Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

1—4 май

Няколко дни наред времето на север от Мелар беше ужасно. Сиви облаци покриваха небето, вятърът виеше, дъждът плющеше. И хората, и животните знаеха, че без това пролетта няма да дойде, но все пак времето им се виждаше непоносимо.

След като валя цял ден, снегът в горите почна бързо да се топи и пролетните вадички потекоха. Локвите из дворовете, застоялата вода в канавките, водата от блатата и тресавищата, всичко се раздвижи и тръгна да търси път към потоците, за да се излее в морето.

Потоците бързаха към реките, които се вливат в Мелар, а реките се мъчеха с всички сили да отнесат огромната маса вода в езерото. Всички малки езерца в Упланд и Минната област в един ден хвърлиха ледената си покривка, реките се напълниха с парчета лед и бързо преляха. Така придошли, те се спуснаха към Мелар и скоро в него имаше повече вода, отколкото можеше да побере. Водата се втурна към морето, но проливът Норстрьом е тесен и тя не можеше да изтече така бързо, както се налагаше. На това отгоре духаше, силен източен вятър, вълните налитаха върху брега и пречеха на сладката вода да намери път към Балтийско море. И тъй като реките непрекъснато носеха в Мелар нова вода, а проливът не можеше да я отведе в морето, на езерото не му оставаше нищо друго, освен да се разлее извън бреговете.

То преля много бавно, като че ли не му се искаше да развали хубавите брегове. Но тъй като те повечето са полегати, скоро водата навлезе доста навътре и това предизвика голяма суматоха.

Мелар е особено езеро. То се състои от тесни фиорди, заливи и проливи. Никъде не се разлива в широки пространства, където да бушуват ветрове. То като че ли е създадено само за разходки и риболов за развлечение. В него има много прекрасни, обрасли с дървета островчета и полуострови. Бреговете му никъде не са голи и пусти. Те като че ли са създадени само за вили, беседки и увеселителни заведения. И сигурно защото винаги е толкова приветливо и гостоприемно, когато смъкне усмивката си и покаже, че може да бъде и опасно, настъпва такава паника.

Щом се появиха първите признаци за наводнението, хората бързо започнаха да запушват и да мажат с катран всички лодки, измъкнати през зимата на брега, за да могат да ги използуват. Извадиха на сушата саловете, на които перяха, и почнаха да укрепяват скелите за лодки. Кантонерите, които надзираваха железопътните линии край брега, ходеха непрекъснато напред-назад по насипите и не смееха да мигнат нито денем, нито нощем.

Селяните, които бяха складирали сено и шума в плевните по-ниските островчета, побързаха да ги пренесат на сушата. Рибарите прибираха мрежите и кошовете си, за да не ги отнесе придошлата вода. Край ферибоотите гъмжеше от пътници. Всички, които трябваше да заминат или да се върнат у дома си, бързаха, докато преминаването все още беше възможно.

Край Стокхолм, където по крайбрежието се редят вила до вила, суматохата беше най-голяма. Повечето вили са далеч от брега и не ги застрашаваше никаква пряка опасност, но всяка от тях имаше скеля за лодки и баня и трябваше да се вземат мерки, за да ги укрепят.

Но от наводнението край Мелар се бяха уплашили не само хората. Патиците, които бяха снесли яйцата си в храстите край брега, плъховете и полските мишки, които живееха по крайбрежието и имаха малки в дупките си, изпаднаха в паника. Дори и гордите лебеди се бояха за гнездата и яйцата си.

И този страх не беше напразен, защото водата на езерото се качваше всеки час.

Върбите и елхите по брега бяха вече залени. Водата навлизаше в градините и вършеше там своята разрушителна работа, а по близките ниви пакостите бяха големи.

