Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Четвъртък, 24 март

Точно през тези дни в Сконе стана едно събитие, за което много се говори и дори се писа във вестниците, но което мнозина смятаха за измислица, защото не можеха да си го обяснят.

Уловили бяха катеричка в лещака край брега на езерото Вомб и я бяха занесли в близкия чифлик. Всички в чифлика — и млади, и стари — се радваха на красивото животинче с рунтава опашка, любопитни умни очички и изящни малки лапички. Те се надяваха цяло лято да се любуват на пъргавите й движения, на ловкостта й да бели орехи и на веселите й игри. Веднага й приготвиха една стара клетка, която се състоеше от малка зелена къщичка и телено колело. Къщичката имаше врата и прозорче и трябваше да служи на катеричката за трапезария и спалня, затова в нея стъкмиха легло от листа и сложиха паничка мляко и няколко ореха. Теленото колело пък трябваше да й служи за място за игра; в него тя можеше да скача, да се катери и да се премята.

Хората смятаха, че катеричката е настанена чудесно и се чудеха защо тя не се чувствува добре. Стоеше тъжна и мрачна в едно ъгълче на стаичката си и от време на време се чуваше жалният й глас. Не се докосваше до яденето и нито веднъж не се завъртя в колелото.

— Още се бои — казваха хората от чифлика. — Утре, като попривикне, ще почне и да яде, и да играе.

По това време жените в чифлика се готвеха за някакъв голям празник. Точно тоя ден, когато уловиха катеричката, печеха хляба. И дали, тестото им не можа да втаса, или пък бяха закъснели, но трябваше да работят до късно през нощта.

В кухнята всички се суетяха и бързаха. Никой нямаше време да погледне какво прави катеричката. Но в къщата имаше една баба, която беше твърде стара, за да помага при печенето. Тя самата сьзнаваше това и все пак не й се искаше да стои съвсем безучастна. Мъчно й беше и затова не отиде да си легне, а седна до прозореца и се загледа навън. Поради горещината вратата на кухнята беше отворена и от нея на двора падаше сноп ярка светлина. Обграденият двор беше така добре осветен, че бабата различаваше дупките и пукнатините на отсрещната стена. Тя виждаше и клетката на катеричката, окачена точно там, дето светлината беше най-силна, и забеляза, че катеричката през всичкото време тича от къщичката на колелото и от колелото в къщичката, без да си почине нито миг. Бабата предположи, че животното е така неспокойно поради силната светлина.

В този двор между обора и конюшнята имаше широка, покрита порта за коли. Тя също беше осветена.

Не мина много време и бабата видя как през портата бавно влезе и почна да се промъква през двора едно малко хлапе, не по-високо от педя. То носеше дървени обуща и кожени панталони като другите ратаи. Бабата веднага разбра, че това е джудже, но никак не се изплаши. През целия си живот тя не бе виждала нито едно такова същество, но бе слушала, че джуджетата живеят из дворовете и носят щастие там, където се покажат.

Като се озова на постлания с калдъръм двор, джуджето се спусна право към клетката на катеричката. Ала клетката беше окачена много високо и то не можеше да я стигне. Тогава изтича до бараката, взе един прът, опря го на клетката и се покатери по него, също както моряците по въжетата. Като стигна до клетката, то почна да дърпа вратичката на зелената къщичка — искаше да я отвори. Но бабата седеше спокойна, защото знаеше, че децата бяха турили катанец на клетката, за да не би съседските деца да откраднат катеричката. Тя видя, че джуджето не можа да отвори вратата и че катеричката отиде на теленото колело. Там те водиха дълъг разговор. След като изслуша всичко, което катеричката имаше да му казва, джуджето се спусна по пръта на земята и избяга през портата.

Бабата не вярваше, че джуджето пак ще се покаже тази нощ, но за всеки случай остана до прозореца. След около един час то се върна. Тичаше с такава бързина, че краката му едва докосваха земята, и се насочи право към клетката. Бабата го виждаше много ясно с далекогледите си очи; виждаше също, че носи нещо в ръцете си, но не можеше да разбере какво. То остави на калдъръма това, което държеше в лявата си ръка, а другото, което носеше в дясната, взе със себе. Покатери се до клетката, ритна с дървената си обувка прозорчето, счупи го и подаде на катеричката това, което носеше. После слезе долу, взе оставеното на земята и отнесе и него на катеричката. Веднага след това то изчезна с такава бързина, че бабата едва успяваше да го следи с поглед.

