Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Събота, 2 април

Беше ясна лунна вечер. Времето беше хубаво и тихо, но през деня бе валяло и хората сигурно предполагаха, че дъждът още не е спрял, защото само тук-там се мяркаше някой из улиците на Карлскруна.

Докато градът пустееше, дивата гъска Ака и ятото й долетяха над него откъм Вемьо и Пантархолм. Те бяха закъснели, защото още търсеха сигурно място за нощуване някъде по островчетата. Не можеха да останат на сушата, за да не ги безпокои лисицата Смире.

На момчето, което летеше високо във въздуха и разглеждаше морето и островчетата Насреща, всичко се виждаше чудновато и призрачно. Небето не беше вече синьо, а се прихлупваше над него като купол от зелено стъкло. Морето имаше млечнобял цвят. Додето стигаше погледът, по него се носеха малки бели вълни с блестящи гребени от сребриста пяна. Сред тази белота многобройните островчета изпъкваха черни като въглен. Всички те, големи или малки, равни като ливади или настръхнали от скали, бяха еднакво черни. Дори къщите на тези островчета, черквите и вятърните мелници, които обикновено са бели или червени, се очертаваха черни на зеленото небе. На момчето се струваше, че земята под него е сменена и че то се намира в някакъв друг, непознат свят.

И тъкмо си казваше, че тази нощ трябва да бъде смело, да не се бои, то видя нещо страшно, което истински го изплаши. Това беше ви сок скалист остров, покрит с големи четвъртити черни блокове, между които тук-там проблясваха петна чисто злато. Момчето неволно си спомни за камъка Магле на магьосника Юнгбю, който магьосникът понякога издигал на високи златни колони, и се запита дали това не е нещо подобно.

Ала блоковете и златото не бяха още нищо в сравнение с многобройните чудовища във водата около острова. Те приличаха на китове, на акули и на други големи морски животни, но момчето реши, че това са морските духове, които са се събрали около острова, готови да се покатерят на него и да нападнат намиращите се там земни духове. А земните духове сигурно се бояха, защото то видя един великан, който се беше изправил на острова и простираше ръце към небето, изпаднал в отчаяние пред опасността, която грозеше както него, така и острова му.

Момчето много се уплаши, като забеляза, че Ака се спуска точно към този остров.

— Не, за нищо на света! Не бива да слизаме там! — извика то.

Но гъските продължиха да се спускат и скоро момчето се учуди как е могло да вижда отвисоко такива невероятни неща. Преди всичко големите каменни блокове бяха просто къщи. Островът — цял град, а блестящите златни петна — улични лампи и редици осветени прозорци. Великанът, който простираше ръце към небето, беше черква с две камбанарии, морските духове и чудовища, които му се привиждаха отгоре — различни кораби и параходи, хвърлили котва около острова. На страната на острова откъм сушата имаше гребни лодки, платноходки и малки крайбрежни параходчета, а на страната откъм морето стояха бронирани бойни кораби, някои широки, с невероятно дебели, наведени назад комини, а други толкова дълги и тесни, че сигурно се плъзгаха по водата като риби.

Кой ли беше този град? Момчето веднага се сети, защото виждаше многобройните бойни кораби. Те винаги го бяха привличали, макар че досега то бе имало работа само с книжните лодчици, които пускаше из вадите край пътя. Много добре знаеше, че този град с толкова много бойни кораби можеше да бъде само Карлскруна.

Някога дядото на Еилс служил като моряк и докато беше жив, постоянно разказваше за Карлскруна, за голямото военно пристанище и за всичко, което можеше да се види в града. Тук момчето се чувствуваше като у дома ся и се зарадва, че ще може да види онова, за което толкова много бе слушало.

Но кулите а укрепленията, които пазеха входа към пристанището, както и корабостроителниците само му се мярнаха и Ака кацна на плоския покрив на една от камбанариите.

Това място не беше достъпно за никакви лисици и момчето си каза, че би могло поне тази нощ да се сгуши под крилото на гъсока. Нямаше да е лошо да поспи малко, за да може да разгледа добре корабостроителниците и корабите, когато се съмне.

