Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Кайса от Юсетер

Имало едно време в Нерке една вещица, каквато никъде другаде не можела да се срещне. Тя се казвала Кайса от Юсетер.

Наричали я Кайса, защото постоянно имала работа с бури и ветрове, а такива вещици винаги носят това име. А Юсетер било името на блатото в енорията Аскер, откъдето била дошла.

Хората мислели, че живее в Аскер, но я виждали и на други места. Срещали я из цялата област Нерке.

Тя съвсем не била някоя мрачна вещица, а, напротив, жива и весела и най-много от всичко обичала силната буря. Щом излизал много силен вятър, тя веднага пристигала, за да потанцува из равнината на Нерке.

Всъщност Нерке представлява само една равнина, обкръжена от всички страни с хълмове, обрасли с гори. Само в североизточния й край, дето започва езерото Йелмар, има един процеп в дългата верига хълмове.

Когато някоя сутрин вятърът набере сили над Балтийско море и гръгне навътре а страната, той спокойно минава между хълмовете на Сьормланд и без мъчнотии се промъква в Нерке през процепа при Иелмар. После се спуска през равнината на Нерке, но точно на запад се сблъсква с високата стена на Килберг, която го отхвърля назад. Тогава вятърът се извива като змия и тръгва на юг. Но там го пресреща Тиведен и го блъска така, че той се спуска на изток. Но на изток е Тюльоскуг, който го изпраща на север към Кеглан. От Кеглан вятърът завива отново към Килберг и Тиведен, и Тюльоскуг. Той се върти във все по-малки и по-малки кръгове, докато най-после се спре като въртележка сред равнината и се върти само на едно място.

В такива дни, когато вихрушките се носели над равнината, Кайса от Юсетер се чувствувала безкрайно щастлива. Тя стояла сред вихрушката и се носела заедно с нея. Дългата й коса се развявала до облаците, роклята й метяла земята в облак прах и тя танцувала по цялата равнина.

Сутрин Кайса от Юсетер седяла на някой висок бор на хълмовете и гледала към равнината. Зимно време, когато виждала по заснежените пътища много пътници с шейни, тя докарвала виелицата и натрупвала такива преспи, че хората едва се домъквали вечер до домовете си. Лете, по време на коситба, Кайса от Юсегер се спотайвала, докато натоварят колите със сено, а после се спускала с някоя буря, която унищожавала целия дневен труд.

Тя рядко мислела за нещо друго освен за пакости. Въглищарите горе в Килберг не смеели да мигнат, защото, щом забележела въглищарска пещ без пазач, веднага се промъквала и почвала да духа, докато пещта се разгори с буйни пламъци. А ако коларите от Лаксо и Сварто закъснявали някоя вечер със своя товар руда, Кайса от Юсетер забулвала пътищата и цялата местност в такава тъмна мъгла, че и хората, и конете, се загубвали и затъвали с тежките коли в блатата и тресавищата.

Когато неделен ден през лятото попадията в Глансхамар постилала масата за кафе под някое дърво в градината и с един порив вятърът вдигал покривката от масата и събарял чашите и чиниите, всички знаели кой се е пошегувал. Ако шапката на кмета в Йоребру Хвръквала и той трябвало да я гони през целия площад, ако лодките със зеленчук на хората от остров Виньо засядали в Йелмар, ако окаченото пране надало в праха, ако димът вечер изпълвал къщите и не можел да излезе през комините, не било трудно да се разбере кой се забавлява по този начин.

Но макар че обичала да прави най-различни пакости, тя все пак не била зла. По всичко личело, че е най-жестока със свадливите, скъперниците и лошите хора и често взимала под своя закрила добрите хора и бедните деца. А старите разказват, че когато веднъж черквата в Асяер се запалила, Кайса от Юсетер се спуснала, развъртяла се на покрива сред дима и пламъците и отстранила опасността.

