Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Вечерта

Големият бял гъсок, който се присъедини към ятото, беше много горд, че кръжи над равнината заедно с дивите гъски, и се присмиваше на домашните птици. Но колкото и да беше щастлив, след обяд той все пак почна да се уморява. Опитваше се да диша по-дълбоко и да маха по-бързо криле, но въпреки това изоставаше от другите.

Когато дивите гъски, които летяха най-отзад, забелязаха, че гъсокът не може да ги следва, те започнаха да викат на гъската, която летеше най-напред и ги водеше:

— Ака от Кебнекайзе! Ака от Кебнекайзе!

— Какво искате? — попита водачката.

— Белият изостава! Белият изостава!

— Кажете му, че е по-лесно да лети бързо, отколкото бавно! — извика водачката и продължи както по-рано.

Гъсокът се опита да лети по-бързо и да настигне другите, но така се измори, че се спусна почти до оградите на нивите и ливадите.

— Ака, Ака, Ака от Кебнекайзе! — завикаха онези, които летяха най-отзад и виждаха колко му е трудно.

— Какво искате пак? — попита водачката сопнато.

— Белият пада на земята! Белият пада на земята!

— Кажете му, че е по-лесно да лети високо, отколкото ниско! — извика водачката и продължи както по-рано, без да забавя летенето си.

Гъсокът се опита да последва и този съвет, но като рече да се издигне, така се запъхтя, че едва не му се пръсна сърцето.

— Ака, Ака! — развикаха се последните.

— Няма ли най-после да ме оставите да летя спокойно? — сопна се водачката още по-ядосана от преди.

— Белият продължава да пада! Белият продължава да пада!

— Кажете му, че който няма сили да следва ятото, може да се върне у дома си! — извика водачката, без да помисли дори да забави летенето.

„Аха, такава ли била работата!“ — помисли си гъсокът. Той изведнъж разбра, че дивите гъски съвсем не са имали намерение да го вземат със себе си в Лапландия. Те само го бяха подмамили от къщи, ей тъй, за да се пошегуват.

Гъсокът беше страшно ядосан, че силите му изменят и няма да може да покаже на тези скитници, че и една домашна гъска е способна на нещо. Най-лошото беше, че попадна при Ака от Кебнекайзе. Макар че не беше дива гъска, той бе чувал за водачката Ака, която била на повече от сто години. Тя се ползувала с такава почит, че с нея летели само най-добрите диви гъски. Но Ака и нейното ято се отнасяха с презрение към домашните гъски и на него много му се искаше да им покаже, че не стои по-долу от тях.

Сега той летеше бавно след другите и се питаше да се върне ли, или да продължи. Изведнъж момченцето, което той носеше на гърба си, каза:

— Мили Мортен, не разбираш ли, че ти, който никога досега не си летял, не можеш да отидеш с дивите гъски чак до Лапландия? Защо не се върнеш в къщи, преди да си отпаднал съвсем?

Но гъсокът много мразеше момчето на стопаните и като разбра, че то не го смята способен да издържи, реши на всяка цена да продължи летенето.

— Ако още веднъж споменеш за връщане, ще те хвърля в първата варница, която срещнем! — каза той и от яд придоби такива сили, че полетя като останалите.

Той не би могъл да издържи така дълго време, но не стана и нужда, защото слънцето бързо залязваше, а почнеше ли да се здрачава, гъските незабавно се спускаха на земята. И докато се усетят, момчето и гъсокът вече стояха на брега на езерото Вомб.

„Сигурно тука ще пренощуваме“ — помисли си момчето и скочи от гърба на гъсока.

То се намери на тесен пясъчен бряг, а пред него се разстилате доста голямо езеро. Езерото изглеждаше неприветливо, защото почти цялото бе покрито с лед, почернял, неравен и изпълнен с пукнатини и дупки, както обикновено става напролет. Но ледът нямаше да се задържи още дълго. Вече се бе отдръпнал от брега и около него имаше широка ивица черна лъскава вода. Но той все още се държеше и околовръст лъхаше студ и зимна неприветливост. От другата страна на езерото като че ли имаше открита и светла обработена земя, а тук, където кацаха гъските, се извисяваше борова гора. Тя сякаш задържаше зимата. Земята се бе освободила от снега, но под грамадните клони той се беше топил и замръзвал, топил и замръзвал и сега лежеше там твърд като лед.