Колкото и да е чудно, но то не можа да дочака до сутринта, за да разгледа корабите. Едва ли бе спало и пет минути, когато се измъкна изпод крилото на гъсока и се спуска по жицата на гръмоотвода и по водосточните тръби на земята.

Скоро се намери на големия площад пред черквата. Площадът беше постлан с калдъръм и то вървеше по него така трудно, както големите хора вървят през неравна ливада. Който е свикнал да живее на село, сред природата, винаги се плаши, когато дойде в град с високи къщи и широки прави улици, където всеки може да го види. Това чувствуваше сега и момчето. То стоеше на големия площад в Карлскруна, гледаше Немската черква, Градския съвет и катедралата, от която току-що бе слязло, и съжаляваше, че не е горе на камбанарията при гъските.

За щастие площадът беше съвсем пуст. Нямаше жива душа освен една статуя на висок пиедестал. Момчето дълго разглежда статуята, която представляваше едър груб мъж с триъгълна шапка, дълго палто, панталони до коленете и груби обувки, и се питаше кой ли ще е този човек. Той държеше дълга тояга в ръка и изглеждаше, сякаш ей сега ще заудря с нея, защото имаше ужасно сърдито лице с голям орлов нос и грозна уста.

— Какво ли търси тук това страшилище? — каза най-после момчето.

Никога досега то не се беше чувствувало толкова дребно и жалко. И за да си даде кураж, отправи няколко предизвикателни думи. После престана да мисли за статуята и тръгна по една широка улица, която водеше надолу към морето.

Не след дълго чу подире си стъпки. Зад него някой пристъпяше тежко по калдъръма и почукваше с тояга. Като че ли едрият бронзов човек от площада беше тръгнал да се разхожда.

Докато тичаше надолу по улицата, момчето се вслушваше в стъпките и в него растеше убеждението, че това е бронзовият човек. Земята трепереше, къщите се тресяха. Толкова тежко можеше да върви само той и момчето се изплаши, като си спомни какво бе изрекло преди малко. Не смееше дори Да обърне глава, за да провери наистина ли е той.

„Може би се разхожда просто за удоволствие — каза си то. — Едва ли ми се е разсърдил за това, което му казах. Та аз съвсем не исках да го обидя!“

Вместо да върви направо към корабостроителниците, момчето свърна по една улица, която водеше на изток, за да се отърве от онзи, който вървеше след него. Но момчето скоро чу как бронзовият човек зави по същата улица и така се уплаши, че изгуби и ума, и дума. А колко е трудно да намериш скривалище в град, в който всички врати са заключени! Тогава то видя вдясно стара дървена черква, малко навътре от улицата, сред голяма градина. Без да се замисли нито миг, то хукна към черквата. „Веднъж да стигна там, ще бъда на сигурно място“ — каза си то.

И както тичаше, изведнъж съгледа на една пътечка човек, който му махаше. „Този сигурно иска да ми помогне“ — помисли си момчето зарадвано и се спусна нататък. От страх сърцето му щеше да изскочи.

Но като стигна до човека, който стоеше на малка скамейка край пътечката, момчето много се учуди. „Не е възможно да ми е махал“ — каза си то, защото видя, че човекът беше дървен.

То се спря и го загледа. Пред него стоеше грубо издялан от дърво човек с къси крака, широко червено лице, лъскава черна коса и голяма черна брада. На главата си той имаше черна дървена шапка; облечен бе с кафяво дървено палто, препасано с черен дървен пояс, и с широки сиви дървени панталони до коленете; носеше дървени чорапи и черни дървени обуща. Наскоро боядисан и лакиран, той лъщеше на лунната светлина и това му придаваше толкова добродушен вид, че момчето веднага почувствува доверие към него.

В лявата си ръка той държеше дървена табела, на която пишеше:

Аха, значи така, човекът беше само кутия за събиране на милостиня! Момчето се разочарова. То беше очаквало, че това ще е нещо наистина забележително. Тогава си спомни, че дядо му беше разказвал и за този дървен човек, като прибавяше, че всички деца в Карлскруна много го обичали. Това сигурно е било така, защото и то не можеше да се отдели от дървения човек. От него лъхаше нещо толкова старинно, че човек можеше да му даде много стотици години. И все пак той изглеждаше силен, горд и жизнерадостен, каквито обикновено си представяме някогашните хора.

