Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Градът на морското дъноСъбота, 9 април

Нощта беше спокойна и ясна. Дивите гъски не потърсиха подслон в някоя от пещерите, а останаха да спят горе на пасбището. Момчето легна в ниската суха трева край тях.

Луната тази нощ светеше силно, толкова силно, че момчето не можеше да заспи. То лежеше и си мислеше колко отдавна е напуснало дома си. И като пресметна, оказа се, че са минали три седмици, откакто бе тръгнало с дивите гъски. Тогава си спомни, че тази вечер е Възкресение.

„Тази нощ вещиците се връщат от Синята планина“ — помисли си то и се позасмя. От джуджета и морски духове все се побояваше, но във вещици съвсем не вярваше.

Ако вещиците наистина се разхождат тази нощ, то трябваше да ги види. Небето беше толкова светло, че щеше да забележи и най-малката точица на него.

Както лежеше, вирнало носле нагоре, и си мислеше за тези неща, то изведнъж видя нещо много красиво. Луната, кръгла и пълна, висеше високо на небосклона, а пред нея летеше някаква голяма птица. Но тя не прелиташе край луната, а като че ли идваше от нея. Птицата се чернееше на светлия фон, а крилете й се простираха от единия край на луната до другия. Тя летеше толкова леко и плавно, че изглеждаше като нарисувана върху луната. Тялото й беше малко, шията — дълга и тънка, а краката, увиснали надолу, бяха също дълги и тънки. Не можеше да бъде нищо друго освен щъркел.

Скоро щъркелът господин Ерменрих кацна до него. Той се наведе над момчето и го побутна с клюн, за да го събуди. Момчето веднага седна.

— Не спя, господин Ерменрих — каза то. — Какво търсите тук посред нощ, защо не сте в къщата Глиминге? С майка Ака ли искате да говорите?

— Нощта е много светла, за да може да се спи — отвърна господин Ерменрих. — Ето защо реших да дойда до Карловия остров и да потърся приятеля си Палечко. Една чайка ми каза, че тази нощ ще бъдеш тук. Аз още не съм се преселил в къщата Глиминге, още живея в Померанкя.

Момчето много се зарадва, че господин Ерменрих му е дошъл на гости. Заприказваха се за разни неща, като стари приятели. Най-после щъркелът го попита не иска ли да се поразходят малко през тази хубава нощ. Момчето прие на драго сърце, като помоли също щъркела да го върне при дивите гъски преди изгрев слънце. Щъркелът обеща и те тръгнаха.

Господин Ерменрих отново полетя право към луната. Издигаха се все по-високо и по-високо, морето потъваше някъде дълбоко под тях, но те летяха така леко и плавно, сякаш стояха неподвижно във въздуха.

На момчето се струваше, като че ли току-що бяха тръгнали, докато господин Ерменрих вече се спускаше надолу, за да кацне.

Спряха на един пуст бряг, покрит със ситен пясък. Край брега се простираха дълги редици дюни, обрасли на върха с висока трева. Самите дюни не бяха високи, но все пак пречеха на момчето да разгледа вътрешността на страната.

Господин Ерменрих кацна на една дюна, вдигна единия си крак и изви шията си назад, за да мушне човка под крилото.

— Можеш да се поразходиш малко по брега — каза той на Палечко, — докато аз си почина. Но не се отдалечавай много, за да не се загубиш.

Момчето искаше първо да се изкачи на дюните, за да разгледа какво има отвъд тях. Но като направи няколко крачки, върхът на дървената му обувка се удари в някакъв твърд предмет. То се наведе и видя на пясъка малка медна монета, зеленясала и разядена, почти прозрачна. Тя имаше толкова лош вид, че то дори не си направи труд да я прибере, а само я подритна.

Но когато се изправи, то просто ахна от учудване: на две крачки от него се издигаше висока мрачна стена с голяма порта и кула над нея.

Миг преди това, когато момчето се навеждаше, пред него блестеше не само гладкото море. Сега морето бе закрито от дълга стена с бойници и кули. А точно пред него, дето по-рано имаше куп водорасли, сега се разкриваше грамадна порта.