Все пак Кайса дотегнала на жителите на Нерке със своите лудории, ала на нея не и дотягало да ги дразни. Като седяла на края на някой облак и гледала долу Нерке, красива и приятна с разкошните чифлици в равнината и богатите мини и фабрики в планинските области, с тихата река Сварто и плитките, пълни с риба езера, е хубавия град Йоребру, разпрострял се около мрачния стар замък с масивните кули, тя сигурно си мислела: „Ако не бях аз, тези хора щяха да се чувствуват прекалено добре и щяха да стават бездейни и лениви. Нужен им е някой като мен, да ги поразтърсва от време на време и да поддържа доброто им настроение.“

После се изсмивала високо и диво като сврака и се спускала да се върти и да танцува от единия край на равнината до другия. А когато жителите на Нерке виждали как тя влачи полите си, не можели да сдържат усмивката си. Тя била наистина буйна и пакостлива, но все пак носела добро настроение. На селяните действувало освежаващо да се разправят с Кайса от Юсетер, така както на равнината било приятно да я шибат бурните ветрове.

Казват, че Кайса от Юсетер е мъртва като всички други магьосници. Но такова нещо мъчно може да се повярва. Все едно някой да каже, че над равнината винаги ще бъде тихо и че вятърът никога няма да танцува над нея с бучене и вой, със свеж въздух и поройни дъждове.

Който смята, че Кайса от Юсетер е мъртва, нека чуе какво се случи в Нерке през онази година, когато Нилс Холгерсон мина над страната. И тогава сам ще реши дали е прав, или не.

В навечерието на пазараСряда, 27 април

Това се случи в навечерието на големия пазар на добитък в Йоребру. Така плискаше дъжд, че нищо не се виждаше. От такъв пороен дъжд никой не може да се опази. От облаците се лееха като из ведро потоци вода и много хора си казваха: „Също като през времето на Кайса от Юсетер! Тя не пропускаше пазар. Много щеше да й хареса такъв пороен дъжд точно преди пазара.“

Дъждът все повече и повече се усилваше. На мръкване той се превърна в истински порой, пътищата заприличаха на бездънни реки и хората, които бяха тръгнали с добитъка си рано, за да стигнат в Йоребу навреме за утрешния пазар се чудеха какво да правят. Кравите и воловете бяха така уморени, че едва влачеха крака и много от тях лягаха насред пътя, за да покажат, че не могат да вървят повече. Хората, които живееха край пътя, трябваше да отворят вратите си за пътниците и да ги приютят, както могат. Препълниха се не само къщите, а и оборите, и плевните.

Всички се мъчеха да се доберат до хана, но когато пристигаха, почваха да съжаляват, че не са спрели в някоя къщурка край пътя. И оборите, и конюшните бяха претъпкани. Конете и кравите, трябваше да стоят вън на дъжда. Дори и стопаните им, мъчно си намираха подслон.

В мокрия и кален двор беше ужасна блъсканица. Някои от животните стояха в локви и дори не можеха да легнат. Имаше стопани, които постилаха слама на добитъка си, за да легне на сухо и се мъчеха да ги прикрият някак от дъжда, но имаше и такива, които седяха в хана, пиеха и играеха карти и съвсем бяха забравили да се погрижат за своите животни.

Тази вечер момчето и дивите гъски кацнаха на едно островче в Йелмар. От брега ги отделяше само една тясна и плитка ивица вода, която при суша можеше да се прескочи.

И над островчето плискаше пороен дъжд, както навсякъде. Момчето не можеше да заспи от капките, които непрекъснато го шибаха. Най-после тръгна да се разхожда. Струваше му се, че като се движи, дъждът го мокри по-малко.

Едва беше успяло да обиколи островчето, когато чу плискане във водата и след малко между храстите се показа кон. Такъв стар, мършав и немощен кон момчето не беше виждало. Той беше дръглив, дългокрак и ребрата му се брояха под кожата. Нямаше нито юзда, нито седло, само на врата му висеше скъсан юлар. Виждаше се, че не му е било трудно да се освободи.