Езерото продължи да прелива много дни наред. Ниските ливади около Грипсхолм бяха наводнени и големият замък остана свързан със сушата само чрез един малък провлак. Красивият крайбрежен булевард в Стренгнес се превърна в буйна река, а във Вестерос се готвеха вече да тръгнат из улиците с лодки. Няколко елена, които бяха презимували на едно островче в Мелар, се спасиха, като изплуваха на брега, защото островчето им остана под водата. Течението носеше дърва, дъски, греди, много корита и ведра. Хората излизаха с лодки и се мъчеха да ги спасят.

В тия тежки времена лисицата Смире се промъкваше един ден през брезовата горичка северно от Мелар. Както винаги тя мислеше за дивите гъски и за Палечко и се чудеше как да ги намери, защото съвсем беше загубила следите им.

Както вървеше омърлушена, тя изведнъж съгледа пощенския гълъб Агар, който бе кацнал на едно брезово клонче.

— Колко хубаво, че те срещнах, Агар! — възкликна Смире. — Ти може би знаеш къде се намира сега Ака от Кебнекайзе с ятото си?

— Може и да знам — отвърна Агар, — но съвсем не мисля да ти кажа.

— Все ми е едно — каза Смире, — само те моля да им предадеш нещо. Нали знаеш колко е лошо край Мелар тези дни. Там има страшно наводнение и гнездата на лебедите, които живеят в залива Йелставик, ще бъдат унищожени. Дагаклар, кралят на лебедите, чул, че джуджето, което пътува с дивите гъски, можело да се справя с всичко, и ме изпрати да помоля Ака да отиде с Палечко в Йелставик.

— Аз ще предам това — отговори Агар. — Само че не знам как джуджето може да помогне на лебедите.

— И аз не знам — каза Смире, — но то може всичко.

— Чудно ми е също как така Дагаклар изпраща поръка до дивите гъски по лисицата!

— Наистина ние иначе сме неприятели — каза Смире с мазен глас, — но пред такава опасност всички трябва да си помагаме. А ти не казвай, че лисицата ти е предала поръката, защото Ака може да се усъмни.

Лебедите в Йелставик

Най-сигурното убежище за водните птици в целия Мелар е заливът Йелставик. Той представлява най-вътрешната част на залива Еколсунд, едно разклонение на Нора Бйоркофнорд. А този фиорд е вторият гю големина залив на Мелар в Упланд.

Бреговете на Йелставик са ниски, водата — плитка и той е обрасъл с тръстика също като Токерк. Не е така голям като прочутото птиче езеро, но все пак е чудесно жилище за пернатите, защото от дълги години в него цари спокойствие. Там живеят много лебеди и собственикът на бившото кралско имение Еколсунд, което се намира наблизо, е забранил лова в залива, за да не се плашат лебедите.

Щом узна, че лебедите се нуждаят от нейната помощ, Ака отлетя за Йелставик. Тя пристигна там вечерта и отдалеч видя какви пакости е направило наводнението. Големите лебедови гнезда бяха откъснати от брега и силният вятър ги носеше из залива. Едни се бяха вече развалили, други — преобърнали и яйцата, които се намираха в тях, се белееха по дъното на залива.

Когато Ака кацна в езерото, лебедите се бяха събрали на източния бряг, най-добре защитен от вятъра. Макар че бяха пострадали много от наводнението, гордостта им не им позволяваше да показват мъката си.

— Няма защо да скърбим — казваха те. — Има достатъчно корени и клони. Скоро ще си направим нови гнезда.

На никого не бе хрумвало да вика чужденец на помощ и те никак не подозираха, че Смире пращала да викат дивите гъски.

Няколко стотици лебеди бяха наредени в кръг: най-младите и най-неопитните в края на кръга, старите и мъдрите по-навътре. В центъра стояха кралят Дагаклар и кралицата Сньофрид, които бяха най-стари. Повечето от лебедите бяха техни потомци.