На момчето му мина през ума, че тук сигурно има някаква, магия, но реши, че няма защо да се плаши. Това едва ли беше работа на опасните магьосници, от които се боеше нощем. И стената, и портата бяха толкова красиви, че на него му се поиска само да види какво има зад тях. „Трябва да разбера каква е тази работа“ — помисли си то и се запъти към портата.

Под високия свод седяха стражите, облечени в пъстри дрехи е бухнали ръкави, и хвърляха зарове. До тях бяха изправени високите им алебарди. Стражите се бяха увлекли в играта и не обърнала внимание на момчето, което бързо се промъкна край тях.

Зад портата се откри площад, постлан е големи гладки каменни плочи. Наоколо се издигаха високи разкошни къщи, между които минаваха дълга и тесни улици.

Площадът пред портата гъмжеше от народ. Мъжете носеха обшити с кожи палта, под които се виждаха копринени дрехи; на главите си бяха накривили украсени с пера барети, а на гърдите им висяха скъпоценни огърлици. Всички бяха така великолепно облечени, че приличаха на крале.

Жените носеха високи островърхи шапки и дълги рокли с тесни ръкави. И те бяха облечени разкошно, но не можеха да се мерят с мъжете.

Всичко това приличаше на картинките в старата книга с приказки, която майка му понякога изваждаше от сандъка, за да му я покаже. Момчето просто не вярваше на очите си.

Но още по-забележителен от мъжете и жените беше самият град. Всяка къща имаше фронтон към улицата и всички те бяха така украсени, като че ли се състезаваха помежду си.

Когато човек види набързо толкова много неща, мъчно може да запомни всичко. Но момчето и по-късно ясно си спомняше стъпаловидните фронтони със статуи на Исус и апостолите на различните стъпала, фронтоните с ниши, в които също имаше статуи; някои бяха облицовани с разноцветни стъкла, а други изпъстрени с ивици и квадрати от бял и черен мрамор.

Докато се възхищаваше от всичко това, момчето бе обхванато от трескаво нетърпение. „Очите ми никога не са виждали и няма да видят подобно нещо“ — каза си то и тръгна да обикаля града, от улица в улица.

Улиците бяха тесни, но не пусти и мрачни като в градовете, които познаваше. Навсякъде беше пълно с хора. Стари жени седяха пред вратите и предяха без чекрък, само с вретено. Дюкянчетата на търговците бяха отворени към улицата. Занаятчиите работеха навън. На едно място топяха рибя мас, на друго обработваха кожи, на трето плетяха дълги въжета.

Ако имаше само време, момчето щеше да научи тук много неща. То видя как ковачи на оръжие изработваха тънки ризници, златари поставяха елмазени камъни на пръстени и гривни; стругари обработваха железа, обущари слагаха подметки на меки червени обуща; видя как се изтегляха златки нишки и как тъкачите ги втъкаваха в копринените тъкани.

Ала момчето нямаше време да се спира. То само тичаше напред, за да види колкото може повече неща, преди градът отново да изчезне. Високата стена заобикаляше целия град. То я виждаше на края на всяка улица, украсена е кули и бойници. По нея се разхождаха стражи с блестящи ризници и шлемове.

Като кръстоса надлъж и шир целия град, то стигна до друга порта в стената. През нея се виждаха морето и пристанището. То беше пълно със старинни кораби с пейки за гребците в средата и високи надстройки на носа и на кърмата. В едни от тях товареха и разтоварваха стоки, друга току-що пристигаха. Носачи и търговци се суетяха насам-натам. Навред кипеше работа.

Момчето и тук не се спря за дълго. То се спусна пак към града и този път излезе на Пазарния площад. Тук се издигаше катедралата с три високи камбанарии и дълбоки, украсени с фигури входове. С фигури бяха украсени к целите стени на черквата. А през отворената врата се виждаха златни кръстове, излети от злато олтари и свещеници в златни одежди. Точно срещу църквата имаше постройка с бойници на покрива и с една-единствена тясна висока, кула. Това сигурно беше градският съвет. А между църквата и градския съвет се редяха фронтон след фронтон с най-разнообразна украса.