Сега вече старата жена не можеше да остане повече в стаята. И влезе тихичко на двора и застана в сянката на кладенеца, за да дочака джуджето. До нея имаше и друг някой, чието любопитство се беше разпалило. Това беше котката. Тя се промъкна тихо и се спря до стената, на няколко стъпки от светлата ивица.

Двете дълго чакаха в студената мартенска нощ и бабата вече смяташе да се прибере, когато чу тропот по камъните и видя джуджето, което пак идваше. То и сега носеше и в двете си ръце по нещо, което мърдаше и писукаше. Пред очите на старата жена просветна. Тя разбра, че джуджето бе изтичало до лещака и сега носеше рожбите на катеричката, за да не умрат от глад.

Бабата стоеше тихо, за да не смути джуджето, което, изглежда, не я виждаше. То тъкмо се навеждаше, за да остави едното катериче на земята и да се покатери с другото до клетката, когато съгледа до себе си святкащите зелени очи на котката. Спря се безпомощно, с по едно катериче във всяка ръка.

После се обърна, почна да се озърта наоколо и забеляза бабата. Без да се колебае, то се приближи до нея и й подаде едното катериче.

Старата жена не искаше да се покаже недостойна за доверието, което й бе оказано. Тя се наведе, взе малкото и го държа, докато джуджето се качи с другото и после слезе да вземе и това, което й беше поверило.

Сутринта, когато всички в чифлика се събраха на закуска, бабата не можа да се въздържи и разказа какво бе видяла. Разбира се, всички й се присмяха, като казаха, че е сънувала: толкова рано напролет още нямало никакви катеричета.

Ала бабата беше съвсем сигурна и настоя да проверят в клетката. И наистина там, в стаичката, на постелката от листа лежаха четири малки полуголи и полуслепи катеричета по на два-три дни!

Когато видя малките, бащата каза:

— Както и да е станало това, едно е ясно: ние тук в чифлика сме постъпили така, че трябва да ни е срам и от животните, и от хората.

След това той взе катеричката и малките й от клетката и ги сложи в престилката на бабата.

— Сега иди в лещака и ги пусни на свобода! — каза й той. Това беше събитието, за което толкова много се говори и дори се писа във вестниците, но мнозина не искаха да повярват, защото не можеха да си обяснят как е възможно такова нещо.

ВитшьовлеСъбота, 26 март

Няколко дни по-късно се случи друго такова странно събитие. Ято диви гъски кацна една сутрин недалеч от големия чифлик Витшьовле на една нива в източно Сконе. В ятото имаше тринадесет обикновени сиви гъски и един бял гъсок, който носеше на гърба си малко хлапе с жълти кожени панталони, зелена жилетка и островърха бяла шапка.

Балтийско море беше наблизо и нивата, на която кацнаха дивите гъски, беше песъчлива, каквито са всички ниви край морския бряг. В тази област някога сигурно е имало подвижни пясъци, които е трябвало да се укрепяват, защото на много места се виждаха обширни изкуствени борови гори.

Дивите гъски вече пасяха, когато на нивата дойдоха две деца. Гъската, която стоеше на стража, веднага се вдигна във въздуха, като пляскаше криле, за да я чуе цялото ято, че има опасност. Всички диви гъски литнаха, само белият гъсок продължаваше да крачи спокойно. Като видя, че другите отлетяха, той вдигна глава и извика подире им: — Защо бягате от тях! Те са деца!

Хлапето, което гъсокът носеше на гърба си, седеше сега на една могилка на края на гората и люпеше борова шишарка, за да извади семената. Децата бяха толкова близо до него, че то не смееше да претича през нивата до белия гъсок. Само нададе предупредителен вик и бързо се мушна под едно голямо сухо листо.

Ала белият гъсок явно беше решил да не се плаши. Той продължаваше да крачи из нивата, без дори да поглежда какво правят децата. А те се отбиха от пътеката, тръгнаха през нивата и вече го наближаваха. Когато гъсокът най-после се озърна, те бяха вече съвсем близо и той толкова се смути и обърка, че не се сети да отлети, а почна да тича пред тях. Децата се спуснаха подире му, вкараха го в един ров и там го хванаха. По-голямото го взе под мишница и го понесе нанякъде.

