Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Петък, 22 април

Една нощ, когато спеше на едно островче в Токерн, момчето се събуди от плясъка на весла. То отвори очи, но веднага почна да премигва, заслепено от силна светлина.

Отначало не можеше да разбере какво свети толкова силно в езерото, но скоро съгледа край тръстиките лодка, на кърмата на която гореше катранена факла, закрепена на желязна подставка. Червената светлина на факлата се отразяваше в тъмното като нощ езеро. Ярката светлина сигурно привличаше рибите, защото край нея се виждаха във водата множество черни сенки, които непрекъснато се движеха и сменяха местата си.

В лодката седяха двама старци. Единият гребеше, а другият седеше на кърмата и държеше в ръката си късо копие с груби, извити на върха куки. Онзи, който гребеше, сигурно беше беден рибар. Той беше дребен, слаб и загорял от слънцето, а палтенцето му беше тънко и износено. Виждаше се, че, е свикнал да излиза навън по всяко време, без да обръща внимание на студа. Другият беше охранен, добре облечен и приличаше на тежък, самоуверен чифликчия.

— Спри тука! — каза чифликчията тъкмо когато стигнаха пред островчето, на което спеше момчето. После бързо хвърли копието във водата. Когато го изтегли обратно, с него се показа от дълбочината една дълга, хубава змиорка.

— Погледни! — каза той, като освобождаваше змиорката от куката. — Бива си я. Мисля, че засега наловихме достатъчно, можем вече да се прибираме.

Но другарят му седеше, без да вдигне веслата, и се оглеждаше. — Колко хубаво е езерото тази вечер! — каза той, И наистина беше така. Водата бе съвсем спокойна и гладка с изключение на следата, която лодката оставяше след себе си. Под светлината на факлата тази следа блестеше като златна пътека. Небето беше ясно, тъмносиньо и гъсто обсипано със звезди. Островчетата закриваха брега. Само на запад се издигаше върхът Омберг, висок и мрачен, много по-могъщ от обикновено, и изрязваше голям триъгълник в небосвода.

Другият обърна глава, за да не му пречи светлината, и също се огледа. — Да, Остерйотланд е красива страна — каза той, — но най-хубавото не е красотата й.

— А кое й е най-хубавото? — попита гребецът.

— Това, че винаги е била славна и почитана страна.

— Вярно, че е така.

— И че завинаги ще си остане такава.

— Отде знаеш? — попита гребецът. Чифликчията се изправи и се подпря на копието.

— Има една стара история, която в нашия род се предава от баща на син. В нея се разправя какво ще стане с Остерйотланд.

— Разкажи ми я тогава — помоли гребецът.

— Ние обикновено не я разказваме на кой да е, но от един стар приятел няма защо да я крия.

— В Улвоса в Остерйотланд — продължи той и по тона му личеше, че разказва нещо, което е чул от други и знае вече наизуст — живеела преди много години една жена, която гадаела бъдещето и предсказвала на хората какво ще им се случи така точно и сигурно, като че ли вече се е случило. Тя се прочула навред с това и, разбира се, отблизо и далеч се стичали хора, за да научат добро ли ги чака, или зло.

Един ден, когато жената от Улвоса седяла в стаята си к предяла, както бил обичаят едно време, в стаята влязъл беден селянин и седнал на скамейката до вратата.

„За какво ли мислите, милостива госпожо?“ — попитал след известно време селянинът.

„Мисля си за възвишени и свети неща“ — отвърнала тя. „Ами мога ли да попитам за нещо, което ми е легнало на сърцето?“ — рекъл селянинът.

„Знам какво ти е легнало на сърцето: дали ще събереш много жито от нивата си. Кралят пък се допитва до мен какво ще стане с короната му, а папата — какво ще стане с ключовете на папския престол.“

„Да, не е лесно да се отговаря на такива въпроси — казал селянинът, — Чувал съм също, че няма човек, който да си е отишъл оттук доволен от получения отговор.“

При тези думи жената от Улвоса си прехапала устните и се понадигнала на стола.

„Аха, такива ли работи си чувал за мен? — казала тя. — Направи тогава опит: попитай какво искаш да знаеш, за да видиш дали мога да отговоря така, че да останеш доволен.“

Селянинът не чакал нова покана. Той казал, че е дошъл да узнае бъдещето на Остерйотланд. Нищо на света не му било така мило, както родината му и щял да бъде щастлив до последния си час, ако получел хубав отговор.

