Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Събота, 30 април

Има един ден, който всички деца в Даларна очакват така, както очакват Коледа; това е навечерието на първи май, когато палят огньове на открито.

Няколко седмици преди този ден момчетата и момичетата мислят само как да съберат повече дърва за майските огньове. Те бродят из горите, за да търсят сухи клони и борина, искат талаш от дърводелците и взимат трески, кори и пънове от дърварите. Мъкнат се по цял ден от бакалин на бакалин и си изпросват стари сандъци, а ако някое успее да докопа катранена бъчва, веднага я скрива като най-голямо съкровище и я показва едва в последния момент, когато вече подпалват огньовете. Изложени са на голяма опасност както тънките колове в градините с грах и боб, така и старите съборени огради, изпочупените дървени съдове и забравените по ливадите гребла.

Когато най-после настъпи многоочакваната вечер, децата във всяко село натрупват на някое хълмче или на брега на някое езеро голям куп клони, шума и всичко друго, което може да гори. Има села, където струпват не само един, а два или три такива купа. Някъде децата не могат да се споразумеят при събирането на клони, другаде пък онези, които живеят в долната част на селото, искат огънят да бъде при тях, а тия от горната част не са съгласни и тогава решават всеки да си има свой огън.

Купищата гориво обикновено са готови още рано следобед и децата обикалят край тях с кибрит в джоба и чакат с нетърпение да се мръкне. В Даларна по това време на годината денят е ужасно дълъг. В осем часа едва започва да се здрачава. Навън е студено и влажно, защото е още ранна пролет, и чакането е много неприятно. По откритите места снегът се е стопил вече и през деня, когато слънцето е високо на небето, почва да се чувствува топлината; но в горите още има дълбоки преспи, езерата са покрити е лед и вечер става много студено. Затова често се случва да запалят огън още преди да се е стъмнило съвсем. Но така избързват само най-малките и най-нетърпеливите. По-големите чакат да се мръкне хубаво, за да изпъкнат пламтящите огньове с целия си блясък.

Най-сетне желаният час настъпва. Всеки, който е донесъл поне една клечка, е там и най-голямото момче запалва снопче слама и го мушва под купа. Огънят веднага пламва, той пращи и пука в шумата, най-тънките клончета се зачервяват, почва да се издига пушек, черен и застрашителен. Най-после пламъкът стига до върха на купа и изведнъж оттам изскача далеч нагоре висок огнен език, който се вижда в цялата околност.

Когато децата в селото запалят огъня си, те почват да се оглеждат наоколо. Да, ето там един огън, там още един, а сега пламва друг на хълма и друг чак горе на планината! Всички се надяват, че техният огън ще бъде най-голям и най-светъл и така се боят да не би другите да ги надминат, че в последния момент припкат у дома, за да изпросят от бащите и майките си още дъски и дърва.

След като огънят се разгори добре, възрастните и старците идват да го погледат. Сега пламъкът е не само красив и искрящ, той разпръсква наоколо си приятна топлина, която ги привлича да насядат по тревата и камъните край него. Те седят там и се взират в пламъците и на някого току хрумне, че на този чудесен огън могат да си сварят малко кафе. Докато кафеникът завира, някой се сеща да разкаже някаква история, а свърши ли той, веднага подема друг.

Възрастните мислят повече за кафето и за приказките. Децата пък се грижат да поддържат огъня да гори колкото може по-буйно и по-дълго време. Идването на пролетта и топенето на леда и снега стават така бавно. Хубаво ще е, ако със своите огньове те можеха да помогнат малко. Иначе е немислимо дърветата да напъпят и да пуснат листа навреме.

Гъските бяха спрели да нощуват върху леда на Силян и понеже от север духаше силен вятър, момчето трябваше да се мушне под крилото на белия гъсок. Но то скоро се събуди от пушечен гърмеж. Веднага се измъкна изпод крилото и се огледа уплашено.

На леда около гъските всичко беше спокойно. Колкото и да се взираше, то не можа да забележи никакъв ловец. Но като погледна към брега, видя нещо толкова чудновато, че то му се стори като мираж, нещо като Винета или омагьосаната градина при Стура Юльо.