Джуджето, което лежеше под листото, видя това и скочи, сякаш искаше да отнеме гъсока от децата. Ала веднага си спомни колко е малко и безсилно, тръшна се на могилката и почна да удря с пестници по земята.

Гъсокът с всички сили викаше за помощ:

— Палечко, ела ми помогни! Палечко, ела ми на помощ! Въпреки гнева си момчето се разсмя.

— Колкото ме бива да ти помогна! — рече то.

Но все пак стана и тръгна след гъсока. „Не мога да му помогна — каза си то, — но поне ще видя какво ще го правят.“

Децата бяха доста напред, но на момчето не му беше трудно да върви след тях, докато стигна до едно долче, където ромонеше пролетен поток. Той не беше нито широк, нито буен, но момчето дълго трябваше да тича край брега, докато намери място, където да може да го прескочи.

Когато излезе от долчето, децата бяха изчезнали. Все пак момчето откри следите им по малка пътечка, която водеше в гората, и тръгна по нея.

Скоро стигна до един кръстопът, където децата сигурно се бяха разделили, защото и по двете посоки имаше следи. Момчето се спря съвсем безпомощно.

И в същия миг то съгледа на тревата бяло перце. Навярно гъсокът го беше хвърлил на кръстопътя, за да му покаже накъде го носят. И момчето продължи пътя си през гората. Гъсокът не се виждаше, но навсякъде, където имаше опасност да сбърка пътя, то намираше бяло перце, което го насочваше.

Джуджето следваше неотстъпно тези перца. Те го изведоха от гората, прекараха го през няколко ниви по един път и най-сетне по широка алея към голям чифлик. На края на алеята се мяркаха високи покриви и кули от червени тухли, украсени с бели ивици и фигури. Като видя чифлика, хлапето започна да си представя какво може да е станало с гъсока. „Сигурно детето е донесло гъсока в чифлика, там го е продало и вече са го заклали“ — каза си то. Но искаше да се увери в това и затича още по-бързо. По цялата алея не срещна никого и беше много доволно от това, защото такива като него се боят от хора.

Чифликът, до който стигна, беше хубаво старо здание и се състоеше от четири постройки, обграждащи вътрешен двор. На източната страна имаше дълбок портал, който водеше за двора. Дотук момчето беше тичало, без да се колебае, но сега изведнъж се спря. Не смееше да отиде по-нататък, стоеше и се чудеше какво да прави.

То все още стоеше с пръст на носа и мислеше, когато чу зад гърба си стъпки. Обърна се и видя цяла тълпа хора, които идваха по алеята.

Бързо се промъкна зад една бъчва с вода, оставена до портала, и се скри.

Новодошлите бяха двадесетина момчета от едно земеделско училище. Излезли бяха на излет. Придружаваше ги учител. Когато стигнаха до портала, той ги помоли да почакат, докато попита могат ли да разгледат стария замък Витшьовле.

Момчетата бяха сгорещени и уморени от дългия път. Едно от тях беше толкова жадно, че отиде при бъчвата с вода и се наведе да пие. На шията му висеше тенекиена кутия, която сигурно му пречеше, защото я хвърли на земята. Капакът се отвори и отвътре се показаха няколко стръка пролетни цветя.

Кутията падна до джуджето и то си помисли, че му се представя чудесен случай да влезе в замъка и да разбере какво е станало с гъсока. Бързо се мушна в кутията и се затули, колкото можа, под анемониите и лютичетата.

Едва беше успяло да се скрие и момчето вдигна кутията, окачи я през рамо и затвори капака.

В това време учителят се върна и каза, че са им разрешили да разгледат замъка. Най-напред той ги заведе в двора. Тук се спря и започна да им разказва за старата постройка. Припомни им, че първите хора, които са се поселили по тези места, са живели в пещери и дупки, в шатри от животински кожи и в сламени колиби и едва след много време са се научили да си правят жилища от дървета. И колко труд, какви усилия е трябвало да употреби човекът, докато от простите дървени колиби се научи да строи вече замъци със стотици стаи като Витшьовле!

