Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Сряда, IV април

Гъските летяха над един дълъг остров, който ясно се виждаше, на момчето му бе леко и весело. Колкото бе тъжно и загрижело вчера, когато обикаляше острова да търси гъсока, толкова днес се чувстваше доволно и щастливо.

Сега то виждаше, че вътрешността на острова представлява високо голо плато, обкръжено с широка ивица хубава, плодородна земя, заемаща крайбрежията и почна да разбира смисъла на онова, което беше чуло предишната вечер.

То тъкмо си почиваше при една от многото вятърни мелници на високото плато, когато се зададоха двама овчари с голямо стадо овце, теглено от кучета. Момчето не се уплаши, защото се беше скрило добре под стълбата на мелницата. Но овчарите се отбиха и седнаха точно на тази стълба и на момчето не му оставаше нищо друго, освен да се спотайва под нея.

Известно време той седя мълчаливо, вперил в мъглата безкрайно уморен поглед. После заговори с другаря см, който извади от торбата хляб й сирене и почва да се храни. Той почти не му отговаряше, но слушаше много търпеливо, сякаш си казваше: „Защо да не ти доставя удоволствието да си поприказваш малко;“

— Искам да ти разкажа нещо, Ерик — започна старият овчар. — Мисля, си, че едно време, когато и хората, и животните са били много по големи, пеперудите също са били грамадни. Имало някога една пеперуда, която била дълга десетки километри, а крилете и били големи колкото езера. Те били сини, със сребрист блясък и толкова красиви, че когато пеперудата летяла, всички животни се спирали да я гледат.

Лошото били само, че била много голяма. Крилете мъчно я носели. И все пак нищо нямало да й се случи, ако е била достатъчно умна да лети само над сушата. Но тя не била умна и полетяла над балтийско море. Внезапно излязла буря, връхлетяла върху нея и почнала да разкъсва крилете й. Не е мъчно да си представиш, Ерик, какво означава балтийската буря за нежните криле да една пеперуда! Те много скоро били изпокъсани и отнесени и горката пеперуда паднала, разбира се, в морето. Известно време вълните я носели насам-натам, а после тя заседнала върху скалите пред Смоланд и останала да лежи там колкото е дълга и широка.

Аз мисля, Ерик, че ако е била паднала на сушата, тя скоро щяла да изгние и от нея нямало да остане нито следа, А в морето се напоила с варовити вещества и станала твърда като камък. Нали знаеш, като ония камъни, дето се намирали на брега, й те на са нищо друго освен втвърдени гъсеници. Според мед същото е станало и е тялото на голямата пеперуда. Тя се е превърнала в дълга, тясна скала в Балтийско море. Ти как мислиш?

Той млъкна, очаквайки отговор, но младият овчар само кимна с глава.

— Карай нататък, за да видя докъде ще стигнеш! — каза той.

— Помни, Ерик, че този остров Йоланд, на който ние с теб живеем, е тялото на някогашната пеперуда. Само като си помислиш малко и ще разбереш, че това наистина е така. На север са кръглата глава и гърдите, а на юг коремът, който най-напред се разширява, а след това се стеснява и завършва, с остър връх.

Той отново млъкна и загледа другаря си, като че ли искаше да отгатне какво мисли той за всичко това. Но младият овчар продължи спокойно да яде и само му кимна да продължава.

— Щом пеперудата се превърнала във варовикова скала, вятърът започнал да донася различни семена на треви и дървета, които искали да пуснат корен на нея. Но трудно било да се задържи нещо в голата, гладка скала и ето защо дълго време по нея не растяло нищо друго освен троскот. После се появили детелина, лютичета и шипки. Но и днес на платото няма достатъчно растителност, за да се покрие скалата, така че тя на много места се провижда. А никой и не помисля да разоре тук горе, дето почвата е толкова тънка.

Но като знаеш сега, че платото и крайбрежието около него са тялото на пеперудата, може да се запиташ откъде се е взела почвата по крайбрежието.

— Точно така — каза другарят му, който продължаваше да се храни. — И аз това се питам.

— Не забравяй, че Йоланд лежи в морето от много, много години и през това време всичко, което вълните са носели — и водорасли, и пясък, и миди, — се е трупало на брега и е оставало там. А от източната и западната страна на платото са се смъквали камъни и чакъл. Така бреговете на острова са се разширили и там сега могат да растат и жито, и цветя, и дървета.

Тук горе, по коравия гръб на пеперудата, пасат само овце, крави и кончета. Тук живеят само яребици и пъдпъдъци и няма никакви други постройки освен вятърните мелници и няколкото сиромашки каменни хижи, дето намираме подслон ние, овчарите. Но долу, на брега, има големи чифлици и черкви, и домове на свещеници, и рибарски села, и цял град.

Той погледна въпросително другаря си, който беше се нахранил вече и завързваше торбичката си.

— Чудя ти се докъде ли ще стигнеш — каза той.

— Едно ми се ще да зная — продължи овчарят, като понижи гласа си почти до шепот и се вторачи в мъглата с малките си очички, уморени да търсят онова, което не може да се намери, — само едно: дали селяните из чифлиците по крайбрежието, или рибарите, които ловят херинги в морето, или търговците в Боргхолм, или гостите, които идват тук всяко лято, или туристите, бродещи из развалините на замъка в Боргхолм, или ловците, дошли наесен да бият яребици, или художниците, пристигнали тук, на платото, да рисуват овцете и вятърните мелници — ще ми се да зная само дали някой от тия хора разбира, че този остров е бил пеперуда с големи, блестящи криле.

— Да — обади се неочаквано младият овчар, — все на някой, който е седял някоя вечер на края на платото, слушал е как славеите пеят долу в храстите и е гледал към Калмарския пролив, ще му е минало през ума, че този остров не може да се е появил като всички други.

— Аз само се питам — продължи старият овчар, — никой ли досега не е поискал да даде на вятърните мелници толкова големи криле, че да стигнат до небето, толкова големи, че да могат да вдигнат целия остров от морето и той да полети като пеперуда между пеперудите?

— Може и да има нещо вярно в това, което казваш — отвърна младият, — защото през летните нощи, когато небето се издига високо и ясно над острова, понякога ми се е струвало, че той като че ли иска да се издигне от морето и да отлети.

Но сега, след като беше накарал младия да проговори, старият овчар вече не го слушаше.

— Бих искал да знам — продължаваше той още по-тихо — дали някой може да ми обясни защо тук, на платото, човек винаги изпитва някаква тъга. Аз съм чувствувал това през целия си живот и мисля, че тая тъга се промъква в гърдите на всеки, който мине оттук. Искам да знам никой ли не е разбрал каква е тая тъга, никой ли не е разбрал, че целият остров е една пеперуда, която тъгува за крилете си!