Следобед гъските бяха прелетели няколко пъти над езерото, докато се решат къде да кацнат. Тогава те му показаха големите села и черкви, пръснати по брега. То беше видяло Лександ, Ретвик, Мура и Солерьо. Селата, в които имаше черкви, приличаха на малки градчета и то се изненада, че този северен край е толкова населен. Цялата местност му се беше сторила светла и усмихната, съвсем не това, което беше очаквало. То не беше забелязало нищо тайнствено или страшно.

Сега в тъмната нощ по същите брегове пламтеше дълъг венец от високи огньове. То ги виждаше в Мура, на северния край на езерото, на брега на Солерьо, във Викарбю, по височините над Шюрберг, край черквата в Ретвик, на планината Лердал и далеч по островчетата и хълмовете към Лександ. Наброи повече от сто и не можеше да си обясни появяването им другояче освен с някаква магия.

Гърмежът бе събудил и дивите гъски. Но Ака, щом погледна към брега, каза:

— Децата празнуват.

И те веднага мушнаха глави под крилата и заспаха.

Момчето стоеше и гледаше огньовете, които украсяваха брега като Дълга златна огърлица. Светлината и топлината го привличаха като нощна пеперудка. Много му се искаше да отиде нататък, но не смееше да се отдалечи от гъските. То чуваше изстрел след изстрел и когато разбра, че няма никаква опасност, това също почна да го привлича. Хората край огньовете, за да изразят радостта си, изглежда, че не се задоволяваха само с това да се смеят и провикват, а трябваше да грабнат пушките и да стрелят. А после при един огън на планината почнаха да пускат ракети. Огънят беше голям и високо в планината, но това не им стигаше. Че да го направят още по-красив. Чак до небето трябваше да се вижда колко са радостни.

Момчето се беше приближило тихичко до брега, когато дочу пеене. Тогава то почна да тича. И на него му се искаше да бъде там.

В залива на Ретвик има една много дълга скеля за параходите. На самия й край се бяха събрали малка групичка хора, които пееха над езерото в късната нощ. Те сякаш си мислеха, че и пролетта като дивите гъски спи върху леда на Силян и искаха да я събудят.

Певците започнаха с „Аз знам една страна далеч на север“, после дойде „През чудното лято, когато земята ликува, в Даларна двете големи реки“, след това „Ний вървим към Тюна“, „Горди и смели и буйни мъже“ и най-после „В Даларна живееше, в Даларна живее“. Това бяха все песни за Даларна. На скелята не гореше огън и певците не виждаха надалеч. Но със звуците образът на страната им изникваше пред тях и пред онези, които ги слушаха, ясен и мил като през светъл ден: „Виж каква страна те очаква! Няма ли да ни дойдеш на помощ? Ще оставиш ли зимата още да смразява тази чудна страна?“

Докато пееха, Нилс Холгерсон стоеше и слушаше, но като млъкнаха, той забърза към брега. В залива ледът край сушата се беше стопил, но имаше много пясък и момчето можа да стигне благополучно до близкия огън. То се промъкна предпазливо толкова близо до него, че можеше да вижда насядалите наоколо хора и да чува какво приказват. Момчето пак започна да се пита дали това, което вижда, не е само мираж. Никога не беше срещало хора с такова облекло. Жените бяха с черни островърхи шапки, къси бели кожухчета, розови шалове на врата, зелени копринени елечета и черни поли с престилки на бели, червени, зелени и черни ивици. А мъжете носеха кръгли ниски шапки, сини палта с червени кантове и жълти кожени панталони до коленете, вързани с червени връзки с токи. Момчето не можеше да разбере защо мъжете му се струваха по-различни и много по-внушителни и по-благородни от другите; то се питаше дали дрехите са причина за това. Чуваше, че разговарят помежду си, но не можеше нищо да разбере. Спомни си красивите дрехи, които майка му бе скътала в сандъка си и който никой вече не носеше, и почна да се пита дали това не са някакви древни хора, живели на земята преди стотици години.