Дагаклар и Сньофрид помнеха дните, когато лебедите от техния род живееха още в кралските езера и канали. Но веднъж една двойка лебеди избяга от плен и се настани в Йелставик и от тях произхождаха всички лебеди, които живееха в залива. Сега диви лебеди имаше в много от заливите на Мелар, както и в Токерн и в езерото Хорнборга. Всички те се бяха преселили от Йелставик и лебедите много се гордееха, че родът им се разпространява от езеро на езеро.

Дивите гъски кацнаха при западния бряг, но като видя лебедите, Ака веднага заплува към тях. Тя самата много се учуди, че я бяха повикали, но това бе чест за нея и тя не можеше да им откаже помощта си.

Когато се приближи до тях, Ака се обърна, за да види дали гъските подире й плуват в права линия и на еднакво разстояние една от друга.

— Плувайте хубаво сега! — каза тя. — Не гледайте лебедите така, като че ли за пръв път виждате нещо хубаво, и не обръщайте внимание на закачките им!

Ака не за пръв път посещаваше лебедите и винаги се беше държала така, както подобава на почтена и умна птица. Но да плува между тях, не й беше приятно. Чувствуваше се малка и сива, а и много от тях й подмятаха, че е бедна и грозна. Но най-умно беше да не им се обръща внимание.

Този път всичко вървеше необикновено добре. Лебедите учтиво се дръпнаха настрана и дивите гъски минаха между два реда големи снежнобели птици. Те не се закачаха и Ака много се учуди на това. „Сигурно Дагаклар е разбрал какво правят и им е заповядал да се държат учтиво“ — помисли си тя.

В този момент лебедите, които се мъчеха да бъдат внимателни, изведнъж съгледаха белия гъсок, който плуваше последен. Между тях премина шепот от учудване и омраза и с доброто държане изведнъж се свърши.

— Това пък какво е? — провикна се един от тях. — Откога гъските почнаха да се обличат д бели пера?

— Дано не си въобразят, че са станали вече лебеди — обади се друг. От всички страни се понесоха викове. Невъзможно беше да им обяснят, че това е домашен гъсок, тръгнал с дивите гъски.

— Сигурно идва кралят им — подиграваха се те.

— Нахалството им няма граници.

— Това не е гъска, това е питомна патица.

Белият гъсок помнеше думите на Ака да не обръща внимание на онова, което чува. Той плуваше мълком напред, но това не помагаше. Лебедите ставаха все по-нападателни.

— Каква е тая жаба, която носи на гърба си? — попита един. — Сигурно си мислят, че като са я облекли като човек, ние няма да я познаем!

От хубавия ред на лебедите не остана и помен. Всички се бутаха напред, за да видят белия гъсок.

— Не го ли е срам да се показва между лебедите?

— И той е сив като другите. Само се е топнал в някой сандък с брашно.

Ака беше стигнала при Дагаклар и се готвеше да го запита каква помощ иска от нея, когато кралят забеляза раздвижването между лебедите.

— Какво има? Нали заповядах да бъдат учтиви с чужденците? — каза той недоволно.

Кралицата Сньофрид отплува при поданиците си, а Дагаклар се обърна пак към Ака. Но Сньофрид се върна много възбудена.

— Не можеш ли да ги накараш да млъкнат? — извика й кралят.

— Там има един бял див гъсок — отговори Сньофрид. — Дросто е срамно да го гледаш. Не е чудно, че са ядосани.

— Бял див гъсок! — извика Дагаклар. — Каква е тази глупост! Такова нещо не съществува. Ти трябва да не си видяла добре.

Блъсканицата около гъсока Мортен ставаше все по-голяма. Ака и другите диви гъски се опитаха да доплуват до него, но ги бутаха насам-натам и те не можаха да го достигнат.

Старият крал на дебедите, който беше най-силен, бързо се запъти нататък, изтика другите настрана и си отвори път към гъсока. Като видя, че наистина има бял гъсок, и той се разсърди като другите. Засъска от яд, спусна се срещу Мортен и му отскубна няколко пера.

