Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Четвъртък, 28 април

През целия ден, в който дивите гъски летяха над Минната област, духаше силен западен вятър и щом се опитваха да се запътят на север, той ги отнасяше на изток. Но Ака знаеше, че в източната част на страната ги дебне лисицата Смире, затова не искаше да хвърчи натам, а час по час извиваше и с мъка напредваше на запад. По този начин гъските се движеха много бавно и следобед все още се намираха над минните области във Вестманланд. Надвечер вятърът изведнъж утихна и уморените пътници се зарадваха, че ще пропътуват лесно тези един-два часа, които оставаха до залез. Но внезапно налетя страхотен вятър. Той ги пръсна като листа и момчето, което седеше безгрижно върху гърба на гъсока, без да очаква някаква опасност, падна и полетя надолу.

То беше малко и леко и вятърът го понесе настрана, а после бавно и постепенно го положи на земята като откъснат от дърво лист.

„Е, не е толкова страшно! — мислеше си момчето още докато падаше. — Така бавно слизам, като че ли съм някаква хартийка. Гъсокът Мортен веднага ще се спусне да ме вземе.“

Първото нещо, което то направи, след като стъпи на земята, беше да свали шапчицата си и да я размаха, за да може големият бял гъсок да го види къде е.

— Где си? Тук съм. Где си? Тук съм. Где си? — викаше то, като се чудеше защо Мортен още не идва.

Но гъсока го нямаше и на небето не се виждаше ятото диви гъски. Те бяха изчезнали.

Това му се видя малко чудно, но то не се изплаши, нито се разтревожи. И през ум не му минаваше, че Ака или Мортен могат да го изоставят. Сигурно вятърът ги е разпръснал. Щом успеят да се върнат, те ще дойдат да го вземат.

Но какво е това? Къде се намира? Досега то само беше гледало към небето, за да търси гъските, и не бе погледнало наоколо. Беше паднало не в равнината, а в някаква дълбока планинска пропаст. Намираше се в някакво място, голямо като черква, с почти отвесни каменни стени и без покрив. По земята се търкаляха големи каменни блокове, а между тях растяха мъх, боровинки и ниски брезички. Тук-там по стените имаше издатини и по тях се виждаха останки от стъбла. На едната страна зееше тъмен отвор, който като че ли водеше в недрата на планината.

Момчето ненапразно беше пътувало цял ден над Минната област. То веднага се досети, че това не е пропаст, а че тук някога хората са копали руда. „Веднага ще се опитам да изскоча горе — помисли си то, — защото иначе спътниците ми няма да ме намерят.“ Но тъкмо тръгна към стената, някой го хвана отзад и един дебел глас избуча в ухото му:

— Кой си ти?

Момчето бързо се обърна и в първия миг на изненада помисли, че се намира пред голям каменен блок, обрасъл с дълъг сивокафяв мъх; скоро обаче видя, че каменният блок има широки лапи, крака, глава и голяма, ръмжаща муцуна.

Не можа нищо да отговори, но и животното като че ли не очакваше отговор. То го събори на земята, потърколи го напред-назад с лапата си и почна да го души. После се приготви да го глътне, но нещо му дойде на ум и извика:

— Мюре, Бруме, елате тука, деца, да си хапнете нещо вкусничко! Веднага дотичаха две рошави мечета с мека като на кученца козина. Те стъпваха още малко неуверено.

— Какво си ни намерила, мамо Мецо? Дай да видим, дай да видим! — развикаха се те.

„Охо, значи, съм попаднал при мечки — помисли си момчето. — Лисицата Смире няма защо да се мъчи да ме преследва вече.“

Мечката го побутна с муцуната си към мечетата. Едното от тях го захапа и хукна да бяга с него. Но то го държеше леко: играеше му се и искаше да се позабавлява с Палечко, преди да го убие. Другото се спусна да го гони, но се спъна и падна върху главата на първото. После почнаха да се търкалят, да се хапят и да се драскат с нокти.