Момчето се беше разгорещило и уморило от тичане. То реши, че вече е видяло най-забележителните неща и тръгна по-бавно. Сигурно в тая улица, по която сега вървеше, гражданите купуваха разкошните си дрехи. Цели тълпи стояха пред малките магазинчета, където търговците показваха твърда коприна на цветя, плътен златен брокат, разноцветни кадифета, леки воали и тънки като паяжина дантели.

Докато момчето тичаше, никой не му обръщаше внимание. Хората сигурно мислеха, че край тях притичва някой малък сив плъх. Но сега, като вървеше бавно по улицата, един търговец го съгледа и почна да го вика с ръка.

Отначало момчето се изплаши и поиска да избяга, но търговецът само му махаше, като се усмихваше и разстилаше на тезгяха прекрасно парче копринен дамаск, сякаш за да го примами.

Момчето поклати глава. „Никога няма да стана толкова богат, че да мога да си купя дори един метър от този плат“ — помисли си то. Сега вече го бяха забелязали от всички магазинчета в улицата. Накъдето и да погледнеше, търговците му махаха. Те изоставяха богатите купувачи и мислеха само за него. Виждаше ги да тичат към най-тъмните кътчета на магазините и да изваждат най-хубавите платове, които имаха, а ръцете им трепереха от бързане и усърдие, като ги разгъваха на тезгяха.

Когато момчето продължи по улицата, един от търговците прескочи тезгяха си, догони го и постла пред него парче сребърен брокат и искряща от цветове покривка. Момчето само му се засмя. Търговецът трябваше да разбере, че сиромах като него не може да купува такива неща, То се спря и показа двете си празни ръце, за да видят, че няма нищо и да го оставят на мира.

Но търговецът посочи единия си пръст, закима и бутна към него цял куп прекрасни неща.

„Дали не иска да каже, че ще ми продаде всичко това за една жълтица?“ — учуди се момчето.

Търговецът извади малка изтъркана монета, най-малката, която можа да намери, и му я показа. Той толкова много искаше да му продаде стоките си, че добави към тях две големи, тежки сребърни чаши. Тогава момчето почна да рови из джобовете си. То знаеше много добре, че няма нито пара, но все пак търсеше.

Другите търговци седяха наоколо и гледаха какво ще стане. Като видяха, че момчето бърка из джобовете си, те се втурнаха в магазините си, напълниха си ръцете със златни и сребърни украшения и почнаха да му ги предлагат, й всички му обясняваха, че искат от него само една-единствена малка монета.

Но момчето обръщаше един след друг джобовете на панталоните и на дрехата си, за да видят, че няма нищо. Тогава очите на всичките тия важни търговци, толкова по-богати от него се напълниха със сълзи. Те изглеждаха така изплашени, че то се трогна и се замисли дали не може някак да им помогне. Тогава си спомни за зеленясалата монета, която беше видяло неотдавна на брега.

Момчето хукна по улицата и за щастие попадна на същата порта, през която беше влязло. Изтича през нея и затърси малката медна монета.

То я намери лесно, но като я взе и се обърна, за да тръгне пак към града, видя пред себе си само морето. Никакви стени, никаква порта, никакви стражи, никакви улици, никакви къщи — само морето.

Момчето неволно заплака. Наистина то още отначало смяташе, че това е някаква измама на очите, но после бе забравило това. Само се бе възхищавало на красотата и сега му беше много мъчно, че градът бе изчезнал.

В този миг господин Ерменрих се събуди и дойде при него. Но момчето не го чу и щъркелът трябваше да го побутне с човката си, за да му се обади.

— И ти, изглежда, си спал като мен — каза господин Ерменрих.

— Ах, господин Ерменрих! — извика момчето. — Какъв беше този град, който преди малко се издигаше тук?

— Град ли? — попита щъркелът. — Нали ти казвам, че си спал и си сънувал.

— Не, не съм сънувал — отвърна Палечко и разказа на щъркела всичко, което беше преживял.

Тогава господин Ерменрих му рече:

— Аз мисля, Палечко, че ти си заспал на брега и си сънувал всичко това. Но не искам да крия от теб, че гарванът Батаки, най-учената от всички птици, ми разказа веднъж, че някога на този бряг имало град, наречен Винета. Той бил богат и честит. Нямало по-прекрасен град от него! Но жителите му тънели в разкош и били много високомерни. Н за наказание, казва Батаки, Винета бил залян от водите и потънал в морето. Но жителите му не загинали, защото не могли да умират, и градът останал неразрушен под водата. И веднъж на всеки сто години той излиза нощем от морето с целия си разкош и престоява на брега точно един, час.