На момчето се стори, че е попаднало в страната на зимата и на пустотата и така се уплаши, че бе готово да се разплаче.

То беше гладно. Цял ден не бе яло нищо. Но откъде да намери храна? През месец март нито по земята, нито по дърветата има нещо за ядене.

Да, кой ще го нахрани, кой ще го приюти? Кой ще му приготви легло и кой ще го стопли край огнището си? Кой ще го пази от дивите зверове?

Слънцето вече бе залязло, от езерото пълзеше студ, а на земята падаше мрак, по следите на който се промъкваше страхът, и в гората нещо почна да шуми и да пращи.

Нямаше нито следа от удоволствието, което момчето изпитваше при летенето, и в страха си то потърси своя спътник. И наистина, към кого другиго би могло да се обърне?

Тогава видя, че гъсокът е още по-зле от него. Той лежеше на същото място, дето бе кацнал, и като че ли умираше. Шията му беше отпусната на земята, очите — затворени, а дъхът му се чуваше само като слабо съскане.

— Мили Мортен — каза момчето, — опитай се да пийнеш една глътка водица! До езерото няма и две крачки.

Но гъсокът не се и помръдна.

По-рано момчето се отнасяше жестоко с всички животни, а също и с гъсока, но сега бе разбрало, че той е единствената му подкрепа и много се уплаши да не го загуби. Затова веднага почна да го тика и влачи към водата. Това беше трудна работа, защото гъсокът бе едър и тежък, но момчето най-сетне сполучи.

Гъсокът падна във водата с главата надолу. Един миг той лежа неподвижно, после вдигна човка, отърси водата от очите си и изпръхтя. След това гордо заплува между тръстиките.

Дивите гъски бяха влезли преди него в езерото. Без да се заинтересуват за гъсока и ездача му, те веднага се бяха спуснали във водата. Изкъпани и изчистени, сега те пощипваха полуизгнили тръстики и водорасли.

Белият гъсок съгледа една малка рибка. Бързо я улови, заплава е нея към брега и я сложи пред момчето.

— Вземи я. Благодаря ти, че ми помогна да се добера до водата — каза той.

За пръв път този ден момчето чуваше любезна дума. То толкова се зарадва, че му идеше да прегърне гъсока, но не посмя да го направи. Зарадва се и на подаръка. Отначало мислеше, че няма да може да яде сурова риба, но после реши да опита.

Потърси джобното си ножче. То наистина висеше, окачено на копчето на панталоните му, но беше толкова умалено, че не изглеждаше по-дълго от кибритена клечка. Все пак то можа да изчисти и нареже рибата с него и не след дълго я излапа цялата.

Когато момчето се нахрани, хвана го срам, че е яло сурова риба. „Ясно е, че вече не съм човек, а истинско джудже“ — помисли си то.

Докато момчето ядеше, гъсокът стоеше мълчалив до него, но щом го глътна и последното късче, той каза тихо:

— Попаднали сме сред едно високомерно ято гъски, което презира всички домашни птици.

— Да, и аз забелязах това — отвърна момчето.

— За мен ще е голяма чест да мога да стигна с тях до Лапландия и да им докажа, че и домашните гъски ги бива за нещо.

— Да-а — каза момчето колебливо, защото не вярваше, че гъсокът е способен да го направи, но не искаше да му противоречи.

— Страх ме е, че не ще мога да се справя сам с такива пътуване — продължи гъсокът, — затова искам да те попитам не желаеш ли да дойдеш с мен и да ми помагаш…

Ала момчето си мислеше само как да се върне в къщи колкото може по-скоро и така се изненада, че не знаеше какво да отговори.

— Мислех, че ние не сме приятели — каза то.

Но гъсокът като че ли съвсем беше забравил това. Той си спомняше само, че момчето току-що му бе спасило живота.

— И всъщност би трябвало да се върна у дома при татко и мама — добави момчето.

— То се знае, че ще те върна при тях наесен — отговори гъсокът. — Няма да те оставя, докато не те сложа на прага на бащиния ти дом.

Момчето си помисли, че ще е добре известно време да не се показва пред родителите си. Това предложение не му беше неприятно и тъкмо се канеше да каже, че е съгласно, когато чу зад гърба см силен шум. Дивите гъски бяха излезли от езерото, всички наведнъж, и сега се отърсваха от полата. После се наредиха в дълга редица с водачката начело и се приближиха до тях.