Като се видя на свобода, момчето изтича до каменната стена и почна да се катери по нея. Но двете мечета се спуснаха подире му, покатериха се бързо и ловко, настигнаха го и го хвърлиха на мъха като топка. „Сега знам как се чувствуват мишлетата, като попаднат в ноктите на котката“ — помисли си момчето.

То няколко пъти се опита да избяга. Вмъкваше се дълбоко в изоставения рудник, криеше се зад камъните или се катереше по брезичките, но мечетата веднага го намираха. Щом го хванеха, те веднага пак го пускаха, за да може да се скрие отново и отново да го търсят.

Най-после момчето така се умори и отегчи, че се хвърли на земята.

— Бягай — изръмжаха мечетата — или ще те изядем!

— Изяжте ме — отвърна момчето, — не мога повече да бягам. Мечетата веднага припнаха към мечката.

— Мамо Мецо, мамо Мецо, той не иска вече да играе! — оплакаха се те.

— Тогава си го разделете поравно — отговори мечката.

Като чу това, момчето така се изплаши, че веднага поднови играта.

Когато дойде време за спане и мечката повика мечетата да си легнат до нея, те бяха толкова доволни от играта, че поискаха да я продължат и на следния ден. Туриха момчето помежду си и го натиснаха с лапките си, така че да се събудят, ако то се раздвижи. Мечетата веднага заспаха и момчето реши след малко да се опита да избяга. Но него никога досега не го бяха гонили, подхвърляли и търкаляли така и от умора то също заспа.

Малко по-късно пристигна и мечокът и заслиза по стената. Момчето се събуди от шума на камъните, които се ронеха под неговите лапи. То не смееше да мърда много, но се пообърна, за да разгледа мечока. Той беше грамаден и силен, с големи лапи и страшни зъби. Имаше малки зли очички. Като видя стария цар на гората, момчето неволно изтръпна.

— Мирише ми на човек! — изръмжа гръмогласно мечокът, като се приближи до мечката.

— Как можа да измислиш такава глупост! — отвърна мечката, като продължи да лежи спокойно. — Ние наистина сме се уговорили да не правим зло на хората, но мислиш ли, че ако се покаже човек тук, дето са мечетата ни, от него ще остане някаква следа?

Мечокът си легна до мечката, но като че ли не се задоволи с отговора и, защото от време на време въртеше нос и душеше въздуха.

— Стига си душил! — ядоса се мечката. — Достатъчно добре ме познаваш, за да знаеш, че няма да допусна някаква опасност да грози малките ни. По-добре кажи нещо! Цяла седмица не съм те виждала.

— Ходих да търся ново жилище — отвърна мечокът. — Отидох най-напред във Вермланд, за да разбера от роднините в областта Екс как е при тях, но напразно се трепах. Никого не намерих. В цялата гора няма нито една меча бърлога!

— Аз мисля, че хората са решили да останат сами на земята — каза мечката. — Дори ако оставим добитъка и хората на мира и живеем само е боровинки, мравки и бурени, пак не можем да останем в гората. Просто се чудя къде да се денем, та да ни оставят на мира!

— Тук, в изоставената мина, ни беше добре много години наред — продължи мечокът. — Но откакто край нас започна този шум, вече не мога да живея тук. Ходих да погледна и на изток от Далелв, оттатък Гарпенберг. И там има хубави стари мини и добри скривалища и ми се струва, че хората няма да ни безпокоят…

Като каза това, мечокът стана и отново почна да души наоколо.

— Чудно нещо, щом заговоря за хора и надушвам миризмата им — каза той.

— Провери сам, щом не ми вярваш! — отвърна мечката. — Чудя се само къде ли може да се скрие човек тука.

Мечокът обиколи цялото леговище, като продължаваше да души. Най-после пак си легна, без да каже дума.

— Напи ти казах — обади се мечката. — Но ти си мислиш, че само ти имаш нос и уши.