— Ще те науча аз тебе, дива гъско! Как смееш да се явяваш при лебедите в такава премяна! — извика той.

— Бягай, Мортен, бягай, бягай! — развика се Ака, като видя, че лебедите ще оскубят всичките пера на големия бял гъсок.

— Бягай, бягай! — викаше и Палечко.

Но гъсокът беше така притиснат между лебедите, че не можеше да разпери криле. А лебедите протягаха от всички страни яките си човки, за да го оскубят.

Гъсокът Мортен се защищаваше, колкото можеше, с хапане и блъскане, а дивите гъски също почнаха да се борят с лебедите. Съвсем ясно беше как щеше да свърши всичко това, ако внезапно не им дойде неочаквана помощ.

Една червеношийка беше забелязала в колко лошо положение са дивите гъски. Тя веднага изцвъртя по особен начин, с който се викат малките птички, когато трябва да прогонят някой ястреб или сокол. Едва беше свирнала три пъти и всички малки птички от околността долетяха бързи като стрели в голямо шумно ято и се спуснаха към Йелставик.

И тези малки, слаби птички се нахвърлиха върху лебедите. Цвъртяха в ушите им, пречеха им да виждат, замаяха ги с трепкането на крилете си и ги смутиха с виковете си: „Срам, срам, лебеди! Срам, срам, лебеди!“

Нападението на малките птички трая само един миг, но когато те отлетяха и лебедите дойдоха на себе си, видяха, че дивите гъски бяха изчезнали. Те се намираха на другата страна на залива.

Новото куче

У лебедите все пак имаше нещо добро: като видяха, че гъските са избягали, гордостта не им позволи да ги преследват. Дивите гъски съвсем спокойно се настаниха да спят в тръстиките.

Нилс Холгерсон беше много гладен и не можеше да заспи. „Непременно трябва да се промъкна в някоя къща и да си намеря нещо за ядене“ — мислеше си той.

През онези дни, когато по езерото плуваха най-различни предмети, за джудже като Нилс Холгерсон никак не беше мъчно да си намери лодка. Без да мисли много, той скочи на парче дъска, което се беше спряло сред тръстиките, намери една пръчица и като почна да бута в плиткото дъно, тръгна към брега.

Щом се приближи до брега, той чу, че нещо плиска във водата до него. Обърна се и видя най-напред, че един лебед спи в голямото си гнездо на няколко метра от него; по-нататък съгледа една лисица, която бе навлязла няколко крачки във водата и се промъкваше към гнездото на лебеда.

— Хей, хей, хей! Ставай! Ставай! — развика се момчето, като заудря с пръчката във водата.

Лебедът се надигна, но така бавно, че лисицата, ако искаше, можеше да се хвърли върху него. Но тя измени плана си и се спусна към момчето.

Палечко я видя и хукна навътре в сушата. Пред него се простираше широка равна ливада. Нямаше нито дърво, на което да се покатери, нито дупка, в която да се скрие. Не му оставаше нищо друго, освен да тича колкото може по-бърже. Момчето беше добър бегач, но не можеше, разбира се, да се състезава по бързина с една лисица, която тичаше свободно, без да среща спънка, и не носеше нищо.

Наблизо се виждаха няколко малки ратайски хижи с осветени прозорци. Момчето се запъти към тях, като си мислеше, че докато стигне, лисицата много пъти ще го догони.

По едно време тя беше толкова близо до него, че то вече се прощаваше с живота, но изведнъж свърна настрана и пак тръгна към залива. На завоя лисицата изгуби малко време и докато догони момчето, то беше приближило до двама души, които целия ден бяха плували по езерото, за да прибират отнесени от наводнението предмети, и сега се връщаха в къщи.

Те бяха така уморени, че очите им се затваряха. Затова не забелязаха нито момчето, нито лисицата, макар че минаха край тях. Момчето нищо не им каза и не ги замоли да му помогнат, а само тръгна с тях. „Лисицата няма да посмее да се приближи до хората“ — помисли си то.