Когато видя дивите гъски, белият гъсок остана неприятно изненадан. Той очакваше, че повече ще приличат на домашните гъски и че оле ги чувствува по-близки. Те бяха много по-малки от него и сред тях нямаше бели — всички бяха сиви с кафяв оттенък. А очите им почти го изплашиха. Те бяха жълти и блестяха така, като че ли зад тях гореше огън. Гъсока винаги го бяха учили, че е най-прилично да ходи бавно и с поклащане, но дивите гъски не ходеха, а подскачаха. Но най-много се изплаши, като видя краката им. Те бяха големи, с изтрити и раздрани стъпала. Явно бе, че дивите гъски не гледаха къде стъпват. Те не търсеха удобни за ходене пътища. Инак бяха много красиви и чисти, но по краката им се виждаше, че са клети скитници.

Гъсокът едва успя да пошепне на момчето: „Отговаряй бързо, но не се издавай кой си!“ — и те пристигнаха.

Когато застанаха пред тях, дивите гъски започнаха да кима с глави; гъсокът също закима, дори по-често от тях. Като свършиха поздравите, водачката каза:

— Да чуем сега кои сте.

— За мен не може да се каже много нещо — отвърна гъсокът. — Роден съм миналата пролет в Сканьор. През есента ме продадоха на Холгер Нилсон в Западен Веменхьог и оттогава съм там.

— Ти, изглежда, не можеш да се похвалиш с голям род — каза водачката. — Какво те прави толкова самонадеян, да се мериш с дивите гъски?

— Сигурно защото искам; да докажа на вас, дивите гъски, че и ние, домашните, сме способни на нещо — отговори гъсокът.

Да, добре би било, ако можеш да докажеш това — каза водачката. — Ние вече видяхме колко те бива да летиш, но може би в друго ще се проявиш повече. Може би си силен на дълго плуване.

— Не, не мога да се похваля — отвърна гъсокът. Струваше му се, че водачката вече е решила да го върне и му беше все едно как отговаря.

— Никога не съм преплувал нещо повече от ров — продължи той.

— Тогава сигурно си майстор в скачането — каза гъската.

— Не съм виждал досега домашна гъска да скача и аз сам никога не съм скачал — отвърна гъсокът и влоши положението си още повече.

Сега белият гъсок беше сигурен, че водачката ще откаже да го вземе с тях. Затова много се учуди, когато тя каза:

— Ти отговаряш на въпросите смело, а смелият може да стане добър спътник, макар в началото да не е опитен. Съгласен ли си да останеш при нас още няколко дни, докато видим какво можеш?

— С удоволствие приемам — каза зарадван гъсокът.

След това водачката посочи с човка и рече: — А кой е този, когото водиш със себе си? Такъв не съм виждала досега.

— Той ми е другар — отвърна гъсокът. — През целия си живот е бил пазач на гъски. Ще имате полза от него при пътуването.

— Да, за една домашна гъска може да е добър — отговори дивата.

— Как се казва?

— Той има много имена — рече гъсокът колебливо, като се чудеше какво да измисли набързо, защото не искаше да издаде, че момчето има човешко име. — Казва се Палечко — отговори той най-после.

— От рода на джуджетата ли е? — попита водачката.

— Кога си лягате да спите вие, дивите гъски? — рече гъсокът бързешком, като се опита да избегне отговора на последния въпрос. — Очите ми вече се затварят.

Личеше, че гъската, която разговаря с гъсока, беше много стара. Цялата й перушина бе леденосива, без тъмни ивици. Главата й беше по-голяма, краката — по-груби, а стъпалата — по-изтъркани, отколкото на другите. Беше с твърди пера, костеливи рамене и тънка шия. Всичко това бе дело на старостта. Само очите времето бе безсилно да промени. Те светеха по-силно, като че ли бяха по-млади от очите на другите.

Сега тя се обърна много тържествено към гъсока:

— Знай, че аз съм Ака от Кебнекайзе. Гъската, която лети вдясно от мен, е Юкси от Васияуре, а тази отляво е Какси от Нуоля! Знай също, че втората отдясно е Колме от Саректйоко, втората отляво е Нелйе от Свапаваара, а зад тях летят Вииси от планината Овик и Кууси от Сянгели! Знай още, че те, както и шестте млади гъски, които летят последни, три отдясно и три отляво, са от високите планини и произхождат от най-добри родове. Не ни смятай за скитници, които дружат с кого да е, и не мисли, че делим мястото си за нощуване с такива, които не си казват рода.

