Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Болестта

През годината, когато Иилс Холгерсон обикаляше с дивите гъски, много се говореше за две деца, момче и момиче, които скитаха из страната. Те бяха от Смоланд, от областта Сюнербу, и някога живееха с родителите си и с четирите си братчета и сестричета в малка къщурка край една голяма степ. Още като бяха малки, една вечер на вратата им почука една бедна жена и помоли да пренощува у тях. Макар че къщурката едва побираше тия, които живееха в нея, приютиха я и й постлаха да легне на земята. През нощта тя така кашля, че цялата къщичка се тресеше, а на сутринта, й беше толкова лошо, че не можа да продължи пътуването си.

Бащата и майката правеха всичко възможно, за да и помогнат.

Отстъпиха й леглото си, а те легнаха на пода. Бащата ходи при доктора и й донесе капки. Първите дни болната беше като унесена, само искаше това-онова и не казваше нито дума за благодарност. После се успокои, стана любезна и мила и почна да благодари за всичко. Накрая млъкна и само от време на време молеше да я изнесат в степта, за да умре там. Когато домакините отказаха, тя им разправи, че през последните години обикаляла из страната с цигани катунари. Тя самата не била циганка, но избягала от дома си и тръгнала с циганите. Една циганка й се разсърдила и й пратила тази болест. Не само това; циганката й казала още, че тази болест ще прихванат всички, които я приемат под покрива си и се грижат за нея. Тя вярвала, че това ще се сбъдне и затова ги молела да я изхвърлят от къщата и да не я поглеждат повече. Не искала да навлече нещастие на такива добри хора. Но въпреки това домакините не изпълниха молбата й. Може и да са се уплашили, но не бяха такива хора да изхвърлят една бедна, тежко болна жена.

Скоро след това тя умря и нещастията започнаха. По-рано в къщичката цареше радост и веселие. Живееха наистина бедно, но щастливо. Бащата правеше тъкачни бърда, а майката и децата му помагаха. Работеха от сутрин до вечер, но бяха винаги весели и доволни особено когато бащата разказваше за пътуванията си в чужди страни. Той беше голям веселяк и майката и децата умираха от смях, като го слушаха.

За двете деца времето след смъртта на бедната скитница беше като някакъв тежък кошмар. Не помнеха дълго ли продължи то, но в къщата следваха погребение след погребение. Братчетата и сестричетата им умираха едно след друго. Погребаха и четирите деца и в къщи стана глухо и тъжно.

Майката се мъчеше да си дава кураж, но бащата съвсем се промени. Нито работеше, нито се шегуваше, а от сутрин до вечер седеше замислен, подпрял глава на ръцете си.

Веднъж — това беше след третото погребение — той се развика като луд и децата се изплашиха. Не можел да разбере, каза той, защо им са се струпали на главата такива нещастия. Като са помогнали на болната, те са направили благодеяние. Нима злото на тоя свят е по-силно от доброто? Майката се опита да го вразуми, но не успя.

След няколко дни и бащата се загуби. Но той не умря, а просто напусна къщата. Умряла бе и най-голямата им сестра, а тя му беше любимката. Като загуби и нея, той просто избяга. Майка им казваше, че е направил добре, като се е махнал. Тя се боеше да не полудее.

След като бащата си отиде, те съвсем осиромашаха. Отначало той им пращаше пари, но после и неговите работи тръгнаха зле. И в деня, когато погребаха най-голямата дъщеря, майката заключи къщата и замина с двете деца, които бяха останали живи. Тя се пресели в Сконе, за да търси работа, и скоро постъпи в захарната фабрика в Юрдберга. Беше добра работничка, приветлива и любезна. Всички много я обикнаха. Мнозина се чудеха как може да бъде толкова спокойна след всичко преживяно, но тя беше силен и търпелив човек. Когато някой заговаряше за двете хубави деца, които живееха при нея, тя казваше:

— И те скоро ще умрат!

Казваше го, без да й трепне гласът, без една сълза в очите. Беше свикнала с тази мисъл.

Но стана не така, както тя предполагаше. Болестта събори нея самата. Майката си отиде още по-бързо от малките, които бе заровила. Беше дошла в Сконе в началото на лятото и преди да настъпи есента, остави двете деца сами.