— С такива съседи никога не можеш да бъдеш спокоен — отвърна добродушно мечокът, но изведнъж скочи. За нещастие едно от мечетата беше преместило лапата си върху лицето на Нилс, който почна да се задушава и се разкиха. Сега мечката не можеше вече да мами мечока. Той разбута мечетата настрана и съгледа момчето, преди то да успее да стане.

Мечокът щеше веднага да го глътне, ако мечката не се беше изпречила пред него.

— Не го пипай! То е на децата — каза тя, — Те така се забавляваха с него цялата вечер, че не поискаха да го изядат и си го оставиха за утре.

Но мечокът я отблъсна.

— Не се бъркай в работи, които не разбираш! — изръмжа той. — Не надушваш ли, че мирише на човек? Веднага ще го изям, инак то ще ни изиграе някоя лоша шега!

Мечокът отвори уста, но момчето вече беше извадило от торбичката клечките кибрит, единственото му средство за защита. Драсна една о кожените си панталони и мушна запалената клечка в устата на мечока.

От миризмата на сяра мечокът закашля и кибритът изгасна. Момчето приготви друга клечка, но за чудо мечокът не го нападна.

— Можеш ли да запалиш много такива малки сини рози? — попита той.

— Мога да запаля толкова много, че да унищожат цялата гора — отвърна момчето с надежда, че с това ще уплаши мечока.

— А можеш ли да палиш и къщи, и чифлици? — попита мечокът.

— Това е дреболия за мен — похвали се момчето, като очакваше да вдъхне на мечока уважение към себе си.

— Добре — каза мечокът. — Тогава ще ми направиш една услуга. Доволен съм, че не те изядох!

После взе внимателно момчето в зъбите си и почна да се катери по каменната стена. Той правеше това много леко и бързо, макар че беше толкова голям и тежък. Щом се изкачи горе, спусна се към гората. Тичаше бързо и веднага се виждаше, че е създаден да се вре из гъстите гори. Тежкото му тяло се плъзгаше през гъсталаците като лодка по водата.

Той тича, докато стигна до едно хълмче на края на гората. Тук легна и сложи пред себе си момчето, като го държеше с лапите си.

— Погледни сега тази страшна шумотевица!

Големите железарии с множеството грамадни постройки се издигаха край един водопад. Комините бълваха облаци черен дим, над високите пещи се виеха пламъци, а от прозорците и отворите се лееше светлина. Вътре чукове и валцове работеха с такава сила, че въздухът ехтеше от удари и тропот. Около железариите се издигаха планини от въглища и сгурия, виждаха се складове, бараки с инструменти и дървени скели, а по-нататък започваха дълги редици работнически жилища, хубави вили, училището, един голям покрит салон и много магазинчета. Но там беше тихо и като че ли всички спяха. Момчето дори не погледна нататък, то мислеше само за железариите. Земята около тях беше черна, небето над високите пещи — тъмносиньо, реката бучеше, потънала в бяла пяна, а самите железарии изригнаха светлина и дим, пламъци и искри. Това беше най-величествената гледка, която някога беше виждало.

— Да не би да искаш да кажеш, че можеш да подпалиш и такива големи заводи? — попита мечокът.

Момчето стоеше, затиснато между лапите му, и си мислеше, че ще може да се спаси само ако мечокът го смята силно и всемогъщо.

— Все ми е едно дали са големи или малки — отвърна то. — Аз мога да ги подпаля.

— Тогава ще ти разправя нещо — рече мечокът. — Моите прадеди се заселили в тази област, след като е обрасла с гори. Аз наследих от тях места за лов и за паша, пещери и скривалища и си живеех спокойно. Доскоро хората не ми пречеха много. Те ровеха планините и вадеха по малко руда. Тук, край реката, имаха една пещ и една ковачница. Но пещта палеха само по няколко месеца в годината, а в ковачницата работеха по няколко часа на ден. Това все още се търпеше. Но през последните години, откакто издигнаха това чудо, което работи денонощно, аз вече не мога да понасям. По-рано тук живееше само господарят с няколко ковачи, а сега е пълно с хора и никога не съм спокоен. Мислех, че ще трябва да се изселя оттук, но сега ми хрумна нещо по умно.