Когато водачката Ака свърши, момчето бързо излезе напред. Засегна го това, че гъсокът, който така смело говореше за себе си, даваше такива уклончиви отговори, когато стана дума за него.

— Не искам да крия кой съм — каза то. — Наричам се Нилс Холгерсон и съм син на земеделец; до днес бях човек, но тази сутрин…

Момчето не можа да продължи. Щом каза, че е човек, водачката отстъпи три крачки назад, а останалите отстъпиха още повече. После проточиха шии и сърдито засъскаха срещу него.

— Усъмних се в това още щом те видях тук на брега — каза Ака. — А сега трябва веднага да си отидеш! Ние не търпим хора между нас!

— Не може да бъде вие, дивите гъски, да се боите от такова малко същество — намеси се гъсокът. — Утре, разбира се, той ще си отиде в къщи, но тая нощ трябва да остане при нас. Кой от вас може да поеме отговорността да остави едно такова нещастно дребосъче самичко през нощта сред невестулки и лисици?

Сега дивата гъска пак се приближи, но личеше, че не може да надвие страха си.

— Учили са ме да се боя от всяко същество, което носи името човек, голям или малък — каза тя. — Но ако ти отговаряш, че той няма да ни стори зло, нека остане при нас тази нощ. Само че аз мисля, че нощното ни убежище не ще се понрави нито на тебе, нито на него, защото ние ще спим на плуващия лед в езерото.

Тя предполагаше, че гъсокът ще се разколебае, но това не стана.

— Вие сте много предвидливи, щом си избирате такова сигурно място за нощуване — каза той.

— Но ти даваш дума, че утре той ще си отиде, нали?

— Тогава и аз трябва да ви напусна — каза гъсокът. — Обещал съм да не го изоставям.

— Ти си свободен да правиш, каквото пожелаеш — отговори водачката. После разпери криле и отлетя на леда, където една след друга я последваха останалите диви гъски.

Момчето много се наскърби от това, че пътуването му до Лапландия пропадна; а и го беше страх от студената нощ.

— Все по-лошо и по-лошо става, гъсоко — рече то. — Преди всичко ще замръзнем на леда.

Но гъсокът беше в добро настроение.

— Няма такава опасност — успокои го той. — Моля те само да събереш колкото може повече трева и слама.

Когато момчето събра пълен наръч суха трева, гъсокът го грабна за яката и отлетя с него на леда, където дивите гъски вече спяха, мушнали човки под крилата си.

— Постели сега тревата на леда, да стъпя на нея, за да не замръзна! Помогни ми, за да ти помогна и аз! — каза гъсокът.

Момчето го послуша и когато свърши, гъсокът го грабна пак за яката и го мушна под крилото си.

— Мисля, че там ще ти е топло и удобно — рече той и го притисна с крилото си.

Момчето така потъна в пуха, че не можа да отговори; стана му топло и приятно, а и беше толкова уморено, че веднага заспа.

Нощта

Истина е, че ледът е несигурен и на него никога не може да се разчита. През нощта плуващият лед на езерото Вомб се измести така, че едната му част допря до брега. Лисицата Смире, която по онова време живееше на източния бряг на езерото, в парка на Йоведския манастир, случайно забеляза това, когато излезе през нощта на лов. Смире бе видяла дивите гъски още от вечерта, но не смееше дори да се надява, че ще докопа някоя от тях. Сега тя в миг се озова на леда.

Когато наближи дивите гъски, Смире внезапно се подхлъзна и ноктите й издраскаха по леда. Гъските се събудиха и размахаха криле, за да литнат. Но Смире беше по-бърза от тях. Тя се хвърли напред с мълниеносна бързина, сграбчи една гъска за крилото и духна обратно към брега.

Но тази нощ гъските не бяха сами на леда; при тях имаше човек, колкото и малък да беше той. Момчето се бе събудило, когато гъсокът размаха криле, и бе паднало на леда. Сега то седеше сънено и не можеше да разбере цялата тази бъркотия, докато не съгледа малкото късокрако куче, което тичаше по леда с гъска в уста.