Докато боледуваше, тя неведнъж повтаряше на децата, че никога не е съжалявала, задето е пуснала болната да живее у тях. Не е тежко да умреш, казваше майката, когато си вършил добро. Всички ще умрат, няма какво да се прави. Но от човека зависи дали ще умре с чиста съвест, или не.

Преди да умре, тя се погрижи за децата. Помоли да ги оставят в стаята, в която бяха живели през лятото. Като имаха къде да се подслонят, децата нямаше да тежат никому. Тя знаеше, че те ще могат да си изкарват хляба.

Оставиха им стаята, а те се условиха да пасат гъски. Стана наистина така, както беше казала; майката. Децата не останаха гладни. Момичето знаеше да приготвя карамели, а момчето правеше дървени играчки, които продаваха по чифлиците. Биваше ги за търговия и скоро почнаха да купуват от селяните масло и яйца, които продаваха на работниците от захарната фабрика. Бяха много редовни и изпълнителни и им се доверяваха за всичко. На момичето, което беше тринадесетгодишно, можеше да се разчита като на възрастен. То беше мълчаливо и сериозно, а момчето беше много приказливо и весело. Сестра му често казваше, че то се надпреварва да квака с гъските по ливадите.

Една вечер, две години след като се заселиха в Юрдберга, децата отидоха на сказка в училището. Сказката беше за възрастни, но двете смоландски деца се наредиха между слушателите. Те самите вече не се смятаха за деца, а и възрастните се държаха с тях като с равни. Сказката беше за туберкулозата — тази тежка болест, от която в Швеция всяка година загиват толкова много хора. Сказчикът говори просто и ясно и децата разбраха всяка дума.

Когато свърши, те останаха да го чакат пред училището. Щом той си тръгна, двете деца се хванаха за ръце, пресрещнаха го и го помолиха тържествено да им позволи да поговорят с него.

Чужденецът се учуди на децата с розовите бузки, които му говореха сериозно като възрастни, но внимателно ги изслуша.

Децата му разказаха какво е станало в тяхното семейство и го попитаха дали тяхната майка и братчетата и сестричетата им са умрели от тази болест, за която той говори. „Не е чудно — отвърна той. — Едва ли е била някоя друга болест“

А ако баща им и майка им знаеха това, което децата бяха научили тази вечер, ако знаеха как да се пазят, ако бяха изгорили дрехите и завивките на скитницата и бяха изчистили хубаво къщата, щяха ли братчетата и сестричетата им да останат живи? Сказчикът отвърна, че на това никой не може да отговори със сигурност. Все пак той допускал, че ако са знаели как да се пазят от заразата, никой от семейството нямало да се разболее.

Децата позабавиха следния си въпрос, но не си отидоха. Онова, което сега искаха да попитат, беше най-важното. Тогава, значи, не е вярно, че циганката им е изпратила тази болест, защото са помогнали на жената? Значи, това не е било някакво проклятие над тяхното семейство? Сказчикът ги увери, че не е така. Никой не може да праща болести по този начин. Освен това болестта е разпространена из цялата страна. Тя беше почукала на много врати, макар че не навсякъде беше взела толкова жертви.

Децата благодариха и си отидоха. Тази вечер те дълго разговаряха.

На другия ден напуснаха работата си. Тази година не можели да пасат гъски, трябвало да заминат. Щели да търсят баща си. Трябвало да му кажат, че близките им са умрели от обикновена болест, а не от проклятието на един зъл човек. Много били доволни, че разбрали това и техен дълг било да го кажат на баща си, който скитал по пътищата и се измъчвал от тази мисъл.

Най-напред децата отидоха в степта край Сюнербу и за голямо свое учудване намериха къщата в пламъци. После посетиха свещеника и от него научиха, че някой железничар бил видял баща им в Малмбергет в Лапландия. Той работел в мините, но не се знаело дали още е там. Като разбра, че търсят баща си, свещеникът взе една карта, показа им колко далеч е Малмбергет и ги посъветва да се откажат от това пътуване. Но децата отвърнаха, че са длъжни да намерят баща си. Той ги напуснал, защото повярвал в нещо, което не било истина, и те трябвало да му обяснят, че е бил заблуден.

От търговията си те бяха спечелили малко пари, но не искаха да ги похарчат за влак и решиха да вървят пеша. Не съжаляваха за това решение, защото пътуването наистина беше чудесно.

Преди още да напуснат Смоланд, веднъж те се бяха отбили в един чифлик, за да си купят нещо за ядене. Стопанката беше любезна и приказлива жена. Тя почна да ги разпитва кои са и откъде идват и те й разправиха цялата си история.

