Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Сряда, 30 март

Това беше първият дъждовен ден, откакто пътуваха. Докато гъските почиваха край езерото Вомб, времето беше хубаво, но в деня, когато поеха на север, заваля и момчето часове наред трябваше да се свива върху гърба на гъсока, измокрено до кости и треперещо от студ.

Сутринта, когато отлетяха, беше ясно и спокойно. Плавно и без да бързат, дивите гъски се издигнаха високо във въздуха, в строен ред. Ака летеше напред, а останалите — в остър ъгъл зад нея. Нямаха време да се задяват с животните, които виждаха на земята, но тъй като не можеха съвсем да мълчат, непрекъснато подвикваха в такт с махането на крилете обичайния си зов:

— Где си? Тук съм. Где си? Тук съм.

Всички взимаха участие в това еднообразно викане, което прекъсваха само от време на време, за да покажат на белия гъсок насочващите ги при летенето им знаци. При сегашното им пътуване тези знаци бяха редките хълмчета по платото Линдерьод, чифликът Овесхолм, камбанарията на Кристианстад, кралският имот Бекаскуг на тесния провлак между езерата Опмана и Ивьо и стръмните склонове на Руската планина.

Пътуването беше отегчително и ето защо задалите се дъждовни облаци се сториха на момчето истинско развлечение. Когато по-рано наблюдаваше тия облаци от земята, те му изглеждаха сиви и скучни. Но съвсем друго нещо беше да си горе между тях! Сега то ясно виждаше, че облаците са грамадни коли, возещи по небето огромен товар. Някои от тях караха големи сиви чували, други — бъчви, които можеха да поберат цялото езеро, трети караха големи котли и шишета, натрупани едни върху други. Когато се събраха толкова коли, че изпълниха цялото небесно пространство, те, сякаш по даден знак, изведнъж започнаха да изливат върху земята водата на всичките котли, бъчви, шишета и чували.

Щом плисна първият пролетен дъжд, малките птички из храсталаците и поляните така силно се разцвърчаха от радост, че момчето върху гърба на гъсока подскочи уплашено.

— Ето го дъжда! Дъждът ще ни докара пролетта. Пролетта ще ни донесе цветя и зелени листа, зелените листа и цветята — личинки и буболечки; личинките и буболечките ще ни донесат храна. Няма по-хубаво нещо на света от обилната и вкусна храна! — пееха птичките.

Дивите гъски също се зарадваха на дъжда, който щеше да събуди растенията от зимния им сън и да разчупи ледената кора на езерата. Те вече не можеха да летят спокойно както досега и почнаха да подвикват весело надолу към земята.

Като летяха над големите картофени ниви край Кристианстад, още голи и черни, те викаха:

— Хайде, събуждайте се и давайте своите плодове! Идва тази, която няма да ви остави повече да спите. Стига сте мързелували!

А на хората, които бързаха да се скрият от дъжда, те с укор подвикваха:

— Какво сте се разбягали? Не виждате ли, че валят хлябове и краваи? Хлябове й краваи!

Един голям, плътен облак се движеше бързо на север, по петите на гъските. Те, изглежда, си въобразяваха, че го влачат подире си и зърнеха ли долу някоя голяма градина, викаха гордо:

— Пристигаме с анемони, пристигаме с рози, с ябълкови цветове и вишневи пъпки! Пристигаме с грах и боб, с цвекло и зеле! Който иска, да си вземе! Който иска, да си вземе!

Тъй викаха гъските, когато започна да вали дъжд, и всички му се радваха. Но като продължи да вали целия следобед, гъските изгубиха търпение и почнаха да викат на зажаднелите гори около езерото Ивьо:

— Не ви ли стига вече? Не ви ли стига вече?

Небето се забули със сива пелена, капките падаха по крилете на гъските и през намаслените им пера почнаха да проникват чак до кожата. Земята се криеше под завеса от дъжд; езера, планини, гори — всичко се бе сляло в едно и знаците, които ги ориентираха, не можеха вече да се различават. Пътуването ставаше все по-бавно, веселите провиквания затихнаха.

Момчето все по-остро усещаше студа. Но докато летяха във въздуха, то все още си даваше кураж. Не изпадна в отчаяние и надвечер, когато дивите гъски кацнаха на земята и се подслониха под малко криво борче, сред едно мочурливо тресавище, където много буци пръст стояха още покрити със сняг, а тия, по които той се бе стопил, стърчаха голи сред локви полуразтопена ледена вода. То затича весело наоколо да търси глогинки и замръзнали боровинки. Но настъпи нощ и мракът така се сгъсти, че дори и силните очи на момчето не можеха вече нищо да различат. Дивата местност стана необикновено враждебна и страшна. Момчето се бе сгушило под крилото на гъсока, но не можеше да заспи, защото беше мокро и му бе студено. Чуваше толкова много звуци, дебнещи стъпки и заплашителни гласове и изпитваше такъв ужас, че не знаеше къде да се дене. Трябваше да отиде някъде, където имаше огън и бе светло, за да не умре от страх.

