Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Четвъртък, 3 ноември

Един ден, в началото на ноември, дивите гъски долетяха през Халандските планини в Сконе. Те бяха останали няколко седмици и широките равнини около Фалчьопинг. Тъй като там имаше и други ята диви гъски, те прекараха времето много весело; старите — в разговори, а младите — в най-различни игри.

Нилс Холгерсон не беше много доволен от това забавяне във Вестерйотланд. Той се мъчеше да си дава кураж, но не му беше лесно да се примири със съдбата си. „Ако бяхме вече оставили Сконе зад нас и се намирахме в чужда страна — мислеше си той, — щях поне да знам, че няма на какво да се надявам и щях да се чувствувам по-спокоен.“ Най-сетне една сутрин гъските отлетяха и тръгнаха към Халанд. Отначало момчето не обръщаше внимание на гледката. Струваше му се, че няма да види нищо ново. Източната част на страната беше хълмиста, с големи степи и напомняше Смоланд, а западната беше изпълнена с големи планински върхове, нарязани от заливи както в Вохюслен.

Но като продължиха пътя си на юг по крайбрежието, момчето увисна на шията на гъсока и вече не можа да откъсне очи от земята. То гледаше как планините се снишават, като отстъпват място на равнината. Забеляза също, че брегът не е вече така нарязан. Поясът от островчетата също изчезна малко по малко и се откри безкрайното море.

Гори също не се виждаха. И на север имаше хубави равнини, но всички те бяха обкръжени с дървета. Гори там имаше навсякъде, като че ли страната беше тяхна собственост, и само тук-таме сред тях ще се срещнат обработени места. А в равнините често се виждаха храсти и групи дървета, за да се знае, че гората всеки момент може да предяви своите права.

Тук беше съвсем друго. Равнината преобладаваше. Тя се простираше чак до хоризонта. Имаше големи засадени гори, но нито една естествена. Тази страна, в която се редуваха нива след нива, напомняше на момчето за Сконе. Струваше му се, че различава и открития бряг с пясъчни плажове и купища водорасли. Като го видя, то едновременно се зарадва и обезпокои. „Сигурно не сме вече далеч от къщи!“ — помисли си то.

Гледката продължаваше да се променя. Буйни реки се спускаха от Вестерйотланд и Смоланд и нарушаваха еднообразието на равнината. Езера, тресавища, степи и ивици пясък препречваха пътя на нивите, но те все повече се разширяваха и достигаха чак до Халандските планини — на границата със Сконе — с техните красиви пропасти и долини.

През време на пътуването младите гъски често питаха старите: Какво има в чужбина? Какво има в чужбина?

— Чакайте, чакайте! Скоро ще видите! — отговаряха онези, които вече бяха пътували много пъти през границата.

Като виждаха гористите ридове във Вермланд с блесналите между тях езера, хаоса от скали в Бохюслен или хубавите хълмове във Вестерйотланд, те питаха учудено:

— Целият свят ли изглежда така? Целият свят ли изглежда така?

— Чакайте, чакайте! Скоро ще видите как изглежда една голяма част от света — отговаряха старите.

Когато дивите гъски минаха над Халандските планини и навлязоха в Сконе, Ака извика:

— Погледнете сега надолу! Огледайте се! Така е в чужбина. Точно тогава минаваха над Сьодерос. Дългото възвишение беше покрито с букови гори, сред които се виждаха хубави, украсени с кули замъци. Между дърветата пасяха елени а по поляните играеха зайци. Откъм горите се чуваше ловджийски рог и кучешки лай. Между дърветата се виеха широки пътища, по които пътуваха мъже и жени в лъскави файтони или на хубави коне. В подножието на възвишението лежеше езерото Рингшьо със стария манастир „Бушьо“, кацнал на един малък нос. Възвишението се прорязваше от тясната долина Шералид. В дъното течеше поток, а стените й бяха обрасли с храсти и дървета.

— Така ли е в чужбина? Така ли е в чужбина? — питаха младите гъски.

— Така е, където има гористи възвишения — извика Ака. — Но те не се срещат често. Почакайте малко и ще видите как е на повечето места!

Ака поведе дивите гъски на юг, през голямата равнина на Сконе. Тя се простираше под тях с широките си ниви и големи градини, в които работници в дълги редици вадеха цвекло; показаха се ниските варосани чифлици, многобройните малки бели черкви, грозните сиви захарни фабрики и градчетата край железопътните гари. Виждаха се торфени блата с купища торф край тях, каменовъглени мини с грамади черни въглища; лъкатушеха пътища с подкастрени върби от двете им страни; железопътни линии се пресичаха и образуваха гъста мрежа в равнината. Тук-там блестяха малки, обкръжени с букови гори езерца, а край тях се издигаха разкошни господарски къщи.

— Гледайте сега! Гледайте! — извика водачката. — Така е в чужбина, от Балтийско море чак до високите планини, а по-далеч от тях ние никога не сме ходили.

Когато младите гъски разгледаха равнината, Ака ги поведе към Йоресунд. Мочурливи ливади се спускаха полегато към морето, а на брега лежаха големи купища почернели водорасли. На някои места брегът беше висок, а на други — песъчлив, с дюни и цели хълмове. По брега се виждаха рибарски селца с дълги редици еднакви малки тухлени къщи, с малък фар на вълнолома и кафяви рибарски мрежи, окачени да съхнат.

— Гледайте сега! Гледайте! — каза Ака. — Така изглеждат бреговете в чужбина.

Най-после водачката им показа и няколко града с високи фабрични комини, дълги улици между опушените от дима къщи, големи красиви паркове и булеварди, пристанища, задръстени с параходи, стари крепости и замъци и старинни черкви.

— Така изглеждат градовете в чужбина, само че са много по-големи — каза водачката. — Но и тези ще пораснат като вас!

След като ги разведе из Сконе, Ака кацна в едно блато в енорията Веменхьог. Момчето беше сигурно, че този ден бяха летели над Сконе, защото Ака искаше да му покаже, че неговата родина може спокойно да се мери с която и да е страна в света. Но това не беше нужно. За момчето нямаше значение дали страната е бедна или богата. Откакто беше видяло първите върбови плетове и ниските къщурки, то почувствува неудържимо желание да се върне по-скоро в къщи.