— Гледай ти! Гледай ти! — повтаряше жената, докато те говореха. После им даде много неща за ядене и отказа да вземе пари. Когато станаха, за да й благодарят и си тръгнат, тя им предложи да се отбият в съседната енория у брат й, като им каза името му и къде живее. Децата, разбира се, се зарадваха.

— Кажете му много здраве от мен и му разправете какво ви се е случило — рече жената.

Брат й също ги посрещна добре. Той ги закара с кола до следната енория и там също ги приеха добре. После почнаха да ги препращат от чифлик на чифлик.

Навсякъде, където отиваха, имаше по някой болен от туберкулоза. Без да искат, пътувайки из страната, двете деца просвещаваха хората, като им обясняваха каква опасна болест е туберкулозата, как се е промъкнала у дома им и как трябва да се борят с нея.

Разказват, че някога, когато в страната върлувала страшната чума, наречена черната смърт, едно момче и едно момиче ходели от къща на къща. Момчето носело гребло и когато почвало да гребе пред някоя къща, това значело, че в нея ще умрат мнозина, но не всички, защото зъбите на греблото са редки и не загребват всичко. А момичето носело метла и когато помитало пред някоя врата, това значело, че всички в къщата ще умрат, защото метлата не оставя нищо след себе си.

Не е ли чудно, че и в наши дни две деца пътуваха през страната поради една опасна болест? Но тези деца не плашеха хората с гребло и — метла, а казваха:

— Ние няма да се задоволим само с това да изгребем двора и да пометем пода. Ще вземем и четка, и сапун. Ще поддържаме чистота и вътре, и вън от къщи, а и ние самите ще се мием. Така ще победим болестта.

Погребението на малкия Мац

Малкият Мац беше мъртъв. Онези, които само преди няколко часа го бяха видели здрав и весел, не можеха да повярват това. Но за жалост беше така. Малкият Мац бе мъртъв и трябваше да бъде погребан.

Той умря рано една сутрин. При него беше само сестра му Оса.

— Не викай никого! — помоли малкият Мац, когато разбра, че краят му наближава, и сестра му го послуша.

— Радвам се, че не умирам от онази болест, Оса — каза малкият Мац. — Ти не се ли радваш? — Но Оса не отговори и той продължи: — Нищо, че умирам. Важното е, че не умирам от болестта, която отнесе мама и другите, иначе ти никога нямаше да можеш да убедиш татко, че те са умрели от обикновена болест. А сега ще успееш, ще видиш.

След смъртта му Оса дълго мисли за всичко онова, което беше преживял малкия! Мац. Той беше понесъл всички нещастия като възрастен. Спомни си последните му думи. Винаги е бил така храбър. И тя реши, че трябва да погребе малкия Мац с всички почести, като възрастен.

Да, тя разбираше, че това ще бъде трудно, но толкова й се искаше! Трябваше да направи всичко възможно, за да почете паметта на малкия Мац.

По това време те се намираха в Ланландия, край големите мини, наречени Малмбергет. Това място беше доста чудновато, но може би беше по-добре, че е такова.

Докато стигнат дотук, тя и малкият Мац бяха пропътували големи, безкрайни гори. Дни наред не виждаха нито ниви, нито чифлици, а само малки бедни пощенски станции, докато изведнъж стигнаха до голямото селище Йеливара. То се бе разпростряло с черквата, гарата, градския съвет, банката, аптеката и хотела си в подножието на висока планина, по която още имаше сняг, макар че беше сред лято. Почти всички къщи в Йеливара бяха нови и хубави. Ако не беше снегът по планината и ако не виждаха, че брезите още не са се разлистили, децата не биха повярвали, че се намират толкова на север в Лапландия. Но баща си те трябваше да търсят не в Йеливара, а в Малмбергет, който лежеше още по на север и съвсем не беше толкова хубав.