Конят се запъти право към мястото, дето спяха дивите гъски, и момчето се уплаши да не ги смачка.

— Къде отиваш? Внимавай! — извика то.

— Аха, ето къде си бил! — каза конят и се приближи до момчето. — Десет километра изминах, докато те намеря.

— Та ти познаваш ли ме? — попита момчето учудено.

— И аз имам уши, макар че съм стар. Напоследък много приказват за тебе.

Докато говореше, той държеше главата си наведена, за да вижда по-хубаво, и момчето забеляза, че тя е малка, с хубави очи и мека, нежна муцуна. „Вижда се, че е бил хубав кон, но на стари години не му е провървяло“ — помисли си то.

— Искам да дойдеш с мен и да ми помогнеш за една работа — каза конят.

Момчето си помисли, че е лудост да тръгне с такава кранта и почна да се извинява с лошото време.

— Няма да ти е по-зле, ако седиш на гърба ми, отколкото да лежиш тука — каза конят, — Но може би не смееш да тръгнеш с такава развалина като мен.

— Кой? Аз ли не смея? — попита момчето.

— Събуди тогава гъските, за да се уговорим къде ще могат да те вземат утре сутринта!

След малко момчето вече седеше на гърба на коня, който тичаше по-бързо, отколкото то очакваше. Все пак те дълго пътуваха в мрака и поройния дъжд и най-сетне спряха пред един голям хан. Там: гледката беше ужасна. По разровения път имаше такива дълбоки локви, че момчето се боеше да не се удави, ако падне в тих. За оградата бяха навързани тридесет-четиридесет коне и говеда, незащитени с нищо от дъжда, а и дворът беше пълен с коли, натоварени е високи кафези с овце, телета, прасета и кокошки.

Конят спря край оградата. Момчето продължи да седи на него и с острия си поглед добре видя в какво лошо положение са животните.

— Защо стоите вън на дъжда? — попита ги то.

— Тръгнали сме на пазар в Йоребру, но трябваше да спрем тук заради дъжда. В този хан са се събрали толкова много пътници, че вътре няма никакво място.

Момчето мълком се огледа. Повечето животни бяха будни и от всички страни се чуваха оплаквания и ропот. Те имаха основание да се оплакват, защото времето все повече и повече се влошаваше. Почна да духа леден вятър и дъждът се примеси със сняг. Сега стана ясно защо конят искаше помощ от момчето.

— Виждаш ли този прекрасен чифлик срещу хана? — попита конят.

— Да — отвърна момчето, — виждам го и се чудя защо не ви приютят в него. Или там вече всичко е заето?

— Не, там няма нито един гост — отвърна конят. — Стопаните на чифлика са такива скъперници и егоисти, че няма смисъл да ги молиш за подслон.

— Така ли? Тогава ще стоите тук, навън.

— Но аз съм роден и израсъл точно в този чифлик — каза конят. — Знам какви хубави конюшни и обори има, с много празни преградки и ясли, и си мисля дали ти не можеш да направиш така, че да влезем вътре.

— О, не, нямам толкова смелост — отвърна момчето. Но после му дожаля за животните и реши все пак да опита.

То се вмъкна в съседния чифлик, но веднага видя, че всички пристройки са затворени и заключени. Тъкмо когато се чудеше какво да прави, дойде му съвсем неочаквана помощ. Вятърът връхлетя с вой и отвори вратата на една голяма плевня точно срещу него.

Момчето веднага се върна при коня.

— Не може да се влезе нито в конюшнята, нито в обора — каза то, — но има една голяма празна плевня, която са забравили да заключат. Мога да ви заведа в нея.

— Благодаря! — зарадва се конят. — Хубаво ще е да преспя още една нощ в стария си дом. Това е единствената радост, която мога да получа още от живота.

В богатия чифлик срещу хана тази вечер никой още не спеше, макар че бе вече късно.