Преди триста и петдесет години богатите хора са строели такива замъци. По всичко се виждаше, че Витшьовле е изграден по онова време, когато в Сконе са се водели войни и са върлували разбойници. Замъкът е бил заобиколен с ров, пълен с вода, над който някога е имало подвижен мост. Над входа и днес още стърчи наблюдателната кула; около замъка е имало ходове за пазачите, а на ъглите — здрави кули с по метър дебели стени. Но този замък все пак не е бил строен по времето на най-кръвопролитните войни и Йенс Брахе, който го е строил, е гледал да направи от него хубав и богато украсен дом. Ако момчетата можеха да видят тежката каменна постройка в Глиминге, издигната само едно поколение по-рано, те веднага щяха да забележат, че Йенс Холгерсон Улфстанд, който я е строил, е търсил само здравина, без да се замисля за красотата и удобството. Ако пък видеха замъци като Марсвинсхолм и Свенсторп или Йоведския манастир, строени един или два века след Витшьовле, щяха да разберат, че тогава времената са били по-мирни. Към замъците вече не са издигали никакви укрепления, а са гледали само да създадат големи и красиви жилища.

Учителят говори дълго и подробно и джуджето, скрито в кутията, почна да губи търпение. Но то сигурно беше стояло много мирно, защото собственикът на кутията не забеляза, че го носи със себе си.

Най-сетне цялата група влезе в замъка и ако джуджето се беше надявало, че ще има случай да се измъкне от кутията, много се мамеше, защото ученикът през цялото време я носеше със себе си и то трябваше да го следва по всички стаи.

Това беше една бавна обиколка. Учителят постоянно се спираше, за да обяснява.

В една от стаите имаше голяма камина и учителят се спря пред нея, за да поговори за различните огнища и печки, които хората употребявали през вековете. Първия огън са палели в каменно огнище на пода сред стаята, с отвор за дима на покрива, през който са нахлували и дъжд, и вятър. По-късно почнали да правят големи зидани печки без комин, които наистина са топлели помещенията, но са ги пълнели с дим и сажди. Когато са строили Витшьовле, хората били стигнали вече до откритите камини с широк комин за дима, през който е излизала и голяма част от топлината.

Ако джуджето беше по-рано припряно и нетърпеливо, през този ден то получи урок по търпение. Цял час вече стоеше неподвижно.

В следващата стая учителят се спря пред едно старо легло с висок балдахин и завеси и веднага почна да разказва за някогашните легла.

Учителят никак не бързаше. Та откъде ли можеше да знае той, че едно нещастно джудже беше затворено в една кутия и с нетърпение го чакаше, да свърши! Когато стигнаха до една стая с тапети от позлатена кожа, той почна да разказва как хората още от старо време са обличали стените, а когато застанаха пред един стар семеен портрет, разказа историята на облеклото през различните времена; в тържествената зала пък описа как са правели някога сватби и погребения.

След това той поговори за многото трудолюбиви мъже и жени, които са живели в замъка, за старите Брахевци и за старите Барнековци, за Кристиан Барнеков, който при едно бягство дал на краля своя кон; за Маргарета Ашеберг, която била омъжена за Чел Барнеков и след като овдовяла, управлявала чифлика и цялата област петдесет и три години; за банкера Хагерман, който бил син на ратай от Витшьовле, а след това толкова забогатял, че купил целия чифлик; за Шернсвердовци, които снабдили хората в Сконе с по-добри плугове, за да могат да захвърлят старите дървени рала, едва помръдвани от три чифта волове.

През всичкото това време джуджето лежа мирно. Някога в лудориите си то беше затваряло майка си или баща си в килера. Едва сега разбра какво значи това: минаха часове, докато учителят свърши.

Най-после той изведе отново учениците на двора и там им поприказва за продължителния труд на хората, докато се снабдят с инструменти и оръжия, дрехи и жилища, мебели и украшения. Той каза, че един такъв стар замък като Витшьовле бил етап по този път. Тук можело да се види какво са направили хората за триста и петдесет години и да се разбере дали имало напредък, или не.

Но джуджето има щастието да не чуе тази реч, защото ученикът, който го носеше, отново ожадня и се вмъкна в кухнята да поиска чаша вода. Тук джуджето реши да потърси гъсока. Размърда се и случайно натисна капака, който се отвори. Капаците на тези кутии често се отварят и ученикът отново го затвори, без да се замисли. Тогава готвачката го попита някакво животинче ли носи в кутията.

— Не, само няколко стръка цветя.

— Струва ми се, че вътре все пак има нещо, което мърда — упорствуваше готвачката.

Тогава ученикът отвори капака, за да й докаже, че греши.