Хората отдавна знаеха, че близо до Йеливара има големи залежи желязна руда, но бяха почнали да ги разработват едва преди няколко години, след като построиха железницата. Тогава изведнъж се стекоха хиляди хора и работа се намери за всички, но жилища нямаше. За тях трябваше те сами да се погрижат. Някои си направиха хижи от груби, неодялани дървета, други — от-празни сандъчета за динамит, които нареждаха едно върху друго като тухли. Бяха построени и хубави къщи, но селището изглеждаше много чудновато. Имате големи квартали с нови бели къщи, а между тях се срещаха непочистени сечища с камънаци и пънове. Имаше хубави големи вили за директорите и инженерите и наред с тях смешни ниски бараки, изостанали от първите дни. Имаше железница, електричество, големи машинни зали и можеше да се влезе по релси дълбоко в планината по един тунел, осветен с електрически лампи. Навред цареше голямо оживление, а от гарата заминаваха непрекъснато натоварени с руда влакове. Наоколо се простираше дива местност, в която нямаше нито ниви, нито къщи, а само лапландци, които обикаляха със северните си елени.

Сега Оса си мислеше, че и животът тук е като мястото. За някои той беше уреден и спокоен, но тя беше видяла и много чудновати и необикновени неща. Може би тук по-лесно би могла да направи нещо необичайно.

Спомни си как пристигнаха в Малмбергет и тръгнаха да търсят работника на име Йон Асарсон, който имал сключени вежди. Сключените вежди бяха отличителната му черта. Затова хората лесно си го спомниха и децата веднага научиха, че баща им работил няколко години в Малмбергет, но сега пак заминал нанякъде. От време на време го обхващало безпокойство и той тръгвал да скита. Никой не знаеше къде точно е отишъл, но всички бяха сигурни, че след няколко седмици ще се върне. Щом са деца на Йон Асарсон, нека го почакат в неговата хижа. Една жена намери ключа под прага и ги пусна вътре. Никой не се учуди, че децата са дошли чак тук, така както никой не се чудеше, че понякога баща им тръгва да скита. Тук бяха свикнали всеки да живее, както си иска.

Оса си представяше ясно как трябва да стане погребението. Тя беше видяла как миналата неделя погребаха един минен надзирател. Откараха го с конете на директора в черквата, в Иеливара, а зад ковчега вървеше дълго шествие от миньори. На гроба свири музика и пя хор. А след погребението поканиха всички присъствуващи в училището на кафе. Нещо подобно Оса искаше, и за брат си, малкия Мац. Тя го желаеше така настойчиво, че почти виждаше погребалното шествие пред очите си, но от време на време се отчайваше и мислеше, че няма да може да го уреди така. Не защото щеше да бъде скъпо. Те бяха спестили толкова пари, че тя можеше да си позволи и най-разкошно погребение. Мъчнотията беше, че възрастните не обръщаха внимание на децата. Тя бе само една година по-голяма от Мац, който лежеше сега мъртъв пред нея, малък и слаб. И тя самата беше още дете. Затова възрастните може би нямаше да изпълнят желанието й. Първият човек, с когото Оса заговори за погребението, беше милосърдната сестра Хилма, която дойде в хижата малко след смъртта на Мац; тя още преди това, знаеше, че той няма да оживее. Предишния следобед той се разхождал из мината. Застанал близо до една шахта и при един взрив камъните го ударили. Той бил сам и дълго лежал на земята, без някой да забележи нещастието. Най-сетне неколцина от работниците, които копаеха в шахтата, узнаха за това по много чуден начин. Те твърдяха, че едно хлапе, не по-голямо от педя, надникнало в шахтата и им извикало да побързат на помощ на малкия Мац. Той лежал отвън и кръвта му изтичала. Веднага отнесоха малкия Мац в къщи и го превързаха, но беше много късно. Той бе загубил много кръв и не можеше да бъде спасен.

Сега, когато влизаше в хижата, сестра Хилма си мислеше не толкова за малкия Мац, колкото за сестра му. „Какво ли ще правя с това бедно дете? — питаше се тя. — То сигурно е съвсем отчаяно.“

Но Оса нито плачеше, нито се тюхкаше, а съвсем спокойно й помагаше в това, което трябваше да се направи. Сестрата много се учуди, но си обясни всичко, когато Оса заговори с нея за погребението.

— Когато човек познава малкия Мац — каза Оса тържествено, — трябва преди всичко да помисли как да почете паметта му, докато това все още е възможно. После ще има достатъчно време за сълзи.

И тя помоли сестрата да й помогне да уреди достойно погребение на малкия Мац. Никой не го заслужавал повече от него.