Но скоро я чу как се промъква зад тях. Сигурно смяташе, че хората ще я вземат за куче, защото съвсем се приближи.

— Какво е това куче зад нас? — попита единият. — Така се навира, като че ли иска да ухапе някого!

Другият спря и се огледа.

— Марш! Какво търсиш тук? — викна той и тъй силно ритна лисицата, че тя се претърколи два пъти. Лисицата тръгна няколко крачки зад тях, като през цялото време не ги изпущаше от очи.

Скоро мъжете стигнаха до една от хижите. Момчето мислеше да влезе с тях, но като стигна до вратата, видя едно голямо хубаво куче, което изскочи от колибката си, за да поздрави своя господар. Момчето бързо промени решението си и остана навън.

— Слушай, куче! — пошепна момчето, след като вратата се затвори. — Ще ми помогнеш ли да хванем една лисица?

Кучето недовиждаше, а поради това, че го държеха вързано, беше станало злобно и избухливо.

— Лисица ли? — озъби се то. — Кой си ти, дето се подиграваш с мен? Само ми ела по-близо, ще те науча аз тебе!

— Да не мислиш, че ме е страх? — извика момчето и се приближи до кучето.

Като го видя, кучето-така се изненада, че не можа дума да продума.

— Аз съм Палечко, който пътува с дивите гъски — обясни момчето. — Не си ли чувал за мен?

— Врабчетата понякога разправят за теб — отвърна кучето. — Ти си вършел големи подвизи, макар че си толкова малък.

— Досега ми вървеше — каза момчето, — но сега ще загина, ако не ми помогнеш. Една Лисица върви по петите ми. Тя и сега ме дебне зад ъгъла.

— Подушвам я — отговори кучето. — Ей сега ще я прогоним.

И кучето се хвърли, докъдето стигаше веригата му, и дълго лая и ръмжа.

— Не ми се вярва вече да се покаже тази нощ — каза то.

— Само с ръмжене не можеш изплаши лисицата — възрази момчето. — Тя ей сега ще дойде тука и това е хубаво, защото съм намислил как ще я хванем.

— Пак ли започваш да се подиграваш с мен? — попита кучето.

— Ела вътре в колибката, за да не ни чуе лисицата — отвърна момчето, — там ще ти обясня какво трябва да правиш!

Момчето и кучето се вмъкнаха в колибката и започнаха да си шепнат.

След малко лисицата си подаде носа зад ъгъла и като видя, че всичко е спокойно, промъкна се тихо през двора. Тя веднага подуши, че момчето е в кучешката колибка и клекна по-далечко, за да размисли как да го подмами. Изведнъж кучето показа глава и изръмжа:

— Махай се оттам, докато не съм дошъл да те хвана!

— Ще си седя тук, колкото искам! — отвърна лисицата.

— Махай се, ти казвам! — изръмжа пак кучето заплашително. — Инак да знаеш, че си излязла на лов за последен път!

Но лисицата само се ухили и не мръдна от мястото си.

— Зная докъде стига веригата ти — рече спокойно тя.

— Два пъти те предупредих — каза кучето, като излезе от колибката. — Никой не ти е крив!

И в същия миг то се хвърли с голям скок към лисицата и я хвана съвсем лесно, защото беше развързано. Момчето му беше махнало нашийника.

След кратка борба всичко се свърши. Кучето стоеше като победител, а лисицата лежеше на земята и не смееше да мръдне.

— Мирувай сега! — каза кучето. — Инак ще те удуша!

После то хвана лисицата за врата и я повлече към колибката си. Момчето се показа с веригата в ръце, зави я два пъти около шията на лисицата и я стегна така, че тя не можеше да мръдне.

— Е, Смире, надявам се, че от теб ще излезе добро куче — каза то, когато свърши работата си.