Момчето не се сещаше какво е измислил мечокът, но не му остана време да попита, защото той пак го взе със зъби и го понесе. То не виждаше накъде отиват, но по шума, който се засилваше, разбра, че се приближават към железариите.

Мечокът добре ги познаваше. Той беше бродил през тъмните нощи около тях да гледа какво става вътре и се чудеше няма ли работата да спре някога. Побутнал беше стените с лапите си и съжаляваше, че не е достатъчно силен да събори всичко с един удар.

— На черната земя той мъчно можеше да се различи и като се движеше в сянката на стените, нямаше голяма опасност да го открият. Сега той спокойно се промъкна между постройките и се покатери на един куп сгурия. Там се изправи на задните си крака, взе момчето между предните си лапи и го вдигна нагоре.

— Опитай се да надзърнеш вътре! — каза той.

Там тъкмо произвеждаха бесемерова стомана. В едно голямо черно кълбо, прикрепено високо под покрива и пълно с разтопено желязо, вдухваха силна въздушна струя. Въздухът минаваше със страшно бучене през желязната маса и от нея изскачаха цял гейзер искри. Те хвърчеха на снопове, на букети, на цели ивици. Бяха разноцветни, по-малки и по-големи, летяха към едната стена, отскачаха от нея и се пръскаха из цялото помещение. Мечокът държа момчето, докато свърши целият процес и червената, блестяща стомана потече от кълбото в два метални съда. Момчето така се увлече от гледката, че дори забрави за положението си.

После мечокът му показа отделението за валцоване. Един работник извади от отвора на пещта късо, дебело, нажежено до бяло парче желязо и го мушна под един валц. Като мина под валца, парчето се стесни и удължи. Друг работник веднага го пое и го вкара в по-тесен валц, който го направи още по-дълго и по-тънко. То минаваше така от валц към валц, докато на края на земята се нави тел, още червен, дълъг няколко метра. Докато първото парче желязо се валцоваше, от пещта извадиха ново, което също тръгна под валците, после трето… На земята като съскаща змия непрекъснато се виеше нажежен до червено тел. Много му беше приятно да гледа желязото, но още по-чудни бяха работниците, които смело и ловко хващаха нажежените змии с клещите си и ги натикваха под валцовете. За тях като че ли беше играчка да боравят с шипящото желязо. „Ето това е истинска мъжка работа“ — каза си момчето.

Мечокът му показа също леярнята и ковачницата и то все повече и повече се чудеше, като гледаше как ковачите се справят с огъня и желязото. „Тези хора не се боят нито от топлината, нито от пламъците“ — мислеше си то. Те бяха черни и изцапани със сажди, сякаш бяха от някакво племе огнени хора. Сигурно затова можеха да превиват желязото и да му дават, каквато си искат, форма. Не му се вярваше, че обикновени хора могат да имат такива способности.

— И така продължава ден след ден, нощ след нощ — каза мечокът, като легна на земята. — Нали разбираш защо не мога да издържам вече? Добре, че най-сетне ще туря край на тази работа.

— Наистина ли? — учуди се момчето. — Какво ще направиш?

— Искам ти да запалиш постройките — отвърна мечокът. — Тогава ще настъпи спокойствие и аз ще мога да си остана тук.

Момчето изтръпна. Затова, значи, мечокът го беше донесъл тук!

— Ако запалиш тези шумни постройки, обещавам ти да те оставя жив. Но ако не го направиш, да знаеш, че краят ти е дошъл.

Големите железарии бяха иззидани от тухли и момчето си помисли, че не е възможно да се запалят, каквото и да си приказва мечокът. Но скоро разбра, че това не е толкова невъзможно. До тях имаше куп слама и дървени стърготини, които лесно можеха да се запалят, по-нататък бяха натрупани дъски, които стигаха до големия склад с въглища. Складът се допираше до работилниците, а ако те се запалеха, огънят скоро щеше да премине на покрива на железариите. Всичко, което може да гори, щеше да пламне, стените щяха да се съборят от топлината и да унищожат машините.