Милосърдната сестра си помисли, че е истинско щастие, ако горкото самотно дете намира някаква утеха в мисълта за погребението. Тя обеща да помогне и това беше много нещо за Оса. Момичето бе убедено, че е постигнало целта си, защото сестра Хилма имаше голямо влияние. В мината, където всекидневно ставаха взривове, всички работници знаеха, че винаги може да ги улучи някой камък и затова се стремяха да бъдат приятели със сестрата.

Ето защо, когато тя и Оса помолиха миньорите да придружат в неделя ковчега на малкия Мац до гроба, почти никой не отказа.

— Щом сестрата ни кани, непременно ще дойдем — казваха те.

Сестрата можа да уреди и въпроса за музиката и хора. Не направи само нищо, за да й дадат училището, защото времето беше топло и хубаво и решиха да поканят гостите на кафе на открито. Скамейки и маси взеха назаем от „Армията на спасението“, а чашки и кафеник — от магазина. Няколко жени на миньори обещаха да дадат покривки, с които да застелят масите за кафето.

Поръчаха сухари и кифли у хлебаря в Буден и сладки — у един сладкар в Люлеб.

Около погребението, което Оса готвеше на малкия Мац, се вдигна такъв шум, че за него заговори цял Малмбергет. Най-сетне и директорът чу за това, което се готви.

Като научи, че петдесет души миньори ще придружат до гроба ковчега на едно дванадесетгодишно момче, някакво просяче, както се чувало, той реши, че това е лудост. Че и хор, и музика, и кафе, и борови клончета за гроба, и сладки от Люлео! Той повика сестра Хилма и й нареди да прекъсне всички приготовления.

— Жалко е да оставим момичето да си харчи така парите — каза той. — И не бива възрастни хора да угаждат на хрумванията на едно дете. Вие изпадате в смешно положение.

Директорът не се сърдеше. Той съвсем спокойно помоли сестрата да отмени хора, музиката и дългото шествие. Достатъчно било до гроба да отидат девет-десет души. А сестрата не възрази нито дума донякъде от уважение към директора, донякъде, защото и сама трябваше да признае, че той има право. За едно сиромашко хлапе това наистина беше голям шум. Състраданието й към бедното момиче отстъпи пред, здравия разум.

От вилата на директора сестрата се запъти към работническите бараки, за да каже на Оса, че не може да се направи такова погребение, каквото тя иска. Това не й беше лесно, защото знаеше какво означава то за детето. По пътя срещна няколко миньорски жени и сподели с тях безпокойството си, Те веднага се съгласиха, че директорът е прав. Не биваше да се устройват такива тържества за едно бедно дете. Жалко за момичето, разбира се, но едно дете не биваше да се разпорежда така. Добре беше, че цялата тази работа щеше да се осуети.

После жените се разотидоха и разправиха това на всички срещнати. Скоро и в шахтите научиха, че на малкия Мац няма да бъде устроено голямо погребение. И всички веднага признаха, че това е правилно.

Само гъсарката Оса от цял Малмбергет не се съгласяваше с това.

Сестрата наистина прекара един тежък час с нея. Оса не се разплака, тя просто отказа да се подчини. Каза, че не е молила директора за нищо и че това не е негова работа. Той не може да й забрани да погребе брат си, както тя иска.

Едва когато няколко жени й разказаха, че няма да дойдат на погребението, защото директорът не е съгласен, тя разбра, че трябва да иска разрешение от него.

Известно време Оса стоя замислена, после изведнъж скочи.

— Къде? — попита я сестрата.

— Отивам да говоря с директора — отвърна Оса.

— Мислиш ли, че ще го накараш да се съгласи? — попитаха жените.

— Сигурна съм, че и малкият Мац очаква да отида — каза Оса. — Директорът никога не е чувал за Мац и не знае какво момче беше той.

Оса се приготви набързо и тръгна. На всички се виждаше невероятно едно дете да промени нареждането на директора — най-влиятелният човек в Малмбергет: Затова и сестрата, и другите жени я последваха, за да видят дали ще има смелост да влезе.

Оса вървеше посред пътя и нещо в нея караше всички хора да се обръщат. Тя пристъпяше съсредоточено и гордо като младо момиче, което отива към олтара за първото си причастие. На главата си беше сложила черната копринена кърпа, останала от майка й, в едната си ръка стискаше носна кърпичка, а в другата носеше кошничка с дървени играчки, направени от малкия Мац.

Като я виждаха, децата, които играеха по пътя, изтичваха и питаха:

— Къде отиваш, Оса? Къде отиваш?