Момчето веднага се спусна след него, за да отърве гъската. То чу наистина, че гъсокът вика след него: „Внимавай, Палечко! Пази се!“ — но си помисли, че няма какво да се бои от такова малко куче и продължи да тича.

Дивата гъска, която Смире влачеше, чу тропота на дървените обуща на момчето по леда и не повярва на ушите си. „Да не би това хлапе да мисли, че може да ме отърве от лисицата?“ — учуди се тя. Колкото и трагично да бе положението й, тя заквака весело, като че ли се смееше.

„Преди всичко то ще пропадне в някоя пукнатина на леда“ — помисли си тя.

Но макар че нощта беше тъмна, момчето ясно виждаше всички пукнатини и дупки на леда и смело ги прескачаше. Сега то имаше силните очи на джудже и можеше да вижда и на тъмно. Различаваше и езерото, и брега така ясно, както през деня.

Лисицата Смире стигна до края на леда и тъкмо когато се катереше по стръмния бряг, момчето й извика:

— Пусни гъската, дангалако!

Смире не разбра кой вика, но не си изгуби времето да се оглежда, а затича още по-бързо.

Сега лисицата навлезе в прекрасна букова гора и момчето я последва, без и през ума да му мине, че го заплашва някаква опасност. То само си спомняше с какво презрение го бяха посрещнали дивите гъски вечерта и много искаше да им докаже, че човекът все пак стои малко по-високо от всички други същества.

Момчето непрекъснато викаше на кучето да пусне плячката си.

— Що за куче си ти, та без срам крадеш цяла гъска? Пускай я веднага, инак ще видиш какъв бой ще ядеш! Пусни я, че ще кажа на господаря ти какво правиш!

Като разбра, че я смятат за куче, което се плаши от бой, на Смире й стана толкова смешно, че едва не изпусна гъската. Смире беше голям разбойник, не се задоволяваше да лови само плъхове и мишки по нивите, а се промъкваше и в чифлиците, за да краде кокошки и гъски. Знаеше, че в цялата околност се боят от нея. Такова смешно нещо не беше чувала досега.

Момчето тичаше толкова бързо, че дебелите буки сякаш се плъзгаха край него. То почна да настига Смире. Най-сетне се приближи толкова, че я хвана за опашката.

— Сега ще ти взема гъската! — извика то и задърпа с все сила. Но силите не му достигаха, за да спре Смире. Лисицата го повлече и около него се вдигна вихрушка от сухи букови листа.

Най после Смире като че ли разбра колко безопасен е преследвачът й Тя се спря, сложи гъската на земята и я настъпи с предните си крака, за да не може да хвръкне. После се приготви да й прегризе врата, но не можа да се въздържи да не подиграе хлапето.

— Тичай сега да се оплачеш на господаря ми, че ще убия гъската! — каза тя.

Момчето много се учуди, като видя острата муцуна и чу дрезгавия, злобен глас на кучето, което преследваше. Но беше толкова ядосано, че лисицата му се подиграва, та съвсем не се уплаши. Хвана още по-здраво опашката й, опря крак в корена на една бука и точно когато лисицата раззина уста над шията на гъската, задърпа с всички сили. Изненадана, Смире отстъпи няколко крачки и дивата гъска се освободи. Тя се вдигна тежко нагоре. Едното й крило беше наранено, та с мъка си служеше с него, а и не виждаше нищо в тъмната гора и беше безпомощна като слепец. Затова не можа да помогне на момчето. Тя намери една пролука между клоните и отлетя към езерото.

Сега Смире се хвърли към момчето.

— Щом изпуснах единия, ще хвана другия — каза тя и по гласа й пролича колко е ядосана.

— Хич на си въобразявай такова-нещо — каза момчето, зарадвано, че беше спасило гъската. То продължаваше да държи опашката и отскачаше с нея на другата страна, когато лисицата се опитваше да го хване.

В гората се изви такъв вихрен танц, че буковите листа се разхвърчаха на всички страни. Смире непрекъснато се въртеше, но и опашката й се въртеше, а момчето се бе хванало така здраво за нея, че лисицата не можеше да го хване.

Момчето беше толкова доволно от успеха си, че отначало само се смееше и се подиграваше на лисицата, но тя беше упорита като стар ловец, и момчето почна да се бои, че накрая ще го пипне. Тогава съгледа една млада бука, израсла тънка и висока като топола, бързайки да излезе час по-скоро на открито небе през покрива от клони на старите буки. То пусна бързо опашката на лисицата и се закатери по нея. Смире толкова се беше увлякла, че продължи да танцува около опашката си още известно време.