Но това само му се мярна през ума, защото ясно личеше, че те са живи хора. Населението край Силян е запазило в говора, носията и бита си много неща от отдавна миналото време и затова картината му се стори недействителна.

Момчето скоро разбра, че насядалите край огъня разговарят за стари времена. Те разказваха за младините си, когато е трябвало да отиват далеч по чужди страни, за да печелят хляба си. То чу много разкази, но най-добре запомни онова, което една стара жена разказа за своя живот.

Разказът на Мюрчерстис

— Татко и мама имаха малък чифлик в Остбйорка, но ние бяхме толкова много братя и сестри и времената бяха толкова тежки, че като станах на шестнадесет години, трябваше да тръгна да печеля хляба си. Двадесетина млади хора напуснахме Рзтвик. На 14 април 1845 година видях за пръв път Стокхолм. В торбата си носех няколко хляба, парче телешко месо и малко сирене. Двадесет и четири гроша бяха цялото ми състояние. В един кожен чувал бях сложила другото ядене, което ми дадоха от къщи, и едни работни дрехи и ги бях изпратила с кола.

Тръгнахме най напред към Фалуи. Изминавахме по тридесет-четиридесет километра на ден и стигнахме в Стокхолм за седем дни. Едно време не беше като сега, да седнеш във влака и да стигнеш удобно за осем-девет часа.

Когато влязохме в Стокхолм, хората почнаха да подвикват: „Ето го полка на Даларна!“ Като крачехме из улиците с обущата си с високи токове, на които обущарят беше наковал не по-малко от по петнадесет големи гвоздея, сякаш мартаируваше цял полк. Някои от нас се плъзгаха и падаха, защото не бяхме свикнали да ходим по покрити с калдъръм улици.

Настанихме се в хана „Белият кон“, който се намираше на Стура Бадстюгатан в Сьодер. Младежите от Мура живееха на същата улица в друг хан, който се наричаше „Голямата корона“. Трябваше бързо да-си потърся работа, защото от моите двадесет и четири гроша бяха останали само осемнадесет. Едно момиче ми каза да отида у един офицер, който живееше на Хорнстул, и да попитам за работа. Наеха ме за четири дни да копая и да садя в градината му. Платиха ми двадесет и четири гроша, но без храната. Не можех да си купувам почти нищо, но момиченцата на господаря, конто виждаха, че гладувам, ми носеха ядене от кухнята, тъй че се хранех добре.

После се хванах на работа у една жена на Норландсгатан. Там стаята ми беше лоша и плъховете ми изгризаха и шапката, и шала, а на кожения ми чувал проядоха дупки, та трябваше да го кърпя с кожа от стари ботуши. У тая жена работих две седмици. После трябваше да се върна у дома с два талера в джоба.

Тръгнах през Лександ и останах няколко дни в едно село, което се казваше Рьонес. Помня, че там хората варяха каша от овес, примесен със слама и глина. Нямахме нищо друго, а когато човек е гладен и тя е вкусна.

Да, тази година не беше много плодородна, а другата се случи още по-лоша. Трябваше пак да замина, в къщи нямаше нищо за ядене. Тръгнах с две момичета за Хюдиксвал, а дотам има двеста и четиридесет километра. Из целия път трябваше да носим чувалите си на гръб, защото нямахме кола. Надявахме се да намерим работа из градините, но като стигнахме там, всичко, беше покрито с дебел сняг. Тръгнах из околностите да търся по чифлиците някаква работа. Ах, мили мои, колко уморена и гладна бях, когато най-после стигнах в един чифлик, където останах да влача вълна за осем гроша на ден! После намерих работа в града и останах до юли. Но тогава така ми домиля за дома, че си тръгнах за Ретвик. Какво да се прави, бях едва на седемнадесет години! Скъсала си бях обувките, та трябваше да ходя боса двеста и четиридесет километра. Но в душата си се радвах, защото имах спестени петнадесет талера и носех за сестричетата си няколко корави кифли и една кесия захар на бучки. Когато ме черпеха някъде кафе с две бучки, винаги прибирах едната.

