена надолу глава и допряна до шията човка. Сега дълбоко в гърлото му забълбука нещо като смях. Той протегна светкавично клюна си, сграби момчето и го подхвърли няколко метра нагоре във въздуха. Този фокус бе повторен седем пъти. Момчето пищеше, а гъската викаше:

— Какво правите, господин Ерменрих? Това не е жаба! Това е човек, господин Ерменрих!

Най-сетне щъркелът остави момчето на земята съвсем невредимо и се обърна към Ака:

— Аз сега се връщам в Глиминге, майко Ака. Всички, които живеят там, много се изплашиха, когато напуснах къщата. Бъдете сигурна, че много ще се зарадват, когато им кажа, че дивата гъска Ака и джуджето Палечко идват.

След това щъркелът протегна шия, плесна с криле и отлетя като стрела от силно опънат лък. Ака разбра, че той й се подиграва, но не се засегна. Почака, докато момчето си намери дървените обувки, които бяха паднали, когато щъркелът го подхвърляше; после го настани на гърба си и последва щъркела. Момчето не се противопостави и не издаде нито с дума, че не му е приятно да отиде с нея. Толкова се беше ядосало на щъркела, че само сумтеше презрително. Тази червено-крака върлина си мислеше, че него не го бива за нищо, защото е мъничко, но то щеше да му покаже кой е Нилс Холгерсон от Западен Веменхьог!

Не мина много време и Ака вече стоеше в щърковото гнездо на покрива на Глиминге. Гнездото беше голямо и хубаво. За основа му служеше едно колело, върху което имаше няколко реда клони и буци пръст. Гнездото беше толкова старо, че по него бяха поникнали различни храсти и бурени. Когато женската мътеше в кръглата дупка сред гнездото, тя се любуваше не само на чудната гледка на голяма част от Сконе, но и на шипките и лука до нея.

Момчето и Ака веднага забелязаха, че тук става нещо, което е обърнало с главата надолу установения ред. На края на гнездото седяха две кукумявки, една стара сива котка и дузина престарели плъхове с изхвръкнали зъби и сълзящи очи. Това не бяха животни, които обикновено се виждат да стоят в приятелска компания.

Никое от тях не се обърна, за да погледне Ака или да я поздрави. Всички се взираха напрегнато в голото зимно поле. Тук-там из него се мяркаха някакви дълги сиви редици.

Черните плъхове мълчаха. Виждаше се че са обхванати от дълбоко отчаяние. Те съзнаваха, че не могат да защитят нито замъка, нито собствения си живот. Двете кукумявки въртяха големите си очи, мърдаха вежди и говореха с грозен, рязък глас. Те разправяха, че трябва да се изселят от жилището си, защото сивите плъхове били много жестоки, не щадели нито яйцата, нито пиленцата им. Старата сива котка беше сигурна, че безбройните сиви плъхове ще я изпохапят, като нахлуят в замъка, и непрекъснато мърмореше на черните плъхове:

— Как можахте да излезете толкова глупави да пуснете най-добрите си воини? Как можахте да имате доверие на сивите плъхове? Това е непростимо!

Плъховете не отговаряха нито дума, но щъркелът, въпреки тревогата си, не можа да не възрази на котката.

— Не се бой, Мацо! — каза той, — Не виждаш ли, че майка Ака и Палечко са дошли да спасят замъка? Може да бъдеш сигурна, че ще сполучат. Сега аз трябва да си лягам и ще заспя съвсем спокоен. Като се събудя утре, в Глиминге няма да има нито един сив плъх.

Момчето намигна на Ака и й направи знак, че иска да бутне щъркела, който вече бе вдигнал единия си крак и се настаняваше да спи на края на гнездото. Ака обаче не му позволи. Тя съвсем не изглеждаше ядосана и каза спокойно:

— Мисля, че една стара гъска като мен ще може да се справи дори и с по-голямо затруднение. Смятам, че всичко ще се уреди, ако само господин и госпожа кукумявката, които могат да стоят будни цяла нощ, се съгласят да занесат няколко съобщения.

Кукумявките се съгласиха и Ака помоли мъжката да намери заминалите за планината Кула черни плъхове и да ги посъветва веднага да се върнат в къщи. Женската пък изпрати при кукумявката Фламеа, която живееше в камбанарията на Лундската катедрала, с толкова тайно поръчение, че Ака се реши да й го довери само шепнешком.

Ловецът на плъхове

Наближаваше полунощ, когато сивите плъхове най-сетне, след дълго търсене, намериха една незатулена дупка в зимника. Тя зееше високо на стената, но плъховете се покатериха един върху друг и скоро най-храбрият от тях се вмъкна в дупката, готов да влезе в Глиминге, пред стените на който бяха паднали толкова много негови деди.

Сивият плъх постоя малко в дупката в очакване да го нападнат. Наистина главните сили на защитниците не бяха тук, но той смяташе, че останалите в замъка черни плъхове няма да се предадат без бой. С разтуптяно сърце се ослушваше и в най-слабия шум, но навред цареше пълна тишина. Тогава водачът на сивите плъхове събра смелост и скочи в непрогледната тъмнина.

Един след друг сивите плъхове последваха водача си. Те пазеха пълна тишина, очаквайки черните плъхове да ги нападнат от засада.