— Хайде, стига си танцувала! — викна й момчето.

Но Смире не можеше да понесе позора да изпусне такова малко хлапе, та легна под дървото да го дебне.

Момчето, възседнало едно тънко клонче, се чувствуваше много добре. Младата бука още не беше достигнала клоните на другите дървета. То не можеше да се прехвърли на друго дърво, а на земята не смееше да слезе. Трепереше от студ, боеше се да не премръзне и да изпусне клончето, а и очите му се затваряха за сън, но не смееше да заспи, за да не падне на земята.

Колко страшно беше през нощта в гората! Досега то не знаеше какво значи нощ. Всичко наоколо като че ли се бе вкаменило и нямаше никога да се съживи.

Почна да се разсъмва и момчето се зарадва, защото всичко придобиваше предишния си вид; но сега студът стана още по-остър, отколкото през нощта.

Когато най-после слънцето изгря, то не беше жълто, а червено. На момчето се стори, че е сърдито и то почна да се пита коя може да е причината. Дали не е защото в негово отсъствие нощта беше направила земята толкова студена и мрачна?

Слънчевите лъчи се сипеха на големи снопове, за да видят какво е направила нощта, и всичко се изчервяваше като че ли от срам. Облаците по небето, гладките като коприна стъбла на буките, покрити от малки преплетени клончета, сланата, която покриваше листата по земята — всичко заблестя и се зачерви.

Все повече и повече слънчеви лъчи заливаха земята и скоро ужасният страх от черната нощ изчезна. Светът не беше вече вкаменен, той в мит оживя. Черният кълвач с червената шийка зачука с клюна си стъблото на едно дърво. Катеричката изскочи от хралупата си; носейки орех, седна на едно клонче и почна да го гризе. Косът долетя с клечка в човката си, а сипката запя на върха на дървото.

Тогава момчето разбра, че слънцето бе казало на всички тези животинки:

— Събуждайте се и излизайте от къщурките си! Аз съм тук. Няма от какво да се боите.

Откъм езерото долетя крякането на дивите гъски, които се готвеха да отлетят. Скоро след това четиринадесетте гъски прелетяха над гората. Момчето се опита да ги извика, но те бяха толкова високо, че гласът му не достигна до тях. Те сигурно смятаха, че лисицата отдавна го е изяла и дори не помислиха да го потърсят.

Момчето едва не заплака от отчаяние, но сега слънцето грееше на небето, златножълто и весело, и вдъхваше смелост на целия свят. „Аз съм тук Нилс Холгерсон не се бой и не се тревожи за нищо“ — казваше то.

Играта на гъскитеПонеделник, 21 март

В гората всичко си остана непроменено горе-долу толкова време, колкото е необходимо да закуси една гъска; но когато утрото вече преминаваше в предиобед, под гъстия покрив от клони се показа самотна дива гъска. Тя се въртеше боязливо между стъблата и клоните и летеше много бавно. Щом я видя, лисицата Смире напусна поста си под младата бука и се запромъква към нея. Дивата гъска не бягаше от лисицата, а летеше съвсем близо над нея. Смире подскочи високо, но не я достигна и гъската продължи към езерото.

Малко след това се показа друга гъска. Тя летеше по пътя на първата, но още по-ниско и по-бавно. И тя прехвръкна току над лисицата. Смире подскочи толкова високо, че докосна краката й с ушите си, но и тя се измъкна невредима и се плъзна като сянка към езерото. Не мина много време и се показа нова гъска. Тя летеше още по-ниско и по-бавно и като че ли още по-трудно се промъкваше между стъблата. Смире направи отчаян скок и за малко щеше да я хване, ала и тази птица се спаси.

Щом тя изчезна от погледа, зададе се четвърта гъска. Тя летеше извънредно бавно и тромаво и Смире смяташе, че ще може да я хване без особени мъчнотии; но сега тя се боеше от нова несполука и реши ла я остави да отмине. Гъската следваше пътя на предишните и точко когато беше над Смире, спусна се толкова ниско, че лисицата се подмами и скочи. Тя скочи толкова високо, че я докосна с лапа, но гъската бързо се отклони настрана и това й спаси живота.