— Да, така трябва да е — каза Палечко, — защото аз го видях.

— А когато този час изтече, ако някой търговец във Винета не успее през това време да продаде нещо някому, градът отново потъва в морето, й ако ти, Плечко, имаше макар и една съвсем дребна монета да платиш на търговците, Винета щеше да остане на брега и жителите му щяха да живеят и да умират като всички други хора.

— Господин Ерменрих — каза момчето, — сега разбирам защо дойдохте да ме вземете тази нощ. Вие сте мислели, че аз ще мога да спася — стария град. Колко съжалявам, че не можах да изпълня желанието ви, господин Ерменрих!

То сложи ръка на очите си и заплака. Мъчно можеше да се каже кой от двамата беше по-натъжен — момчето или господин Ерменрих.

Живият градПонеделник, 11 април

На другия ден следобед дивите гъски и Палечко бяха отново на път. Те летяха над Готланд.

Големият остров лежеше под тях, равен и еднообразен. Той беше изпъстрен с фигури също като Сконе и често се срещаха църкви и чифлици. Разликата беше само тази, че между нивите имаше, много горички и че чифлиците не бяха заградени. Нямаше също така големи чифлици със стари, украсени с кули замъци и просторни паркове.

Дивите гъски минаваха през Готланд заради Палечко. От два дни той не приличаше на себе си и не проронваше нито дума. Непрекъснато мислеше за града, който бе израснал пред него по такъв странен начин. Никога досега не бе виждал такава красота и не можеше да си прости, че не успя да спаси града. Иначе не беше глупаво момче, но наистина му беше много мъчно за хубавите постройки и чудните хора.

И Ака, и гъсокът се мъчеха да убедят Палечко, че е сънувал или така му се е привидяло, но той не искаше и да чуе. Толкова беше уверен, че действително е видял града, че никой не можеше да го разубеди. Той бродеше наоколо така подтиснат, че спътниците му почнаха да се безпокоят за него.

Тъкмо когато момчето беше най-отчаяно, в ятото се зърна старата Какси. Вятърът я бил отнесъл към Готланд и тя трябвало да прелети над целия остров, докато чула от няколко врани, че дивите гъски били на малкия Карлов остров. Като разбра какво става е Палечко, тя каза:

— Ако Палечко тъгува за стария град, лесно можем да го утешим. Елате, ще ви заведа на едно място, което вчера видях. Тогава той няма да има за какво да тъгува.

И така, гъските се простиха с овцете к сега бяха на път за онова място, което Какси искаше да покаже на Палечко. А той, колкото и да беше тъжен, не можеше да се въздържи да не разглежда както обикновено острова, над който летяха. Като гледаше надолу, струваше му се, че целият остров е бил някога също такава висока и стръмна скала като Карловия остров, само че много по-голяма. После е бил някак изравнен. Сякаш: някой е взел голяма точилка и го е разточил като парче тесто. М все пак островът не беше равен като пита. Докато летяха над крайбрежието, момчето на много места видя високи бели стени от варовик е пещери и колони, но брегът в по-голямата си част беше нисък и се спускаше съвсем полегато към морето.

На Готланд прекараха един хубав, спокоен следобед. Времето беше меко, пролетно, дърветата бяха напъпили, поляните бяха изпъстрени с пролетни пестя, дългите тънки висулки на тополите се полюляваха, а храстите френско грозде в градинките край къщите вече се бяха раззеленели.

Пролетта и топлото време бяха подмамили хората навън, по пътищата и ливадите, и много от тях се бяха събрали на групи и играеха, играеха не само децата, а и възрастните. Целеха с камъни или хвърляха топка толкова високо, че почти докосваха дивите гъски. Приятно и весело беше да се гледа как играят възрастни хора и момчето сигурно много щеше да се радва, ако можеше да забрави мъката си, че не успя да спаси стария град.