„Само това ли искаш да знаеш? — рекла ясновидката. — Тогава можеш да бъдеш доволен. Аз веднага мога да ти кажа, че Остерйотланд винаги ще има нещо, с което да превъзхожда другите страни.“

„Да, това е хубав отговор, милостива госпожо — казал селянинът, — и аз бих бил напълно задоволен, ако можех да разбера как ще стане това.“

„Как ще стане ли? — отвърнала жената. — Нали знаеш, че Остерйотланд и сега е прочута? Мислиш ли, че има в Швеция друга област, която да може да се похвали едновременно с два такива манастира като манастирите в Алвастра и във Врета и с такава хубава катедрала като катедралата в Линчьопинг?“

„Може и да е така — казал селянинът, — но аз съм стар човек и знам, че хората се променят. Страх ме е да не дойде време, когато никой няма да ни почита нито заради Алвастра, нито заради Врета, нито за хубавата ни катедрала.“

„Може би си прав — съгласила се жената от Улвоса, — но няма защо да се съмняваш в предсказанието ми. Аз ще издигна сега нов манастир във Вадстена и той ще се прочуе из целия Север. Мало и голямо ще ходи там на поклонение и всички ще прославят страната, която има такова свято място.“

Селянинът отговорил, че много се радва на това. Но той знаел, че всичко е преходно и се питал какво ще прославя страната, ако манастирът зъв Вадстена някой ден изпадне в забвение.

„Не е лесно да те задоволи човек — казала жената, — но аз виждам толкова далеч в бъдещето, че мога да ти отговоря. Преди манастирът във Вадстена да загуби обаянието си, край него ще се издигне замък, който ще бъде най-красивият на своето време. Крале и князе ще гостуват в него и ще се смята за чест на цялата страна, че има такова украшение.“

„И на това много се радвам — отвърнал селянинът. — Но аз съм стар човек и знам какво става с красотите на този свят. Ако замъкът западне, какво ще привлече тогава погледите на хората към тази страна?“

„Не е малко това, което искаш да знаеш — отвърнала жената от Улвоса, — но аз виждам толкова далеч, че забелязвам как се оживяват горите около Финспонг. Виждам как се издигат там леярни и ковачници и мисля, че цялата страна ще бъде на почит, защото произвежда желязо.“

Селянинът не отрекъл, че безкрайно се радва на това. Но ако нещата тръгнат зле, ако и железариите във Финспонг изгубят славата си, тогава Остерйотланд няма да има с какво да се похвали.

„Мъчно е да те задоволи човек — казала жената, — но далеч в бъдещето аз виждам как мъже, които са воювали в чужди страни, ще построят край бреговете на езерото чифлици, големи като замъци. Мисля, че тези чифлици ще донесат на страната не по-малка слава от всичко друго, което споменах.“

„Но ако дойде време, когато никой не ще цени големите чифлици?“ — упорствувал селянинът.

„Няма защо да се боиш — отвърнала жената. — Виждам как бликат лечебни извори в ливадите на Медеви край брега на Ветер. Сигурна съм, че изворите край Медеви ще донесат на страната такава слава, за която само можеш да мечтаеш.“

„Това, което чух, е голямо нещо — казал селянинът. — Но ако дойде време, когато хората ще търсят здраве при други извори?“

„Не се тревожи за това — отговорила жената от Улвоса. — Аз виждам как хората работят като мравки от Муталй до Мем. Те копаят канал напреко през страната и тогава името на Остерйотланд отново ще бъде на устата на всички.“

Но селянинът пак изглеждал неспокоен.

„Виждам как бързеите на река Мутала почват да въртят колела — казала жената от Улвоса и на страните и се появили две червени петна, защото почвала да губи търпение. — Чувам как гърмят чукове в Мутала и как тракат тъкачни станове в Норчьопинг.“

„Да, това е хубаво — съгласил се селянинът, — но всичко е променливо и мен ме е страх, че и това ще отмине и ще бъде забравено.“ Тогава жената изгубила търпение. „Ти твърдиш, че всичко е променливо — рекла тя, — но сега ще ти кажа нещо, което никога няма да се промени. Такива горди и упорити селяни като теб в тая страна ще има до края на света.“

Едва изрекла това и селянинът скочил щастлив и доволен, и почнал да й благодари за хубавия отговор.

„Най-после съм доволен“ — казал той.

„Сега наистина разбирам какво си мислел.“

„Мислех, милостива госпожо — продължил селянинът, — че онова, което създават кралете и монасите, господарите и градските търговци, трае само няколко години. Но като ми казвате, че в Остерйотланд винаги ще има горди и упорити селяни, аз съм сигурен, че страната ще запази честта си. Защото само онези, които крачат прегърбени от вечната работа над земята, могат да предават благосъстоянието и славата на страната от век на век.“