— Вижте сама…

Но не можа да се доизкаже. Джуджето, което не посмя да остане повече в кутията, скочи на пода и хукна към вратата. Прислужничките не можаха да разберат какво е това, което бяга, но все пак се спуснаха подире му.

Учителят още говореше, когато се разнесоха силни викове.

— Дръжте го, дръжте го! — крещяха излезлите от кухнята и момчетата се спуснаха подир джуджето, което бягаше по-бързо от плъх. Те се опитаха да му пресекат пътя към вратата и да го хванат, но не беше лесно да се улови нещо толкова малко. И то благополучно се измъкна.

Джуджето не посмя да тича по откритата алея, а кривна встрани. Спусна се през овощната градина към задния двор. Хората продължаваха да го гонят с викове и смях. Горкото джудже тичаше с всички сили, но те почти го настигаха.

Когато минаваше покрай жилището на един ратай, то чу квакане на гъска и видя на стълбата бяло перце. Ето къде беше гъсокът! Джуджето бе вървяло досега по лъжлива диря! Без да мисли за прислужничките и момчетата, които го гонеха, то се покатери по стълбата на пруста. По-нататък обаче не можа да отиде, защото вратата беше затворена. То чуваше как вътре гъсокът крещи и се моли, но не можеше да отвори, за да влезе. Потерята се приближаваше все повече и повече, гъсокът в стаята крещеше все по-жално. В този критичен момент джуджето най-сетне събра кураж и зачука по вратата с всички сили.

Едно дете отвори и джуджето надникна в стаята. В нея седеше една жена. Тя държеше здраво гъсока и се готвеше да му подреже крилата. Нейните деца го бяха намерили и тя нямаше да му направи нищо лошо. Просто смяташе да го пусне при своите гъски, но преди това искаше да му подреже крилата, за да не може да избяга. Но за гъсока нямаше по-голямо нещастие от това и той викаше и протестираше с всички сили.

Какво щастие, че жената не бе почнала по-рано! Под ножицата бяха паднали само две пера, когато вратата се отвори и джуджето застана на прага. Жената не беше виждала подобно нещо. Тя помисли, че това е злото джудже, изпусна уплашено ножицата, плесна ръце и забрави, че трябва да държи гъсока.

Щом се почувствува свободен, гъсокът се спусна към вратата. Без да губи време, той сграбчи джуджето за яката и го понесе. А на стълбите разпери криле и се вдигна във въздуха. После с бързо движение настани, джуджето върху гладкия си гръб.

Двамата изчезнаха във въздуха, а хората във Витшьовле стояха като заковани и зяпаха подире им.

В парка на Йоведския манастир

През деня, докато гъските се забавляваха с лисицата, момчето спа в изоставената хралупа на една катеричка. Когато надвечер се събуди, то се размисли и се натъжи. „Сега гъските ще ме върнат в къщи, а аз как ще погледна в очите татко и мама!“ — мислеше си то.

Но когато отиде при дивите гъски, които се къпеха в езерото Вомб, никоя от тях не спомена нито дума за връщане. „Сигурно смятат, че белият гъсок е много уморен, за да си тръгне за в къщи заедно с мен тази вечер“ — помисли си момчето.

Сутринта гъските се събудиха още щом се развидели, доста преди изгрев слънце. Момчето беше сигурно, че ще се връщат в къщи, но, кой знае защо, дивите гъски взеха и него, и гъсока на утринната си разходка. То не можеше да разбере защо отлагат заминаването, но предположи, че дивите гъски не искат да пуснат гъсока на такъв дълъг път, преди да се е нахранил добре. Както и да е, то се радваше на всяка минута, която забавяше срещата с родителите му.

Дивите гъски летяха над Йоведския манастир, който се намираше в прекрасен парк източно от езерото. Той беше много живописен с големия си замък, с хубавия си двор, постлан с плочи и обграден с ниски стени, с беседки, с красива стара градина с жив плет, със сводове от зеленина над алеите, с езерца, водоскоци, чудни дървета, ниско окосени морави и лехи с пролетни цветя.

Когато дивите гъски прелетяха над манастира в ранния утринен час, там още не се виждаше жива душа. Щом се увериха, че няма никого, те се спуснаха над кучешката колиба и почнаха да викат:

— Каква е тая къщурка? Каква е тая къщурка?

Кучето веднага изскочи от колибката и почна разярено да лае срещу тях.

