Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Сряда, 5 октомври

На другия ден момчето издебна момент, когато Ака пасеше малко настрана от дивите гъски, и я попита вярно ли е това, което Батаки му беше разказал. Ака не можа да отрече. Тогава момчето я накара да му обещае, че няма да издава тайната пред гъсока Мортен. Белият гъсок беше толкова храбър и благороден, че момчето се боеше да не би да се случи някое нещастие, ако той научи условията на джуджето.

После то седна тъжно и мълчаливо на гърба на гъсока, наведе глава и дори не се огледа наоколо. От време на време той чуваше как дивите гъски викат на младите, че сега навлизат в Даларна, че на север могат да видят Стедя, че летят над Източен Далелв, че са стигнали до езерото Хормундьо и че под тях е долината на Западен Далелв, но то нито ги погледна. „Аз цял живот ще прекарам с дивите гъски — мислеше си то, — така че ще се нагледам на тези страни, докато ми омръзнат.“

Момчето не се оживи и тогава, когато дивите гъски извикаха, че навлизат във Вермланд и че реката, която следват на юг, е Кларелв. „Толкова реки видях — мислеше си то, — че, няма защо да разглеждам още една.“

Но и да беше по-любопитно, нямаше да види много неща, защото в Северна Вермланд няма нищо друго освен обширни еднообразни гори, през които лъкатуши реката Кларелв, тясна и бърза. Тук-там се мярка въглищарница, сечище или ниски къщурки без комини, в които живеят финландци. Но горите са безкрайни и човек може да си помисли, че се намира далеч в Лапландия.

Дивите гъски кацнаха на едно сечище край брега на Кларелв и докато пасяха свежата новопоникнала ръж, момчето чу говор и смях откъм гората. Това бяха седмина здрави мъже с торби на гърба и брадви на рамо. Този ден момчето бе закопняло да види хора и много се зарадва, когато седемте работници свалиха торбите и седнаха край брега на реката да си починат.

Те непрестанно говореха, а момчето лежеше зад буца пръст и се радваше на човешките гласове. То скоро разбра, че това са вермландци, които отиват в Норланд да търсят работа. Бяха весели хора и имаха какво да си разказват, защото работеха на много места. През време на разговора един от тях каза, че е обиколил цяла Швеция, но никъде не е видял по-красива местност от Нордмарк в Западна Вермланд, откъдето беше той самият.

— Щях да се съглася с теб, ако вместо Нордмарк беше казал Фрюксдал, моето родно място — прекъсна го друг.

— Аз съм от областта Йосе — каза трети — и мога да ви уверя, че тя е по-красива и от Нордмарк, и от Фрюксдал.

Оказа се, че и седмината са от различни части на Вермланд и всеки смята родното си място за по-хубаво от другите. Започна се спор, но никой не можа да убеди другите, че той е прав. Изглеждаше вече, че здравата ще се скарат, когато се зададе един човек с дълга черна коса и малки, присвити очички.

— За какво се карате, момчета? — попита той. — Така сте се развикали, че се чува из цялата гора.

Един от вермландците се обърна бързо към новодошлия.

— Ти сигурно си финландец, щом скиташ толкова далеч из гората?

— Вярно — отвърна човекът.

— Чудесно! Разправят, че вие, финландците, сте по-умни от другите народи.

— Доброто име е по-ценно от злато — отговори финландецът.

— Ние сме седнали тук да се караме кой край на Вермланд е най-хубав. Ще можеш ли да разрешиш спора ни, за да не се намразим?

— Ще ви помогна, доколкото ми стигат силите — отвърна финландецът. — Но имайте малко търпение. Първо искам да ви разкажа една стара история.

Едно време — започна финландецът, като седна на един камък — страната на север от езерото Венер била ужасна: пълна с голи планини и стръмни върхове. В нея не можело да се живее. Нито можело да се прокарат пътища, нито да се разорат ниви. А страната на юг от Венер и тогава както и днес била хубава и плодородна.

На юг живеел един великан, който имал седем сина. Те били яки, пъргави момчета, но много горделиви и често се карали, защото всеки се смятал за нещо повече от другите.

На бащата дотегнали постоянните разправии и за да тури край, извикал един ден синовете си и ги попитал съгласни ли са да ги подложи на изпитание, за да се види кой от тях е най-работлив.

Синовете веднага се съгласили. Тъкмо това искали и те.

„Тогава ще направим така — казал бащата. — Вие знаете, че на север от това блато, което наричаме Венер, има див край. Той е толкова каменист и неравен, че от него няма никаква полза Утре всеки от вас ще си вземе ралото, ще отиде там и ще изоре, колкото може за един ден. Привечер аз ще дойда да проверя кой от вас е свършил най-много работа.“

Сутринта още преди да изгрее слънцето синовете били готови с конете и ралата. Заслужавало си да ги види човек, когато тръгвали. Конете били вчесани и изчистени, палешниците — наточени и блестели. До Венер те стигнали в галоп. Някои се отбили по брега, но най-големият тръгнал направо през езерото.

„Не ме е страх от такава локва“ — казал той.