Смире не бе успяла още да си поеме дъх и ето че се зададоха три гъски една след друга. Те летяха също като другите и Смире се хвърляше високо към всичките, но не успя да хване нито една от тях.

След това дойдоха пет гъски, но те летяха по-добре от предишните и макар че също се опитваха да подмамят Смире да скочи, тя устоя на изкушението.

Мина доста дълго време, преди да се появи тринадесетата поред гъска. Тя летеше сама и беше много стара, със съвършено сива перушина. С едното крило тя сякаш не можеше да си служи както трябва и летеше много лошо, изкривена на една страна, като почти докосваше земята. Смире не само подскочи високо към нея, но я и проследи чак до езерото, като тичаше и скачаше; и този път обаче усилията й бяха напразни.

Четиринадесетата гъска беше много красива; тя беше съвсем бяла и когато размахваше големите си криле, сякаш сияние озаряваше тъмната гора. Щом я видя, Смире напрегна всичките си сили и скочи почти до клоните, но и бялата гъска се изплъзна под носа й и отлетя незасегната.

Известно време под буките беше спокойно. Цялото ято като че ли бе отлетяло.

Изведнъж Смире се сети за малкия пленник и вдигна очи към младата бука. Както и трябваше да се очаква, хлапето бе изчезнало. Но Смире нямаше време да мисли дълго за него защото сега откъм езерото пак се бе задала първата гъска, която летеше бавно както преди под свода от клони. Въпреки несполуките си Смире се зарадва на завръщането й и се втурна към нея с висок скок. Но в бързината си тя бе взела погрешна посока и скочи встрани от гъската.

След нея дойде втора, трета, четвърта, пета, докато не се изредиха всичките, накрая със сивата и голямата бяла гъска. Всички летяха бавно и ниско. Като наближаваха Смире, те се спускаха надолу, давайки вид, че се оставят да ги хване. И Смире ги гонеше и правеше грамадни скокове, но не можа да улови нито една от тях.

По-ужасен от тоя ден Смире не бе преживявала. Гъските кръжеха току над главата й, като непрекъснато я доближаваха и й се изплъзваха. Едри, хубави гъски, охранени но нивите и ливадите на Германия, те цял ден се носеха из гората, и то така близко до нея! Колко пъти само ги докосна и въпреки това с нито една от тях не можа да утоли глада си!

Зимата току-що си бе отишла и Смире си спомняше как дни и нощи бе бродила напразно, без да хване някаква плячка; прелетните птици бяха отлетели, мишките се криеха под замръзналата земя, а кокошките стояха затворени. И все пак гладът през зимата бе по-поносим от несполуките този ден!

Смире не беше млада лисица. Неведнъж кучетата бяха тичали по петите й, неведнъж куршуми пищяха край ушите й. Често е лежала скрита дълбоко в дупката си, докато ловджийските кучета претърсваха ходовете и за малко не я намираха. Но всичкият преживян страх през време на лов не можеше да се сравни с чувството, което тя изпитваше при сегашните си несполуки с дивите гъски.

Сутринта, когато започна играта, Смире беше толкова наперена, че гъските се смаяха, като я видяха. Тя обичаше да се докарва. Козината й беше лъскаво червена, гърдите й бели, муцуната черна, а опашката — разкошна, като от щраусови пера. Но на здрачаване козината на Смире вече бе сплъстена; тя цялата бе потънала в пот, очите й бяха загубили своя блясък, бе изплезила език, от устата й капеше пяна.

Следобед Смире беше толкова уморена, че й се виеше свят. Пред очите й се мяркаха само летящи гъски. Тя скачаше по слънчевите петна, които се мяркаха по земята, а веднъж дори и подир една нещастна пеперуда, която бе излязла от пашкула си твърде рано.

Дивите гъски продължаваха неуморно да летят. Те бяха решили да измъчват Смире целия ден. Не ги трогваше това, че е изнурена, изнемощяла, побесняла. Продължаваха да летят, макар да знаеха, че тя вече почти не ги вижда и че тича подир сенките им.

Едва когато Смире падна върху куп сухи листа, капнала от умора и съвсем отмаляла, почти издъхваща, те престанаха да я дразнят.

— Лисо, това да ти е за урок; да знаеш как си пати оня, който се осмелява да нападне Ака от Кебнекайзе! — изкрещяха й те на ухото и я оставиха най-сетне на мира.