— Това според вас къщурка ли е, скитници такива? Нима не виждате, че това е голям каменен замък? Не виждате ли какви прекрасни стени има и колко прозорци, и какви големи врати, каква хубава тераса, бау, бау, бау? И вие наричате това къщурка?! Не виждате ли двора, не виждате ли градината, оранжериите, мраморните статуи? И това вие наричате къщурка? Нима къщурките имат такива паркове с букови гори и лещаци, с дъбови и борови гори, пълни с елени, бау, бау, бау? Това ли е според вас къщурка? Виждали ли сте къщурка да е обградена с толкова много постройки, та да прилича на цяло село? Виждали ли сте къщурка, която да има собствена черква и жилище за свещеника и да владее стопанство и чифлици, работнически и ратайски жилища, бау, бау, бау? Това ли е според вас къщурка? На тази къщурка принадлежи най-голямото имение в Сконе, просяци такива. Отгоре вие не можете да видите нито едно късче земя, което да не принадлежи на тази къщурка, бау, бау, бау!

Всичко това кучето излая на един дъх, а гъските кръжеха над двора, докато то млъкна. Тогава те извикаха:

— Защо се сърдиш толкова? Ние не питахме за замъка, а само за твоята къщурка.

Като чу тази шега, момчето най-напред се засмя, но после изведнъж стана сериозно. „Като си помисля само колко такива шеги ще чуя, ако мога да отида с дивите гъски чак до Лапландия! — каза си то. — След това, което ме сполетя, едно такова пътуване би било за мене най-хубавото нещо.“

Дивите гъски кацнаха на една обширна ливада на изток от имението, за да пасат трева. Пасоха часове наред. През това време момчето се вмъкна в големия парк, който граничеше с ливадата, откри един лещак и почна да оглежда клоните да не би да е останал някой лешник от есента. Докато обикаляше из парка, то все си мислеше за пътуването. Представяше си колко хубаво би било, ако можеше да продължи с дивите гъски. Сигурно щеше да гладува и да мръзне, но затова пък нямаше нито да работи, нито да учи.

По едно време, както се разхождаше, при него дойде старата сива водачка и го попита дали е намерило нещо за ядене. Щом разбра, че не е намерило, тя се опита да му помогне в търсенето. Лешници нямаше, но откри няколко шипки на един храст. Момчето ги изяде лакомо, като се питаше какво би казала майка му, ако знаеше, че се храни със сурова риба и сухи, замръзнали шипки.

Когато дивите гъски най-сетне се наядоха, те пак отидоха при езерото и там играха чак до обяд. Караха белия гъсок да се състезава с тях в плуване, скачане и летене. Големият домашен гъсок напрягаше всичките си сили, но дивите гъски бяха по-бързи и винаги побеждаваха. Момчето седеше през всичкото време на гърба на гъсока и го насърчаваше, като се забавляваше не по-малко от другите. Носеха се такива крясъци, смехове и квакане, че беше чудно как хората от имението не ги чуваха.

Като се умориха да играят, отидоха на леда да си починат. Следобедът премина също като сутринта. Първо пасоха няколко часа, после се къпаха и играха във водата чак до залез слънце. След това отидоха да спят.

„Тъкмо живот за мене! — мислеше си момчето, като се гушеше под крилото на гъсока. — Но утре сигурно ще ме върнат в къщи.“

Преди да заспи, то си мислеше, че ако отиде с дивите гъски, няма вече кой да го укорява в мързел. Ще скита по цели дни и единствената му грижа ще бъде да търси нещо за ядене. Сега нуждите му бяха толкова малко, все някак ще може да се справи.

Представяше си колко неща щеше да види, колко приключения щеше да преживее. Да, нямаше да бъде като работата и мъките в къщи. „Ако можех да тръгна с дивите гъски, не би ми било мъчно, че съм омагьосан“ — мислеше си момчето.

Боеше се само от едно — да не го върнат в къщи. Но ето че и в сряда гъските не споменаха нищо за връщане. И този ден премина както вторникът и животът сред природата все повече и повече му харесваше. Струваше му се, че грамадният изоставен парк край Йоведския манастир е негова собственост и вече съвсем не милееше за тясната къщурка и малките нивички у дома.

В сряда момчето беше сигурно, че дивите гъски ще го задържат при себе си, но в четвъртък пак изгуби надежда.