Вие не знаете, момичета, колко трябва да сте благодарни, че времената се подобриха. По онова време гладните години се редуваха една след друга. Младежите в Даларна трябваше да ходят из чужди краища, за да припечелят нещо. На другата година, 1847, отидох пак в Стокхолм и си намерих работа в градината Стура Хорнсберг. Там имаше много момичета и надницата ни беше малко по-добра, но все пак трябваше да живеем много пестеливо. Събирахме из градината стари гвоздеи и кости и ги продавахме на вехтошарите, а с парите си купувахме корави като камък сухари, които печеха за войниците във военната фурна. На края на юли си тръгнах, за да помогна за жътвата. Този път бях спестила тридесет талера.

На следната година пак тръгнах на печалба. Тогава постъпих в Сталместарегорден край Стокхолм. През лятото имаше маневри в Лагордсиердет. Съдържателят на ресторанта ме изпрати да надзиравам походната кухня, която беше уредил на една войнишка кола. И на сто години да стана, няма да забравя деня, когато ме накараха да свиря на рог пред крал Оскар Първи. За награда той ми даде два талера.

После няколко лета поред бях гребец на лодка в залива Брунсвик, дето прекарвахме пътници между Албано и Хага. Това беше най-хубавото ми време. В лодката носехме и рогове и понякога пътниците сами взимаха веслата, за да им посвирим. Когато наесен свършвахме работа, отивах в Упланд и помагах из чифлиците във вършитбата. Прибирах се чак към Коледа със стотина талера в джоба. А от вършитбата ми даваха жито, което баща ми прибираше през зимата с шейната. Ако ние, сестрите и братята, не ходехме на печалба, нямаше да има с какво да преживяваме. Към Коледа житото от нашите ни-вички се свършваше, а тогава още не садяха картофи. Трябваше да се купува жито от търговците. А се налагаше здравата да пестим, тъй като ръжта струваше четиридесет талера крината, а овесът — двадесет и четири. Спомням си, че понякога сме давали цялата крава за десетина крини овес. Печехме хляб от овес и ситно нарязана слама. След всеки залък трябваше да пием вода, за да го прокараме.

Така обикалях тук и там за работа до 1856 година, когато се ожених. С Йон бяхме добри приятели още от Стокхолм. Когато се прибирах у дома, малко се страхувах да не би стокхолмските момичета да ми го отнемат. Те му казваха „красивият Йон“ и „хубавият даларнец“. Но той имаше златно сърце и когато спести достатъчно, направихме сватба.

После настъпиха щастливи години, без никакви грижи, но това не трая дълго. През 1863 година Йон умря и аз останах сама с пет малки деца. Но все пак не бяхме много зле, защото в Даларна настъпиха по-добри времена. Имаше достатъчно картофи и жито. Не можеше и сравнение да става с миналото. Аз сама се грижех за нивите, които наследих, а имах и своя къщурка. Така минаваха година след година, децата израснаха. Те сега са добре настанени, ония, разбира се, които останаха живи, слава богу! Сега те не могат и да си представят как е гладувал народът в Даларна, когато майка им е била млада.

Старицата млъкна. Докато разказваше, огънят беше почнал да догаря. Един по един хората се разотиваха. Момчето се запъти по леда да търси другарите си и докато тичаше само в тъмнината, в ушите му звучеше един стих от песента, която чу от скелята: „В Даларна живееше, в Даларна живее сред бедните вярност и чест…“ После идваше нещо, което то бе забравило, но края на песента си спомняше добре: „И хлябът им е лош, те нямат жито със товари, но тук, при бедните, намирали са помощ не малко господари.“

Момчето не беше забравило съвсем онова, което бе слушало за Стюревци и Густав Ваза. То винаги се питаше защо те са търсили помощ в Даларна, но сега това му беше ясно. В страната, която раждаше жени като старицата край огъня, мъжете сигурно бяха непобедими.