„Дали да се реша да отида при хората само за тази нощ? — питаше се момчето. — Ще поседя малко край огъня и ще хапна нещичко, а преди изгрев слънце ще се върна при дивите гъски.“

То изпълзя изпод крилото на гъсока и се спусна на земята. Промъкна се тихо и незабелязано през тресавището, без да събуди нито него, нито някоя от другите гъски.

Не знаеше точно къде се намира: в Сконе ли, в Смоланд или в Блекинге. Но преди да кацнат на тресавището, беше му се мярнало голямо селище. Сега то се насочи към него. Скоро излезе на един път и след малко вече крачеше по дълга, засадена с дървета улица, от двете страни на която един след друг се редяха дворове.

Момчето се бе озовало в едно от онези големи села, каквито няма долу в равнината, но които често се срещат на север. Къщите бяха дървени и много красиви. Стрехите и входовете на повечето от тях бяха украсени с резба и имаха веранди с цветни стъкла. Стените бяха боядисани със светли блажни бои, а вратите и прозорците се открояваха в син, зелен или дори в червен цвят. Като вървеше по улицата и разглеждаше къщите, момчето чуваше говора и смеха на хората в топлите стаи. Отделни думи не можеше да различи, но му беше приятно, че чува човешки гласове. „Какво ли ще кажат, ако почукам и ги помоля да ме пуснат?“ — помисли си то.

И тъкмо щеше да направи това, погледът му падна върху осветените прозорци и страхът му от тъмнината мигновено се изпари. Сега отново почувствува онова смущение, което го обхващаше винаги в присъствието на хора. „Ще поогледам още малко селото и тогава ще почукам на нечия врата“ — помисли си то.

Когато минаваше покрай една къща, вратата на балкона се отвори и сноп жълта светлина бликна между красивите леки завеси. Една хубава млада жена излезе на балкона и се надвеси навън.

— Вали дъжд, идва вече пролетта — каза тя.

Като я видя, момчето изпита някакъв особен страх. Доплака му се. За пръв път усети безпокойство, че се е откъснал от хората.

След малко мина покрай една бакалница. Пред нея имаше червена редосеялка. То се спря, огледа я, после се покатери на седалището й. Почна да цъка с език, сякаш караше кон. Помисли си колко хубаво ще бъде да може да кара такава красива машина из някоя нива. За миг бе забравило какво представляваше то сега, но скоро се усети и бързо скочи от машината. Момчето беше развълнувано. Колко много неща ще пропусне, ако остане да живее завинаги между животните! Хората бяха толкова умни и работливи!

Мина и покрай пощата и си спомни за вестниците, които всеки ден носеха новини от четирите краища на света. Видя аптеката и къщата на лекаря и си спомни за голямата сила на хората, които се борят против болестите и смъртта. И колкото повече вървеше, толкова повече мислеше за хората.

Такива са децата. Те не виждат по-далеч от носа си. Искат да грабнат веднага онова, което е най-близко до тях, без да се интересуват какво може да им струва то. Нилс Холгерсон не разбираше какво губи, когато предпочете да остане джудже, но сега ужасно се боеше да не би завинаги да остане така.

Но какво да направи, за да стане пак човек? Какво не би дал да можеше да научи това!

Изкачи се по една стълба, седна под проливния дъжд и дълго, дълго стоя така, потънал в мисли. Челото му се набърчи от напрежение. Мислите се въртяха в главата му, но колкото по-дълго седеше, толкова по-невъзможно му се струваше да намери някакъв изход.

„Това е мъчна работа за мен, защото почти нищо не съм учил — реши той най-сетне. — Във всеки случай трябва да се върна при хората. Ще попитам свещеника, доктора, учителя и други учени хора как да постъпя.“

Реши да направи това веднага. Стана и се отърси, защото беше мокър като куче, излязло от локва.

В това време долетя една голяма кукумявка и кацна на едно дърво на улицата. Веднага след това друга кукумявка, която се беше заврят ла под стряхата, се размърда и извика:

— Чивит, чивит! Върна ли се вече, кукумявко? Как прекара в чуждите страни?

— Благодаря, кукумявко! Добре прекарах — отвърна първата. — А при вас случило ли се е нещо необикновено, докато ме нямаше?

— Тук в Блекинге нищо не се е случило, кукумявко, но в Сконе едно момче било превърнато в джудже, мъничко колкото катеричка, и после отлетяло за Лапландия с една домашна гъска.

— Каква новина, каква новина! Ами не може ли то пак да стане човек, кукумявко? Кажи, никога ли няма да стане пак човек?

— Това е тайна, кукумявко, но на тебе ще я кажа. Джуджето казало, че ако момчето бди над домашния гъсок и му помогне да се върне здрав и читав в къщи и ако…

— И какво Още, кукумявко? Какво? Какво?

— Хайде да отидем на камбанарията, кукумявко. Там ще научиш всичко! Страх ме е да не би някой на улицата да ни подслушва.

И двете кукумявки отлетяха, а момчето хвърли от радост шапчицата си високо във въздуха.

— Ако бдя над гъсока и му помогна да се върне здрав и читав в къщи, пак ще стана човек! Ура! Ура! Пак ще стана човек!

То така се развика, че просто беше чудно как не го чуха в къщата, и хукна, колкото му държаха краката, към мокрото тресавище при дивите гъски.