И все пак то требваше да признае, че пътуването беше приятно. Навред ехтяха песни и викове. Децата играеха хоро и си пееха. Край една горичка се бяха събрали група хора, облечени в черно и червено. Те свиреха на китари и медни инструменти, Това бяха членове на „Армията на спасението“. По-нататък по пътя срещнаха някаква друга секта. Момчето ги позна по големите знамена със златни надписи, които се развяваха над тях. И всички пееха.

По-късно момчето не можеше да си представи Готланд, без да си спомни за игрите и песните.

То дълго време гледа надолу. Когато случайно вдигна поглед, учудването му нямаше граници. Без да забележи, гъските бяха напуснали вътрешността на острова и се бяха запътили на запад, към брега. Сега пред него се простираше безбрежното синьо море. Но забележителното беше не морето, а градът, който се издигаше на брега.

Момчето се приближаваше откъм изток, а слънцето вече клонеше на запад. Когато дойдоха съвсем близо до града, стените, кулите, черквите в Машите се очертаха черни на светлото вечерно небе. То не можеше да ги разгледа хубаво и за момент помисли, че и този град е също така красив като оня, който беше видяло през нощта.

Когато стигнаха над него, то видя, че той наистина много прилича, но и се различава много от града на морското дъно. Все едно, че виждаше един и същ човек, облечен веднъж в пурпур и злато, а друг път в дрипи.

Да, явно беше, че и този град е бил някога като онзи, за който момчето непрекъснато мислеше. И той беше обграден със стена с кули и порти. Но кулите в този град, останал на сушата, нямаха покриви; те бяха порутени и изоставени. Портите зееха, стражите бяха изчезнали. От блясъка нямаше нито следа. Останал бе само голият сив каменен скелет.

Когато навлязоха навътре, момчето видя, че повечето къщи са малки и ниски. Тук-там само имаше останали от стари времена черкви и високи къщи с фронтони. Стените на къщите с фронтони бяха боядисани бели и нямаха украшения, но момчето, което скоро беше видяло потъналия град, можеше да си представи как са били украсени: едни със статуи, а други с черен и бял мрамор. Тъй беше и със старите черкви. Повечето от тях нямаха покриви. Стърчаха само голите им стени. На прозорците нямаше стъкла, подовете бяха тревясали, а по стените се виеха пълзящи растения. Ала сега то знаеше как са изглеждали някога, знаеше, че стените са били украсени с рисунки и статуи, че са имали олтари със скъпоценни камъни и златни кръстове и че в тях са служели свещеници със златни одежди.

Момчето виждаше и тесните улички, почти съвсем пусти сега, през този празничен следобед. Но то знаеше какъв поток от богато облечени хора е текъл някога из тях. Знаеше, че те са приличали на големи работилници, пълни с какви ли не занаятчии.

Нилс Холгерсон не можеше да види само, че градът и днес е забележително хубав. Той не виждаше нито уютните къщички в задните улички на града, с тъмни стени, бели ъгли и корнизи и червено мушкато зад блесналите прозорци, нито хубавите градини и алеи, нито красотата на потъналите в бръшляни развалини. Очите му бяха така запленени от разкоша на миналото, че той не можеше да види красотата на настоящето.

Дивите гъски прелетяха няколко пъти над града, за да може Палечко да разгледа всичко. Най-после кацнаха на тревясалия под на една съборена черква, за да пренощуват там.

Гъските се настаниха и заспаха, а Палечко, който не можеше още да заспи, гледаше розовеещото вечерно небе през полусъборените сводове и си мислеше. След известно време той реши, че няма вече да съжалява за потъналия град, който не можа да спаси.

Не, след като видя това, нямаше защо да съжалява. Ако градът, който видя, не беше потънал на морското дъно и той един ден щеше да се разруши като този. Нямаше да може да устои на времето и скоро щеше да заприлича на този град с черкви без покриви, къщи без украса и пусти, изоставени улици. По-добре беше да си остане скрит с цялото си великолепие.

„По-добре, че стана така — мислеше си момчето. — Едва ли щях да спася града, дори да имах власт“. И то престана да тъжи.

Между младите хора има мнозина, които мислят по същия начин. Но когато остареят и свикнат да се задоволяват с малко, те повече се радват на съществуващия град Визби, отколкото на красивата Вината на морското дъно.