Но Оса не отговаряше, тя дори не чуваше въпросите им. Вървеше право напред. А когато децата пак викаха и се втурваха подире й, жените ги хващаха за ръка и ги спираха.

— Оставете я на мира! — казваха те. — Тя отива при директора. Ще го моли да й разреши да погребе тържествено малкия Мац.

Децата също се чудеха на смелостта на Оса и тръгваха след нея, за да видят какво ще стане.

Беше към шест часът следобед, когато работата в мините спираше и откъм шахтите се зададоха няколкостотин миньори, които крачеха бързо из пътя. Когато се прибираха, те не поглеждаха обикновено нито наляво, нито надясно. Но като срещаха Оса, забелязваха, че става нещо необичайно и я запитваха какво се е случило. Оса не отговаряше нито дума, но придружаващите я деца викаха силно накъде и защо е тръгнала. Някои от миньорите намираха, че за едно дете това е много смела постъпка и също се присъединяваха към другите, за да видят какво ще направи тя.

Оса стигна до канцеларията, където директорът обикновено се намираше по това време. Като влезе в коридора, една врата се отвори и пред нея застана директорът, с шапка на главата и палто на ръка, готов да си тръгне.

— Кого търсиш? — попита той, като видя момичето, което пристигаше тържествено, с копринената кърпа на глава.

— Искам да говоря лично с директора — отвърна Оса.

— Така ли? Влез тогава.

И директорът се върна в стаята, като остави вратата отворена, защото не предполагаше, че разговорът с момичето ще продължи дълго. По този начин хората, които вървяха след Оса и сега бяха изпълнили коридора и стълбата, можаха да чуят какво се говори в канцеларията.

Оса се изправи в целия си ръст, смъкна кърпата от главата и погледна директора със своите кръгли, сериозни детски очи.

— Малкият Мац умря… — каза тя.

Гласът й затрепера и тя млъкна. Сега директорът разбра кой стои пред него.

— Така, значи, ти си момичето, което иска да прави голямо погребение? — заговори той любезно. — Не трябва да правиш това дете. Много е скъпо за тебе. Ако бях чул по-рано, веднага щях да те разубедя.

Лицето на момичето се сви и директорът се уплаши да не би да се разплаче, но то само каза:

— Мога ли да ви разкажа нещо за малкия Мац, господин директоре?

— Аз вече чувах историята ви — отвърна директорът спокойно и приветливо. — Не мисли, че не ми е мъчно за теб. Правя това, защото ти желая доброто.

Гъсарката Оса вдигна глава и започна с висок звънлив глас:

— На деветгодишна възраст малкият Мац остана без баща и майка и трябваше сам да се грижи за себе си, като възрастен. Той смяташе за унижение да проси и винаги за всичко си е плащал. Често казваше, че един мъж не бива да проси. Обикаляше чифлиците, купуваше яйца и масло и си гледаше работата като опитен търговец. Никога нищо не харчеше, не криеше нито едно петаче и всичко даваше на мен. Когато пасяхме гъските, той и там си носеше работа и беше ловък като възрастен. Когато пътуваше от чифлик на чифлик, селяните в Сконе пращаха по него големи суми, защото знаеха, че на малкия Мац могат да имат пълно доверие. Затова не бива да се каже, че малкият Мац е само едно дете, защото не всеки възрастен…

Директорът гледаше в земята и на лицето му не трепваше нито един мускул. Гъсарката Оса млъкна, защото й се стори, че думите й не са му направили никакво впечатление. В къщи си мислеше, че може да разказва много неща за малкия Мац, но сега не знаеше какво още да каже. Как да убеди директора, че малкият Мац заслужава да бъде погребан с всички почести като възрастен?

— Аз сама плащам всички разходи за това погребение… — каза Оса и пак млъкна.

Директорът вдигна глава и погледна Оса право в очите. Той я преценяваше, както може да преценява човек, който има работа с много хора. Мислеше си, че тя е изгубила дом, родители, братчета и сестри, но скръбта не я е сломила и от нея може да стане чудесен човек. Ако към тежкия й товар се прибавеше още нещо, то можеше да се окаже малкото камъче, което преобръща колата. Разбираше какво усилие й е струвало да дойде да говори с него. Тя обичаше своето братче повече от всичко друго. На такава обич не биваше да се пречи.

— Нека бъде така, както ти искаш! — каза директорът.