Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция

Петък, 1 април

След като напуснаха Сконе, дивите гъски и лисицата Смире никак не се надяваха, че ще се срещнат пак някой ден. Но стана така, че гъските минаха през Блекинге, а там се бе заселила и лисицата Смире. Досега тя беше скитала из северната част на страната, дето няма големи господарски градини и паркове, пълни със сърни и вкусни сърненца. Не може и да се опише колко недоволна беше Смире.

Един следобед, като бродеше из дивата гориста местност недалеч от реката Ронебю, Смире видя над главата си ято диви гъски. Скоро забеляза, че една от гъските е бяла и веднага разбра с кого има работа. Без да се бави нито миг, тя тръгна подир гъските. Хапваше й се хубаво месце, а и много й се искаше да си отмъсти за всички неприятности, които те й бяха причинили.

Гъските летяха на изток, докато стигнаха реката Ронебю, а след това завиха и тръгнаха на юг. Смире разбра, че си търсят място за нощуване край брега на реката и се зарадва, че без големи мъчнотии ще пипне една-две от тях. Ала когато най-сетне откри мястото, дето гъските се бяха настанили, остана много разочарована: то беше толкова добре защитено, че тя по никакъв начин нямаше да може да се добере до тях.

Реката Ронебю не е голяма, нито пълноводна, но въпреки това е много известна поради красивите си брегове. На няколко места тя се промъква между стръмни планински стени, издигащи се отвесно нагоре и обрасли с орлови нокти и диви череши, с глог и елхи, със скоруши и върби. Няма по-приятно нещо от това да гребеш през някой хубав летен ден по тъмната река и да гледаш нагоре меката зеленина, надвиснала по грапавите каменни стени.

Но сега, когато дивите гъски и Смире стигнаха до реката, беше още студена и неприветлива ранна пролет, дърветата бяха голи и никой не се и интересуваше красиви ли са бреговете, или не. Дивите гъски бяха доволни, че намериха под отвесните стени ивичка пясък, достатъчно голяма, за да се настанят на нея. Пред тях се пенеше реката, буйна и придошла от топящите се снегове, зад тях се издигаше непристъпна стена, а надвисналите клони ги скриваха от погледа. По-добро място не можеше да се намери.

Гъските веднага заспаха, но момчето не го ловеше сън. След залез слънце припадащият мрак и околната природа го плашеха и тогава то копнееше да бъде между хора. Сгушило се под крилото на гъсока, то не виждаше и почти не чуваше нищо и само се молеше никой да не нападне гъсока, защото няма да може да го спаси. От всички страни му се счуваха шумове и постепенно го обхвана такава тревога, че то изпълзя изпод крилото на гъсока и седна до него.

А Смире в това време стоеше горе на скалите и гледаше гъските. „Спокойно можеш да изоставиш това преследване — казваше си тя. — По такава стръмна стена не можеш да се спуснеш; не можеш също така да преплуваш буйната река, а няма никаква пътечка край брега, която да те отведе до тях. Тия гъски са твърде хитри. Веднъж завинаги престани да ги преследваш!“

Но като всяка лисица Смире мъчно се отказваше от това, което веднъж е започнала. Тя продължи да стои на ръба на стената, без да откъсва очи от дивите гъски. Докато ги гледаше, припомняше си всички злини, които й бяха причинили. Да, заради тях я изпъдиха от Сконе, та трябваше да търси подслон в бедната Блекинге. Толкова я беше яд на гъските, че мечтаеше да издави всички до една, та ако ще би нищичко да не хапне от тях.