Като видели колко е смел, и другите решили да не паднат по-долу. Стъпили на ралата и вкарали конете във водата. Конете били едри и дълго време вървели по дъното, но после трябвало да почнат да плуват. Ралата също плували във водата, но не било лесно да се задържиш на тях. Някои от синовете почнали да газят, а други заплували. Щом стигнали на другия бряг, веднага се заловили да разорават този див край, наречен по-късно Вермланд и Далсланд. Най-големият брат трябвало да изоре средната бразда, следващите двама тръгнали от двете му страни, другите двама до тях, а най-малките тръгнали откъм западния и източния край.

Най-големият започнал права и широка бразда, защото земята край Венер била равна и лесна за обработване. Той тръгнал бързо и карал така, докато стигнал до един грамаден камък. Камъкът не можел да се заобиколи и той трябвало да вдигне ралото и да го пренесе над него. После със сила забил палешника в земята и пак направил широка и дълбока бразда. Но след малко пак стигнал до каменливо място и пак трябвало да вдига ралото. Това се случило на няколко пъти и той много се ядосвал, че браздата му не е еднакво широка и дълбока навсякъде. Накрая почвата станала толкова каменлива, че той само драскал по нея с палешника. Така стигнал до северната граница и седнал там да чака баща си.

Другият брат също започнал широка и дълбока бразда и можал да намери проход между камъните, та продължил без прекъсване. Тук-там заобиколил някоя пропаст и колкото по на север отивал, толкова повече трябвало да заобикаля и толкова по-тясна ставала браздата. Но той така се бил засилил, че не можал да спре на границата, а продължил и доста зад нея.

Третият брат, който орял вляво от най-големия, също започнал добре. Браздата му била по-широка от другите, но скоро стигнал до лоша почва и трябвало да се отбие на запад. Щом намерил по-добро място, той пак тръгнал на север, като орял дълбоко и широко, но пак спрял, дълго преди да достигне границата. Като не искал да седи така, обърнал конете и завил на друга посока. Но след малко пак трябвало да спре. „Тази бразда ще излезе най-лошата“ — помислил си той, като седнал на ралото да чака баща си.

Няма какво да разказвам за другите. Те всички работили мъжки. В средата било мъчно да се оре, но на изток и на запад било още по-мъчно, защото там било пълно с камъни и блата и било невъзможно да се изорат праби, равни бразди. Двамата най-млади трябвало през всичкото време да завиват и да заобикалят, но и те свършили много работа.

Когато се свечерило, седмината братя седели уморени и обезкуражени на края на браздите си и чакали.

Най-сетне баща им пристигнал. Най-напред той отишъл при онзи който орал най на запад.

„Добър вечер! — поздравил бащата. — Как е работата?“

„Нищо не излезе — отговорил синът. — Тази земя, която ни даде да орем, е много лоша.“

„Ти си седнал с гръб към браздата — казал баща му. — Обърни се и погледни какво си направил! Не е толкова малко, колкото ти се струва.“

Когато се огледал синът, видял, че там, където бил минал с ралото, станали чудесни долини с езера на дъното и хубави гористи склонове. Той бил минал през Далсланд и Нордмарк във Вермланд и изорал Лаксьо и Лелоиг, и Стура Ле, и Сил. Бащата имал всички основания да бъде доволен от него.

„Ела да отидем да видим какао са направили другите“ — рекъл той.

Вторият, при когото стигнали, бил изорал областта Йосе и езерото Глафсфиорд. Третият изорал Вермелн, най-големият — Фрюксдал и езерото Фрюкек, следващият — Елвдал и Кларелв. Четвъртият се измъчил в Минната област, но изорал Юнген и Дагльоса, а така също и куп други малки езера. Браздата на шестия била много чудновата. Той няй-напред разорал място за голямото езеро Скагерн, после направил една тясна бразда за Летелв, а след това преминал; границата и издълбал малките езера в минната област на Вестманланд.

След като разгледал всичко, бащата казал, че са свършили добра работа и че е доволен от тях. Страната не била вече така пустинна и можела да се насели и обработи. Те били направили много езера, пълни с риба и плодородни долини. По реките имало водопади, които можели да движат мелници, дъскорезници и чукове. По хълмовете между браздите имало място за гори и сега можели да се направят и пътища към рудните залежи в Минната област.

Като чули това, синовете се зарадвали, но все пак искали да знаят кой от тях е най-добър.

„В такава нива — казал бащата — по-важното е браздите да са еднакви, отколкото някоя да е по-хубава от другите. Който стигне до дългите тесни езера в Нордмарк и Далсланд, ще трябва да признае, че рядко е виждал нещо по-красиво. Но на него ще му харесат и плодородните земи край Глафсфиорд и Вермелн. Като поживее известно време там, ще може да отиде в дългите тесни долини край Фрюкен и Кларелв. А ако се умори и от тях, може да отиде край езерата в Минната област, които са толкова разнообразни и многобройни, че никой не може да ги запомни. След тези малки, нарязани от заливи и носове езера той сигурно ще се зарадва на широкия Скагерн. А сега аз ще ви кажа, че и синовете са като браздите. Никой баща не може да се радва, ако някой е по-добър от другите. Но ако може със същата радост да обърне поглед от най-малкия до най-големия, тогава душата му е спокойна.“