Момчето гледаше дървения човек с такъв интерес, че съвсем забрави другия, от когото бягаше. Но изведнъж чу стъпките му. Той беше свърнал от улицата и идваше към градината. Значи, и тук го преследваше! Къде да бяга сега?

В този миг дървеният човек се наведе към него и протегна голямата си широка длан. Как можеше да няма доверие в него? С един скок момчето се намери в ръката му. Дървеният човек го вдигна и го скри под шапката си.

Едва успя той да скрие момчето и да спусне ръката си на предишното й място и бронзовият човек застана пред него. Той така удари тоягата си в земята, че дървеният човек подскочи на своята скамейка. После бронзовият човек попита със силен, кънтящ глас:

— Ти кой си?

Дървеният човек вдигна ръка нагоре така, че старото дърво изпука, допря я до шапката си и отговори:

— С ваше позволение Розенбум, ваше величество. Бивш старши боцман на линейния кораб „Дръзки“, след завършването на военната служба пазач на Адмиралтейската черква и накрая издялан от дърво и поставен в черковната градина като каса за милостиня.

Като чу, че дървеният човек каза „ваше величество“, момчето изтръпна. То се сети, че статуята на площада е основателят на града. Значи това беше самият Карл Единадесети!

— Добре рапортуваш — каза бронзовият човек. — Ами можеш ли да ми кажеш дали си виждал едно малко хлапе, което скита тази нощ из града? То е един нахален нехранимайко и ако го пипна, ще го науча как трябва да се държи — И пак удари ядосано с тоягата.

— С ваше позволение видях го, ваше величество — отвърна дървеният човек. Момчето, което се беше свило под шапката и гледаше бронзовия човек през една цепка на дървото, се разтрепера от страх. Но то се успокои, когато дървеният човек продължи: — Ваше величество е на погрешен път. Хлапето тичаше към корабостроителниците и сигурно се е скрило там.

— Така ли мислиш, Розенбум? Тогава слезни от скамейката си, ела с мен и ми помогни да го намерим! Четири очи виждат по-добре от две, Розенбум.

Но дървеният човек отговори жално:

— Най-покорно моля да ми разрешите да остана тук. Аз изглеждам здрав и блестящ, защото скоро са ме боядисали, но всъщност съм стар и изгнил и не мога да се движа.

Бронзовият човек не беше от онези, които обичат да им се противоречи.

— Какви са тия преструвки? Тръгвай, Розенбум! — И той вдигна дългата си тояга и стовари един кънтящ удар по рамото на дървения човек. — Виждаш ли, че издържаш, Розенбум!

И те тръгнаха по улиците на Карлскруна, едри, внушителни, и скоро се озоваха пред високата порта на корабостроителниците. Пред нея стоеше моряк на пост, но бронзовият човек мина край него и ритна портата. Морякът като че ли не го забеляза.

Като влязоха в корабостроителниците, пред тях се откри широко пристанище, разделено чрез дървени мостове на отделни басейни. В басейните имаше военни кораби, които отблизо изглеждаха по-големи и по-страшни, отколкото преди, когато момчето ги беше видяло отгоре. „Нищо чудно, че ги взех за морски чудовища“ — помисли сито.

— Как мислиш, Розенбум, откъде да почнем да го търсим? — попита бронзовият човек.

— За него е най-лесно да се скрие в залата с моделите — отвърна дървеният човек.

На тясната ивица земя, която започваше вдясно от портата и се простираше покрай цялото пристанище, се издигаха стари постройки. Бронзовият човек се запъти към едно здание с ниски стени, малки прозорчета и висок покрив. Той блъсна с тоягата си вратата, тя се отвори и той почна да се изкачва по една стълба с изтрити стъпала. Влязоха в голяма зала, пълна с малки корабчета, снабдени с всички съоръжения. Момчето само се сети, че това са модели на корабите, строени някога за шведската флота.