Точно в този миг чу шум в един грамаден бор близо до нея и видя една катеричка, която бягаше, преследвана от златка. И двете не забелязаха Смире, която стоеше тихо и ги гледаше как се прехвърлят от дърво на дърво. Катеричката се прехвърляше от клон на клон така леко, сякаш летеше. Златката не беше такъв добър катерач като катеричката, но и тя тичаше по дърветата като по земята. „Ако можех да се катеря така — мислеше си лисицата, — ония долу нямаше да спят толкова спокойно.“

Когато катеричката бе уловена, Смире отиде при златката, но се спря на две крачки от нея, за да й даде да разбере, че няма намерение да и отмъкне плячката. Каза й учтиво „добър ден“ и я поздрави със сполучливия лов. Беше сладкодумна като всички лисици. Златката пък, която с дългото си гъвкаво тяло, хубава главичка, мека козина и светлокафяво петно на гушата минаваше за образец на красотата, а всъщност беше един див горски обитател, почти не отговаряше.

— Само на едно се чудя — каза Смире. — Как е възможно такъв ловец като теб да се задоволява с катерица, докато наблизо има толкова по-добър дивеч? — И тя млъкна, но тъй като златката само й се хилеше нахално, подзе отново: — Нима не си видяла дивите гъски долу под скалите? Или не си достатъчно добър катерач, за да стигнеш до тях?

Този път лисицата не чака дълго време отговор Златката се хлъзна към нея с извит гръб и настръхнала козина.

— Диви гъски ли си видяла? — изсъска тя. — Къде са те? Казвай бързо, докато не съм ти прегризала гърлото!

— Не забравяй, че съм два пъти по-голяма от тебе! А бъди и малко по-учтива. Аз само това искам, да ти покажа дивите гъски.

Миг след това златката вече слизаше надолу по стената. Смире я наблюдаваше как се хлъзга като змия от клон на клон и си мислеше: „Този красив ловец е най-жестокото животно в цялата гора. Гъските ще има да ме помнят с кървавото си пробуждане.“

Но точно когато очакваше да чуе предсмъртните крясъци на гъските, тя видя как златката се откъсна от един клон и цопна във водата, която плисна нависоко. Миг след това се чуха силни удари на криле и гъските бързо отлетяха.

Смире понечи да ги последва, но толкова беше любопитна да разбере как гъските са се спасили, че остана, докато златката се покатери горе. Тя пристигаше мокра като мишка, от време на време се спираше и си търкаше главата с предните лапи.

— Знаех си, че каквато си тромава, ще цамбурнеш право в реката! — каза й Смире презрително.

— Съвсем не съм тромава и няма защо да ми се подиграваш — отвърна златката. — Бях вече на един от най-долните клони и пресмятах как да избия повече гъски, когато едно малко хлапе, не по-голямо от катеричка, изведнъж изтича, хвърли камък и ме удари по главата с такава сила, че паднах във водата и докато се, измъкна…

Златката не довърши разказа си, защото нямаше вече слушатели. Смире беше изтичала напред по следите на гъските.

През това време Ака летеше на юг и търсеше ново място за нощуване. Още не се бе мръкнало съвсем, луната светеше високо на небето и тя можеше да вижда местността. За щастие тя я познаваше добре, защото неведнъж, когато прелитаха напролет Балтийско море, вятърът ги бе отнасял към Блекинге.

Ака следваше реката, която се виеше през осветената от луната местност като черна лъскава змия. Така стигнаха до Юпафорш, където реката най-напред изчезва под земята, а после, светла и прозрачна като кристал, се хвърля в една тясна пропаст, на дъното на която се разбива в искрящи пръски и пяна. Под белия водопад има няколко камъка, между които водата се блъска с дива сила. Точно там спря Ака. И това място беше добро за нощуване, особено късно вечер, когато не се мяркат вече никакви хора. Преди да се е мръкнало съвсем, гъските не биха могли да кацнат там, защото местността около Юпафорш не е безлюдна. На едната страна на водопада се намира книжна фабрика, а на другата — гористият парк Юпадал, по чиито стръмни пътеки винаги има хора, които се любуват на буйната, пенлива река в пропастта.