Стопанинът беше около тридесет и пет годишен, висок и строен, с хубаво, малко мрачно лице. През деня той бе излизал по дъжда и се върна мокър до кости. Вечерта помоли старата си майка, която все още водеше домакинството в чифлика, да запали огън в огнището, за да може да си изсуши дрехите. Майка му запали малък огън, защото в тази къща пестяха много дървата, и стопанинът окачи палтото си на стола близо до огъня. После сложи единия си крак на ръба на огнището, подпря ръка на коляното си и остана така, загледан в пламъците. И ето той стоеше така вече часове наред, като само от време на време хвърляше по някое дърво в огъня.

Майка му вдигна масата, оправи леглото му и си влезе в малката стаичка. Навремени тя се показваше на вратата и като виждаше, че той още стои край огъня, питаше го учудено защо не отива да си легне.

— Не се тревожи, мамо. Мисля си за минали работи — успокояваше я той.

Тази вечер, като минаваше покрай хана, един търговец на коне се беше приближил до него и му бе предложил да му продаде кон, като му показа една стара кранта, толкова изнемощяла, че той трябваше да попита търговеца да не би да е луд, та му предлага такава сделка.

— Съвсем не — отговори търговецът, — само си помислих, тъй като този кон е бил някога ваш, че може би ще поискате да му осигурите спокойни старини, защото той заслужава това.

Тогава той погледна коня и го позна. Той сам беше отгледал и обяздил този кон. Но и през ум не му мина да купи такова старо и негодно за работа животно. Не, разбира се, че не. Той не беше човек, който хвърля парите си на вятъра.

Но конят бе събудил у него много спомени и тези спомени го държаха буден, не го оставяха да спи.

Да, на времето си този кон беше добро, хубаво и умно животно. Баща му го беше предоставил на него още от самото начало. Той сам го обязди и държеше на него повече, отколкото на всичко друго. Баща му се сърдеше, че му дава много храна и често пъти той трябваше тайно да се промъква при него, за да му сложи овес.

Откакто му бяха дали коня, той никога не отиваше пеша на черква. Приятно му беше да се поперчи с младото конче. Самият той се обличаше с дрехи от домашно тъкано платно и ушити в къщи и колата беше проста и небоядисана, но конят беше най-красивото животно, което някога се е изкачвало на хълмчето пред черквата.

Веднъж той се осмели да поиска от баща си да му купи готови дрехи и да боядиса колата. Баща му остана като вкаменен. Синът се уплаши да не би да получи удар. После се опита да го убеди, че като има такъв хубав кон, трябва и той да изглежда по-прилично.

Баща му не отговори нищо, но няколко дни по-късно отиде в Йоребру с коня и го продаде.

Това беше жестоко, но баща му сигурно се боеше да не би този кон да направи сина му суетен и прахосник. Сега, след толкова много години, той трябваше да признае, че баща му е имал право. Такъв кон действително би могъл да бъде изкушение. Но в началото той страдаше много. От време на време ходеше в Йоребру и стоеше на ъгъла на някоя улица само за да зърне отдалеч коня или се промъкваше в конюшнята му с бучка захар.

„Когато татко умре и аз наследя чифлика — мислеше си той, — най-напред ще си купя пак коня.“ Сега баща му беше мъртъв и от няколко години той управляваше чифлика, но въпреки това не направи опит да си вземе отново коня. От дълго време не се и сещаше за него.

Чудно, как можа да го забрави! Но баща му беше много силен и властен човек и когато синът порасна и започна да работи заедно с него попадна напълно под негово влияние. Той свикна да мисли, че баща му има право във всичко. А когато сам пое чифлика, стараеше се да постъпва така, както би постъпил баща му.

Хората казваха, че баща му е скъперник, но човек наистина трябва да си стиска кесията и да не хвърля парите без нужда. Нямаше защо да се прахосва имотът. По-добре да те наричат скъперник и да нямаш дългове, отколкото да затъваш в задължения като другите чифликчии.