Тук имаше най-различни модели. Стари линейни кораби, настръхнали от оръдия, с високи кули отпред и отзад, с купища платна и въжета, нависнали по мачтите. Имате малки крайбрежни корабчета с лейки за гребците, открити канонерки и богато позлатени фрегати — модели на корабите, с които са пътували кралете. Виждаха се най-после и днешните тежки, широки броненосци, с бойни кули и оръдия на палубата, и продълговати блестящи торпедни лодки, прилични на дълги тесни риби.

Като гледаше всичко това, момчето съвсем се смая. „Какви големи и хубави кораби се строят у нас в Швеция!“ — помисли си то.

Имаше достатъчно време да се нагледа до насита, защото бронзовият човек забрави всичко друго, щом видя моделите. Той почна да ги разглежда наред, от първия до последния, и да разпитва за тях. А Розеннбум; старши боцман на „Дръзки“, разказваше всичко, което знаеше за строителите и капитаните на корабите, за тяхната съдба. Той разказа за Чапмаи и Пуке, и Троле, за Хогланд и Свенсксунд и спря до 1809 година, когато бе напуснал.

И той, и бронзовият човек говореха най-много за красивите стари дървени кораби. От новите бронирани кораби като че ли не разбираха много.

— Виждам, че за новите ти нищо не знаеш. Розенбум — каза бронзовият човек. По-добре да отидем да погледаме нещо друго! Това ме забавлява, Розенбум.

Той явно се бе отказал да търси момчето, което се чувствуваше много спокойно и удобно под дървената шапка.

И двамата, тръгнаха из големите работилници: шивалнята за корабни платна, ковачницата за котви, машинната и дърводелската работилница. Разгледаха високите пристанищни кранове и доковете, големите складове, артилерийския арсенал, оръжейната работилница, дългата работилница за въжета и големия, стар док, издълбан в скалите. Обиколиха дървените кейове, край които стояха вързани военни кораби, качваха се на тях, разглеждаха ги като стари морски вълци, възхищаваха се, критикуваха, одобряваха и се ядосваха.

Момчето стоеше спокойно под дървената шаяка и слушаше разказите им как са работили някога тук, за да построят цели флоти. То узна, че хората са проливали кръвта ек, давали са си живота и са жертвували последната стотинка, за да строят бойни кораби; гениални люде са напрягали всички сили, за да подобрят и усъвършенствуват тези кораби — защитници на отечеството. На няколко пъти момчето се просълзи, но то беше доволно, че научи всичко това.

Най-сетне отидоха а един открит двор, където бяха наредени разни фигури, които са поставили някога на носа на старите линейни кораби. По-страшни неща момчето не беше виждало в живота си. Фигурите имаха грамадни, страшни лица. Те бяха едри, дръзки и груби, проникнати от същия горд дух, който беше създал грамадните кораби. Те бяха от друго време и момчето почувствува като че ли съвсем се смали пред тях.

Като дойдоха тук, бронзовият човек каза на дървения:

— Свали си шапката, Розенбум! Всички тия, които стоят тук, са воювали за отечеството!

И Розенбум също като бронзовия човек бе забравил за какво бяха дошли тук. Без да се поколебае, той вдигна дървената си шапка и извика:

— Свалям шапка за онзи, който е избрал това място за пристанище, основал корабостроителниците и създал флотата! За краля, който е дал живот на всичко това!

— Благодаря, Розенбум! Добре казано. Ти си чудесен човек, Розенбум. Но какво е това, Розенбум?

Върху плешивата глава на Розенбум стоеше Нилс Холгерсон, Но той вече не се боеше, а размахваше бялата си шапчица и викаше:

— Ура за тебе, страшилище!

Бронзовият човек удари силно с тоягата по земята, но момчето не разбра какво е мислел да прави, защото в този миг изгря слънцето и той и дървеният човек изчезнаха, като че ли бяха от мъгла. Докато то още стоеше и се взираше след тях, дивите гъски излетяха от камбанарията и почнаха да кръжат над града. Изведнъж те съгледаха момчето, големият бял гъсок се спусна отгоре, грабна го и го отнесе със себе си.