И чак когато изпълниха целия зимник, така че след тях не можеха да влязат вече други, те се решиха да продължат по-нататък.

Макар че досега не бяха влизали в замъка, не им беше трудно да се ориентират. Много скоро намериха дупките в стените, през които черните плъхове се промъкваха в горните етажи. Преди да почнат да се изкачват по тесните и стръмни ходове, те пак внимателно се ослушаха. Това, че черните плъхове не се вестяваха никакви, ги плашеше повече от открития бой. Ето защо, когато достигнаха първия етаж без всякакви премеждия, те почти не вярваха на щастието си.

Щом влязоха, лъхна ги миризмата на житото, струпано на големи купища на пода. Но още бе рано да се възползуват от плодовете на победата си. Най-напред претърсиха грижливо мрачните голи стаи. Скочиха на огнището в старата кухня на замъка и едва не паднаха в кладенеца във вътрешната стая. Не пропуснаха да надникнат през всичките тесни прозорчета, но нямаше нито следа от черни плъхове. Когато завладяха напълно този етаж, тръгнаха все така предпазливо към по-горния. Отново трябваше да предприемат едно рисковано, трудно и опасно катерене по стените. Затаили дъх, те очакваха с разтуптяно от страх сърце врагът да се нахвърли изневиделица върху им. И макар че пак ги мамеше омайващата миризма на купищата жито, те устояха и най-старателно претърсиха целия етаж, обитаван по-рано от прислугата, колоните, каменната маса и огнището, дълбоките ниши на прозорците и отвора в пода, оставен някога, за да може да се излива през него врял катран върху нападащия враг.

Но черните плъхове сякаш се бяха провалили в дън земя. Сивите се озоваха на третия етаж; промъкнаха се в голямата тържествена зала на господарите, също така пуста и гола като всички други помещения в стария дом, и постепенно стигнаха до най-горния етаж, който се състоеше от една-единствена голяма празна зала. Само едно място не се сетиха да претърсят сивите плъхове — голямото щърково гнездо на покрива, където точно в този момент госпожа кукумявката събуждаше Ака и й съобщаваше, че Фламеа, кукумявката от камбанарията, е изпълнила нейната поръка — изпратила е, каквото тя й е поискала.

След като претърсиха така основно целия замък, сивите плъхове се успокоиха. Те си рекоха, че черните са избягали, без дори да помислят за съпротива, и весело се нахвърлиха върху купищата жито.

Но едва бяха наченали първите зърна и откъм двора се чуха пронизителните звуци на малка свирка. Сивите плъхове надигнаха глави, ослушаха се неспокойно и изтичаха малко напред, като че ли бяха решили да изоставят куповете; ала после се върнаха и пак почнаха да гризат.

Острият, пронизителен звук на свирката се чу отново и сега се случи нещо странно. Първо един плъх, след него втори, после цяла група наскачаха от купа жито, където се бяха покатерили, и се втурнаха по най-късия път надолу към зимника, за да се измъкнат от къщата. Но вътре имаше все още много сиви плъхове. Те си мислеха колко усилия им струваше превземането на Глиминге и не им се искаше да го изоставят. Обаче звуците на свирката, долитащи до тях, сякаш ги притегляха и те трябваше да им се подчинят. С див устрем се спуснаха сивите плъхове от купищата жито и хукнаха през тесните ходове в стените, като се премятаха един през друг в желанието си да излязат по-скоро навън.

Едно малко хлапе седеше сред двора и надуваше свирка. Около него имаше вече цял кръг плъхове, които го слушаха прехласнати и омаяни, и всеки миг прииждаха все нови и нови. По едно време то махна свирката от устата си само за секунда, за да може да се оплези на плъховете, и тогава те изглеждаха готови да се нахвърлят върху него и да го разкъсат. Ала щом то засвири, те отново изпаднаха под властта му.

Хлапето надува свирката, докато измъкна всички сиви плъхове от къщата Глиминге. Тогава то бавно пресече двора и тръгна по пътя. Сивите плъхове го последваха, защото звуците на тази свирка така ги привличаха, че те не можеха да им устоят.

Хлапето вървеше пред тях и ги мамеше след себе си по пътя към Валбю. То обикаляше и криволичеше, превеждаше ги през плетове и ровове и накъдето и да кривнеше, те го следваха. То надуваше непрекъснато свирката, която на пръв поглед приличаше на рог, но беше толкова малка, че днес едва ли може да се срещне животно с такива малки рогчета на главата си. Никой не знаеше кой я е направил. Кукумявката Фламеа я била намерила в една ниша в камбанарията на Лундската катедрала. Показала я на гарвана Батаки и те двамата решили, че тя е от онези свирки, които хората някога са правели, за да имат чрез тях власт над плъховете и мишките. Гарванът беше приятел на Ака и от него тя знаеше, че Фламеа притежава такова съкровище.

И наистина плъховете не можеха да устоят на звуците на свирката. Момчето вървеше напред и свиреше, а звездите трепкаха на небето. Плъховете неотлъчно го следваха. То все още свиреше и когато взе да се развиделява, свиреше и когато изгря слънцето и цялото стадо сиви плъхове продължаваше да го следва, отдалечавайки се все повече и повече от големия, пълен с жито таван на къщата Глиминге.