Тъкмо си помисли това и трепна, защото чу нещо странно. Някакъв висок подигравателен глас сякаш повтори мислите му. „По-добре да си стиска кесията. По-добре да те наричат скъперник и да нямаш дългове, отколкото да затъваш в задължения като другите чифликчии.“

Някой като че ли искаше да се подиграе с мъдростта му и той беше готов да кипне, но разбра, че това е само въображение. Навън духаше, вече му се бе приспало и сигурно свиренето на вятъра в комина му се е сторило човешки глас.

Погледна към стенния часовник, който точно в този момент отмери единадесет тежки удара. Колко късно беше станало! „Време е да идеш да си легнеш“ — помисли си той. Но после си спомни, че не е направил вечерната си обиколка, за да види дали всички врати са затворени и всички лампи угасени. Откакто беше станал господар на чифлика, той не бе пропуснал нито една вечер. Наметна си палтото и излезе навън в бурята.

Всичко беше в ред, само вратата на празната плевня бе отворена. Той се върна да вземе ключа, заключи плевнята и мушна ключа в джоба на палтото си. После се прибра, свали си палтото и го окачи пред огъня. Но и сега не си легна, а почна да се разхожда напред-назад из стаята. С този остър, студен вятър и смесения със сняг дъжд времето наистина беше ужасно. А неговият стар кон стоеше навън в бурята и нямаше дори един чул да го пази! Все пак той трябваше да осигури покрив на стария си приятел, щом беше тук.

Отсреща в хана старият стенен часовник удари единадесет. Точно тогава момчето развързваше добитъка, за да го отведе в плевнята на чифлика. Мина много време, докато събуди и подреди животните.

Най-после и това стана и те тръгнаха към чифлика на скъперниците, водени от момчето.

Но докато то се занимаваше с всичко това, чифликчията бе обходил чифлика и бе заключил плевнята, тъй че когато животните пристигнаха, намериха вратата заключена, Момчето се спря слисано. Не, не можеше да остави животните така! Трябваше да влезе в къщата и да намери ключа.

— Погрижи се да стоят мирно, докато донеса ключа! — каза момчето на стария кон и изчезна.

Но то се сиря сред двора, за да помисли как да се вмъкне в къщата. Докато се чудеше какво да прави, видя, че по пътя се зададоха двама малки пътници, които спряха пред хана.

Момчето веднага забеляза, че това са две малки момиченца и се приближи тичешком до тях, защото си помисли, че те може би ще могат да му помогнат.

— Хайде, Брита-Мая — каза едното, — престани да плачеш! Стигнахме вече до хана. Сега ще влезем вътре.

То още не се бе доизказало и момчето му извика:

— Не се и опитвайте да влезете в хана. Всичко е заето. Но в този чифлик няма никакви гости. Там трябва, да отидете!

Момиченцата чуваха ясно думите, но не виждаха кой км говори. Ала това не ги учуди много, защото нощта беше тъмна като рог. Неголямото веднага отговори:

— Не искаме да отидем в чифлика, защото стопаните са скъперници и лоши хора. Заради тях ние скитаме и просим по пътищата.

— Може и да е така — рече момчето, — но все пак трябва да отидете. Ще видите, че всичко ще се нареди добре.

— Можем да опитаме, но сме уверени, че няма дори да ни пуснат да влезем — отговориха момиченцата, като се запътиха към: вратата и почукаха.

Чифликчията пак стоеше край огнището и мислеше за коня си, когато се почука. Той тръгна да види само кой хлопа, решен да не пуска никакви пътници. Но като натисна бравата вятърът като че ли това и чакаше. Изтръгна вратата от ръката му и я залепи на стената. Чифликчията трябваше да излезе, за да дръпне вратата, а когато се върна в стаята, двете момиченца бяха вече вътре.