Този ден започна както всички предишни. Гъските пасяха по големите ниви, а момчето търсеше храна в парка. По едно време Ака дойте при него и като разбра, че не е намерило нищо за ядене, посочи му едно сухо стръкче кимион, което беше запазило ситните си плодове.

Когато момчето се нахрани, Ака каза, че според нея то се разхожда твърде непредпазливо из парка. Толкова е мъничко, не знае ли от колко много врагове трябва да се пази? Не, момчето не знаеше. Тогава Ака започна да ги изброява.

В парка, обясни му тя, ще трябва да се пази от лисицата и златката; на брега на езерото не бива да забравя видрата; седне ли на стената, трябва да помни за невестулката, която може да се промъква и през най-тесни дупки, а реши ли да легне върху някоя купчинка листа, трябва първо да провери дали там змията не спи още зимния си сън. Излезе ли на открито поле, трябва да се пази от ястреба, орела и сокола, които кръжат във въздуха. И на свраките и враните, които щъкат навред, не бива много да се доверява, а стъмни ли се, трябва добре да се ослушва за големите кукумявки. Те летят толкова тихо, че могат да го нападнат, преди то да ги е усетило.

Като чу колко много врагове заплашват живота му, момчето разбра, че е почти невъзможно да се опази. От смъртта то не се боеше много, но никак не му се щеше да бъде изядено и затова попита Ака какво да направи, за да се опази от хищници.

Ака веднага му отговори, че то трябва да се опита да се сприятели с малките животни в гората и в полето, с катеричките и зайците, със сипките, синигерите, кълвачите и чучулигите. Станат ли негови приятели, те ще го предупреждават, ако нещо го грози, ще му намират скривалища и в случай на голяма опасност задружно ще го защитят.

Ала когато по-късно през деня момчето реши да последва съвета и се обърна за услуга към катеричката Сирле, оказа се, че тя не иска да му помогне.

— Не очаквай никаква помощ от мен или от другите малки животни — каза му Сирле. — Да не мислиш, че не знаем, че ти си гъсарчето Нилс, което лани разваляше гнездата на лястовичките, чупеше яйцата на косовете, хвърляше гарджетата във варниците, ловеше дроздовете с мрежа и затваряше катеричките в клетка? Помагай си както можеш, и бъди доволен, че ние всички не сме решили да се съберем и да те прогоним оттук!

Ако беше все още гъсарчето Нилс, момчето би й платило за този отговор, но сега само се изплаши да не би дивите гъски да разберат колко лошо дете е било. Откак бе дошло при тях, то не беше се провинило в нищо — от страх да не го изпъдят. Наистина сега нямаше възможност ла прави големи пакости, но ако искаше, все пак би могло да развали много гнезда и да изпочупи сума яйца. А то беше стояло мирно, не бе отскубнало нито едно перо от някоя гъска, нито веднъж не бе отговорило грубо и всяка сутрин, като поздравяваше Ака, сваляше шапка и се покланяше.

През целия ден то си мислеше, че гъските не искат да го вземат в Лапландия сигурно защото е толкова зло. И когато вечерта чу, че са хванали катеричката Сирле и че дечицата й ще измрат от глад, то реши да им помогне. Ние вече разказахме как момчето направи това.

А на следния ден, когато дойде в парка, във всеки храст сипките пееха как катеричката Сирле била отвлечена от страшни разбойници и как гъсарчето Нилс отишло безстрашно сред хората и й занесло малките катеричета.

— Кого възпяваме тъй сега в Йоведския парк? — чуруликаха сипките. — Палечко, от когото всички се бояха, когато беше Нилс гъсарчето. Катеричката Сирле ще му дава орехи, плашливите зайци ще играят с него, сърните ще го качват на гърба си и ще го спасяват, когато се приближи лисицата Смире, синигерите ще го предупреждават, щом видят ястреб, а сипките и чучулигите ще възпяват неговия подвиг.

Момчето беше сигурно, че и Ака, и дивите гъски са чули всичко това, но ето че и петък измина, без те да му дадат с нещо да разбере дали ще остане при тях.

До събота гъските пасоха из нивите около Йовед, несмущавани от лисицата Смире. Но когато в събота сутринта излязоха на полето, тя вече се криеше там и почна да ги гони от нива в нива, тъй че те не можаха спокойно да си попасат. Когато Ака разбра, че Смире няма намерение да ги остави на мира, бързо се издигна във въздуха и летя с ятото си десетки километри през равнината Ферш и склоновете на Линдерьод. Кацнаха чак при Витшьовле.