— Е, ще ги запалиш ли, или не? — попита мечокът. Момчето беше готово веднага да откаже, но знаеше, че тогава лапите, които го държеха, в миг щяха да го смачкат.

— Нека си помисля малко — каза то.

— Може — съгласи се мечокът, — но трябва да ти кажа още, че това именно желязо даде на хората такова надмощие над нас, мечките. Това също ме кара да искам да туря край на работата тук.

Момчето искаше да използува времето, за да измисли как да се отърве, но толкова го беше страх, че не можеше да събере мислите си; вместо това започна да си представя колко необходимо е желязото за хората. То им трябваше за всичко. От желязо беше плугът, който ореше нивите; брадвата, която правеше къщи; сърпът, който жънеше житото; ножът, който служи за какво ди не. От желязо беше юздата, която управляваше коня, ключалката, която заключваше вратата, гвоздеите, които държаха мебелите, ламарината на покрива. Пушката, с която хората унищожаваха дивите: зверове, беше от желязо, както и кирката, с която копаеха шахти. С желязо бяха покрити военните кораби, които видя в Карлскруна, по железни релси летяха влаковете из страната; от желязо беше иглата, която шиеше дрехите, ножицата, която стрижеше овците, тенджерата, в която се готвеше яденето. Накратко, всичко полезно и необходимо беше от желязо. Мечокът е прав, желязото наистина беше дало на хората надмощие над мечките.

— Е, ще ги запалиш ли, или не?

Момчето се сепна. То седеше и си мислеше за куп ненужни неща, вместо да измисли начин да се спаси.

— Не бъди толкова нетърпелив — отговори то. — Този въпрос за мен е много важен и аз трябва да го обмисля добре.

— Хайде помисли си още малко! — съгласи се мечокът. — Но ще ти кажа, че това желязо направи хората по-умни от нас, мечките, и само затова искам да туря край на работата тук.

Момчето се помъчи да измисли някакъв начин да избяга, но тази нощ мислите му следваха свой път и пак го увлякоха по желязото. То почна да разбира постепенно какви усилия са положили хората, докато се научат да добиват желязо, като топят рудата, и си представи старите очернени ковачи, които, наведени над огнището, мислят как по-добре да подхванат работата. Може би защото трябваше да мислят толкова върху желязото, те бяха станали по-умни и бяха стигнали дотам да строят такива грамадни заводи. Сигурно имаха да благодарят на желязото за много повече неща, отколкото сами предполагаха.

— Е, какво? — обади, се мечокът. — Ще ги подпалиш ли? Момчето трепна. Мислеше за ненужни неща и съвсем не беше намерило начин да се отърве.

— Не е толкова лесно, колкото ти се струва — каза то. — Нека да помисля още малко.

— Още малко мога да те почакам — отвърна мечокът. — Но това е последната отсрочка. Знай, че заради желязото хората могат да живеят тук, в царството на мечките, и затова аз искам да спра работата.

Момчето искаше да използува последната възможност да измисли някакво спасение, но беше много изплашено и смутено и мислите му се насочиха към онова, което беше видяло в Минната област. Чудно беше наистина колко живот и движение имаше тук, каква работа кипеше в тази дива местност! Колко бедно и пусто щеше да е, ако тук нямаше желязо! На колко хора даваха работа тези железарии още откакто бяха почнали да ги строят, колко къщи бяха изникнали около тях, пълни с работници, колко железопътни линии и телеграфни жици бяха привлекли и колко желязо изпращаха…

— Е, какво реши? — попита мечокът. — Ще ги подпалиш ли, или няма да ги подпалиш?

Момчето прекара ръка по челото си. Не беше измислило никакъв начин за спасение, но знаеше, че не може да попречи за добиването на желязото, което беше такъв добър помощник на човека и даваше хляб — на толкова много хора в този край.

— Няма! — отговори то.