Това бяха две нещастни просякинчета, мършави, дрипави и мръсни, две момиченца, превити под тежестта на торбите си, големи — колкото тях.

— Къде сте тръгнали посред нощ? — попита грубо чифликчията.

Преди да отговорят, децата свалиха торбите си. После се приближиха до него и протегнаха ръчички да се здрависат.

— Ние сме Ана и Брита-Мая от Енйердет — каза по-голямото — и молим да ни оставите да пренощуваме у вас.

Той не си подаде ръката и тъкмо се канеше да ги изпъди, един спомен изплува в паметта му. Енйердет — това не беше ли къщурката, в която живееше една бедна вдовица с петте си деца? Тя беше задлъжняла няколкостотин крони на баща му и за да си прибере парите, той продаде къщурката й. Вдовицата замина за Норланд с по-големите си деца, за да търси работа, а двете по-малки момиченца бяха останали на грижите на общината.

Стана му неприятно, като си спомни тази история. На времето хората много укоряваха баща му, задето си е искал парите, макар че бяха негови.

— Какво правите сега? — попита той строго. — Нали общината се грижи за вас? Защо ходите да просите?

— Ние не сме виновни — отговори по-голямото момиченце. — Хората, у които сме настанени, ни пращат да просим.

— Е, няма защо да се оплаквате. Виждам, че торбите ви са пълни. Най-добре е сега да извадите, каквото имате, и да се нахраните, защото тук няма никакво ядене. Жените вече са си легнали. После можете и вие да си легнете край огъня, за да не мръзнете.

Той махна с ръка, като че ли за да се отърве от тях, и погледът му стана твърд. Трябваше да бъде доволен, че бе имал баща, който се грижеше за своя имот. Иначе и той самият може би щеше да скита с просяшка торба като тези деца.

Тъкмо бе помислил това и високият подигравателен глас, който вече бе чул тази вечер, повтори мисълта му дума по дума. Той се вслуша и реши, че това беше пак вятърът, който виеше в комина. Чудно беше само, че когато вятърът повтаряше мислите му, те му изглеждаха глупави, жестоки и неискрени.

През това време децата си бяха легнали на твърдия под и нещо си бъбреха.

— Няма ли да млъкнете? — извика той. Беше толкова раздразнен, че му идеше да ги набие.

Но бъбренето продължи и той пак им напомни да млъкнат.

— Когато мама ни остави — прозвуча ясен детски глас, — тя ме накара да й обещая, че всяка вечер ще си чета молитвата. Аз трябва да я кажа и Брита-Мая също. Щом прочетем „Господи, който се грижиш за децата“, веднага ще млъкнем.

Чифликчията замълча, като слушаше как децата четат молитвата си. После почна да се разхожда с големи крачки напред-назад из стаята, като стискаше ръце, сякаш го душеше някаква мъка.

Конят — прогонен и съсипан, а двете деца — направени просяци! И това е дело на баща му! Може би той все пак не беше имал право във всичко, което вършеше!

Седна на стола и подпря глава па ръцете си. Изведнъж устните му почнаха да треперят, а в очите му се появиха сълзи, които той побърза да избърше. Но сълзите не спираха и той напразно се мъчеше да ги бърше.

В този момент майка му отвори вратата и той бързо се обърна с гръб към нея. Но тя сигурно беше забелязала нещо необичайно, защото дълго стоя зад него, сякаш го чакаше да й заговори. После поиска да му помогне, защото знаеше, че мъжете трудно се решават да говорят за неща, които ги вълнуват дълбоко.

От стаичката си тя беше чула всичко, което стана, и нямаше защо да задава въпроси. Само се приближи тихо до спящите деца, вдигна ги и ги занесе на собственото си легло. После отново се върна при сина си.

— Слушай, Ларс — каза тя, като се преструваше, че не вижда сълзите му, — трябва да ми позволиш да прибера тези деца у дома.

— Какво, мамо? — попита той, като се мъчеше да скрие, че плаче.