При Витшьовле към тях се присъедини отвлеченият гъсок, който, както вече разказахме, никога нямаше да се освободи, ако момчето не беше напрегнало всичките си сили да му помогне.

Когато в събота вечерта момчето се върна с гъсока при езерото Вомб, то беше убедено, че този ден е свършило добра работа и се питаше какво ли ще кажат Ака и дивите гъски. И те наистина не пестяха похвалите си, но не изрекоха онова, което то копнееше да чуе.

Отново дойде неделя. Минала бе цяла седмица, откак момчето беше омагьосано, и то си оставаше все така мъничко.

Но това като че ли вече не го смущаваше толкова много. В неделя следобед то седеше в един гъст ракитак край брега на езерото и надуваше върбова свирка. Целият храст около него беше пълен със синигери, сипки и косове, които чуруликаха най-различни песни, а момчето се опитваше да им подражава. Но това не му се удаваше много. То свиреше толкова фалшиво, че перата на малките му учители настръхваха и те отчаяно крещяха и пляскаха криле. Това така забавляваше момчето, че от смях то изпусна свирката си.

Започна отново, но пак така фалшиво и птичките завикаха в един глас:

— Днес ти свириш по-лошо от преди, Палечко. Не можеш да из-свириш нищо вярно. За какво мислиш, Палечко?

— За съвсем друго нещо — отвърна момчето. — И това беше истина. То се питаше докога ще остане при дивите гъски и дали няма да го върнат в къщи още днес.

Изведнъж то захвърли свирката и скочи на крака. Ака и другите гъски се приближаваха към него в дълга редица. Те вървяха необикновено бавно и тържествено и момчето веднага разбра, че сега ще узнае какво мислят да правят с него.

Най-сетне те спряха и Ака каза:

— Палечко, ти сигурно се чудиш защо не съм ти благодарила, задето ме спаси от лисицата Смире. Но аз предпочитам да се отплатя с дела, а не с празни думи. Сега, Палечко, мисля, че съм успяла да ти направя голяма услуга. Изпратих пратеник при джуджето, което те е омагьосало. Отначало то не искаше и да чуе за разтуряне на магията, но аз пращах пратеник след пратеник, докато го убедя, че си се държал много добре между нас. Сега то ти обещава, че щом се върнеш в къщи, пак ще станеш човек.

Но колкото момчето се зарадва в началото, когато дивата гъска заговори, толкова то се натъжи, когато тя завърши речта си. Не каза нито дума, само се извърна и заплака.

— Какво значи това? — възкликна Ака. — Ти като че ли си очаквал да чуеш от мен нещо много по-добро от това, което ти предлагам сега?

Но момчето си мислеше за безгрижно прекараните дни, за веселите шеги, за приключенията и волния живот, за летенето високо над земята — за всичко онова, което щеше сега да загуби! И то заплака още по-горко. — Не искам да стана човек — каза то. — Искам да дойда с вас в Лапландия.

— Но трябва да ти кажа нещо — отвърна Ака. — Джуджето е много опърничаво и ме е страх, че ако сега не се възползуваш от благоволението му, втори път мъчно ще го омилостивиш.

Странно беше наистина, но през целия си живот това момче не беше се привързало към никого. Не беше обичало нито баща си, нито майка си, нито своя учител, нито съучениците си, нито момчетата от съседните чифлици. Всичко, което те го караха да прави — да играе, или да работи, — го отегчаваше. Ето защо сега никой не му липсваше, за никого не жалеше.

Единствените деца, с които горе-долу се разбираше, бяха момиченцето Оса и малкият Мац. И те като него пасяха гъски по нивите, Но дали сега тъгуваше поне за тях? Не, съвсем не!

— Не искам да стана човек! — ревеше момчето, — Искам да дойда е вас в Лапландия. Затова се държах добре цяла седмица.

— Няма да ти забраня да дойдеш с нас, щом искаш — каза Ака, — но първо си помисли, не е ли по-добре да се върнеш в къщи? По-късно може да съжаляваш за това.

— Не — отговори момчето, — няма за какво да съжалявам. Никъде не ми е било така добре, както при вас.

— Добре тогава, нека бъде, както ти искаш — каза Ака.

— Благодаря! — отвърна момчето и заплака от радост така, както преди беше плакало от мъка.