Без да каже дума, мечокът го стисна малко по-силно между лапите си.

— Не можеш да ме заставиш да разруша железариите — продължи момчето. — Желязото е такова голямо благо за хората, че не бива да им го отнемаме.

— Да не би да очакваш, че ще те оставя жив? — каза мечокът.

— Разбира се, че не очаквам — отвърна момчето, като го погледна право в очите.

Мечокът го притисна още по-силно. То почувствува такава болка, че на очите му се появиха сълзи, но не каза нищо.

— Добре тогава! — закани се мечокът и бавно вдигна едната си лапа, като се надяваше, че в последния момент момчето ще отстъпи.

В този миг нещо изтрака близо до тях и момчето видя на няколко крачки лъскавото дуло на пушка. И то, и мечокът бяха така погълнати със себе си, че не бяха забелязали как един човек се беше промъкнал до тях.

— Мечо! — извика момчето. — Не чуваш ли, че се щракна пушка? Бягай, че ще те застрелят!

Мечокът хукна, като грабна и момчето със себе си. Чуха се няколко изстрела и куршумите изпищяха край ушите му, но той се измъкна благополучно.

Момчето, което висеше на устата на мечока, си мислеше, че никога досега не е извършвало такава глупост. Ако си беше мълчало, щяха да застрелят мечока и то щеше да се освободи. Но така беше свикнало да помага на животните, че и този път го направи, без да се замисли.

Като навлезе навътре в гората, мечокът се спря и остави момчето на земята.

— Благодаря ти, джудженце! — каза той. — Ако не беше ти, куршумите сигурно щяха да ме улучат. А сега и аз искам да ти направя една услуга. Ако някога пак те хване мечка, кажи й само онова, което сега ще ти пошепна, и тя няма да те докосне!

После мечокът пошепна няколко думи в ухото на момчето и си тръгна, защото му се стори, че го преследват кучета и ловци.

А момчето остана в гората, здраво и читаво, като се чудеше как стана всичко това.

Дивите гъски бяха летели, търсили и викали цялата вечер, но не можаха да намерят Палечко. Те продължиха да търсят и дълго след залез слънце, а когато толкова се стъмни, че трябваше да лягат да спят, бяха много отчаяни. Всички бяха уверени, че момчето се е убило при падането и сега лежи мъртво някъде в гората, където не могат да го видят.

Но когато на следната сутрин слънцето се показа над планините и събуди дивите гъски, момчето както обикновено спеше между тях. Като се събуди и ги чу как бъбрят и крякат от учудване, то не можа да сдържи смеха си.

Те бяха толкова любопитни да чуят какво се бе случило, че не искаха да отидат на паша, преди то да им разкаже всичките си приключения. Момчето на драго сърце им разправи преживяванията си с мечките, но по-нататък като че ли не му се искаше да продължи.

— Е, вие вече знаете как се върнах при вас — каза то.

— Не, нищо не знаем. Ние мислехме, че си се убил.

— Чудна работа! — продължи момчето. — Когато мечокът ме остави, аз се качих на един бор и заспах. На разсъмване един орел се спусна над мен, грабна ме с ноктите си и ме отнесе. Аз, разбира се, си по-мислих, че с мен е свършено. Но той не ми направи нищо, тръгна право насам и ме спусна при вас.

— Не каза ли кой е? — попита белият гъсок.

— Той изчезна, преди да успея да му благодаря. Помислих, че майка Ака го е изпратила да ме вземе.

— Много чудно наистина! — каза белият гъсок. — Сигурен ли си, че това беше орел?

— Никога досега не съм виждал орел, но птицата беше толкова голяма, че не мога да я нарека другояче — отвърна момчето.

Гъсокът Мортен се обърна към другите гъски, за да разбере какво мислят те за тая работа. Но те стояха и гледаха нагоре към небето и изглеждаше, като че ли мислят съвсем за друго.

— Все пак не бива да забравяме, че и днес трябва да закусим — каза Ака, като разпери криле, за да излети.