— През всичкото време, откак баща ти продаде къщичката на майка им, ме е измъчвала мисълта за тях. А и теб също.

— Да, но…

— Искам да ги прибера при себе си и да се грижа за тях. Те са твърде добри, за да ходят да просят.

Той не можеше да отговори, защото сълзите му рукнаха с нова сила; само взе старата сбръчкана ръка на майка си и я погали. Но изведнъж скочи като ужилен.

— Какво би казал татко?

— Времето, когато баща ти беше стопанин, отмина — рече майка му, — сега е твоето време. Докато баща ти беше жив, трябваше да му се подчиняваш. Сега ти ще трябва да се покажеш такъв, какъвто си.

Синът толкова се учуди на тези думи, че престана да плаче.

— Нали се показвам такъв, какъвто съм? — каза той.

— Не — отвърна майка му, — не е вярно. Ти само се мъчиш да приличаш на баща си. Той преживя тежки времена, които му внушиха страх от беднотията. Баща ти смяташе, че човек трябва преди всичко да мисли за себе си. Но ти не си преживял никакви изпитания, които да те направят егоист. Ти имаш повече, отколкото ти трябва, и би било недостойно да не мислиш за другите!

Когато момиченцата влязоха в къщата, Нилс също се промъкна след тях и се скри в един тъмен ъгъл. Той скоро видя ключа на плевнята, който се подаваше от джоба на палтото. „Когато чифликчията почне да пъди децата, ще грабна ключа и ще избягам“ — помисли си той.

Но децата не ги изпъдиха и момчето все още седеше в ъгъла и се чудеше какво да прави.

Майката дълго говори със сина си; през това време той се успокои, изразът на лицето му така се промени, че сега вече изглеждаше съвсем друг човек. Той продължаваше да гали старата сбръчкана ръка.

— Трябва вече да си лягаме — каза старата жена, като видя, че синът й се успокои.

— Не — отвърна той и скочи, — аз още не мога да си легна. Има още някой, когото трябва да приютя тази нощ.

Без да каже дума повече, той бързо метна палтото на раменете си, запали фенера и излезе. Навън беше все така студено и ветровито, но на стълбите той почна да си тананика. Питаше се дали конят му ще го познае и дали ще се радва, като се върне в старата конюшня.

Когато минаваше през двора, чу, че се блъсна врата. „Вятърът пак е отворил вратата на плевнята“ — помисли си той и се запъти да я затвори.

Миг след това беше вече пред плевнята и тъкмо посегна да затвори вратата, отвътре долетя някакъв шум.

Момчето се беше измъкнало от къщата едновременно с него и веднага бе изтичало към плевнята, пред която бяха останали животните. Но те вече не бяха там. Един силен порив на вятъра отдавна беше отворил вратата и те се бяха вмъкнали на сухо. Чифликчията бе чул стъпките на момчето в плевнята.

Той освети с фенера вътре и видя, че е пълно с добитък. Не се виждаше никакъв човек. Животните не бяха вързани, а просто бяха налягали върху сламата.

Отначало чифликчията се ядоса и почна да крещи и ругае, за да ги събуди и прогони. Но животните не се помръдваха. Само един стар кон стана и тръгна бавно към него.

Чифликчията изведнъж млъкна. Той веднага позна коня по вървежа му. Вдигна фенера и го освети, а конят го наближи и опря глава на рамото му.

Тогава чифликчията почна да го гали.

— Моето конче, моето конче! — повтаряше той. — Какво са направили с тебе? Да, миличък, аз ще те откупя. Ти вече няма да напускаш чифлика. Ще си живееш, както искаш, кончето ми. Другите, които си довел, могат да останат тук, но ти ще дойдеш с мен в конюшнята. Сега мога да ти давам толкова овес, колкото искаш, без да трябва да се крия. Пък и не си толкова стар. Ти пак ще станеш най-хубавият кон, който някога се е мяркал пред черквата. Да, да!