И тук както и по-рано, гъските никак не подозираха, че се намират на такова прочуто с красотата си място. Те си мислеха само колко опасно и страшно е да се спи на мокрите хлъзгави камъни сред гърмящия водопад. Но те бяха доволни, че тук ще се запазят от грабливи животни.

Гъските веднага заспаха, но момчето беше неспокойно и седна до гъсока, за да може да го пази.

Скоро по брега на реката дотърча Смире. Тя веднага забеляза гъските сред пенливите води и разбра, че няма да може да ги достигне. Но въпреки това седна на брега и просто не можеше да откъсне погледа си от тях. Чувствуваше се много унизена — тук бе поставена на карта ловната й чест!

Изведнъж от водата се измъкна една видра с риба в уста. Смире тръгна към нея, но се спря на две крачки, за да покаже, че няма намерение да й вземе плячката.

— Много си чудна, задоволяваш се да ловиш риба, когато камъните са пълни с диви гъски! — каза Смире толкова възбудена, че нямаше време да реди думите си както обикновено.

Видрата дори не обърна глава към реката. Като всички видри и тя беше скитница, често бе ловила риба в езерото Вомб и познаваше добре Смире.

— Знам, Смире, че ми правиш тези номера, за да ми отмъкнеш пъстървата — каза тя.

— А, ти ли си, Грипе? — зарадва се Смире, защото знаеше, че видрата е опитен и смел плувец. — Нищо чудно, че не поглеждаш гъските. Ти не можеш да доплуваш до тях!

Но на видрата, надарена от природата с ципи между пръстите, със силна опашка, която й служи като кормило, и с непромокаема козина, й беше неприятно да се говори за нея, че съществува бързей, който тя не би могла да преодолее. Тя се извърна към реката и като видя дивите гъски; хвърли рибата и се спусна по стръмния бряг във водата.

Ако беше малко по-късно през пролетта и славеите бяха пристигнали вече в парка Юпадал, много нощи те щяха да възпяват борбата на Грипе с бързея. Вълните много пъти отнасяха видрата надолу по реката, но тя отново се връщаше. Търсеше тихи места, катереше се по камъните и малко по малко наближаваше гъските. Това беше опасна борба, заслужаваше да бъде възпята от славеите.

Доколкото й бе възможно, Смире следеше с поглед пътя й. Накрая видя как видрата започна да се катери към дивите гъски. Но точно тогава тя изрева високо и диво и падна по гръб във водата, която я отнесе като сляпо коте. После се чу силен плясък на криле и гъските отлетяха да си търсят друго място за нощуване.

Скоро видрата се изкатери на брега. Без да каже нито дума, тя започна да си ближе едната предна лапа. Но когато Смире й се подигра за несполуката, тя избухна:

— Аз съвсем не съм лош плувец, Смире! Бях наближила вече до гъските и тъкмо почнах да се катеря към: тях, едно малко хлапе дотърча и ме убоде по крака с някакво остро желязо. Толкова ме заболя, че изгубих равновесие и бързеят ме отнесе.

Нямаше защо да разказва повече. Смире беше вече далеч по следите на гъските.

Ака и ятото й трябваше пак да летят в тъмнината. За щастие луната още не се бе скрила и благодарение на нейната светлина те успяха да намерят едно познато на Ака място за нощуване. Тя пак тръгна на юг по блещукащата река. Прелетя, без да спира, над чифлика Юпадал, над тъмните покриви и белия водопад на Ронебю. Малко по на юг от градчето, близо до морето, се намира летовището Ронебю с баните и големите хотели и вили за летовници. През цялата зима всички тези постройки са празни. Това е известно на всички птици и много ята идват през лютата зима да търсят подслон по таваните и верандите на изоставените постройки.

Тук гъските кацнаха на един балкон и както обикновено веднага заспаха. Момчето не спеше, защото не искаше да се мушне под крилото на гъсока.

Балконът гледаше на юг и момчето виждаше пред себе си морето. Не му се спеше и то неволно си мислеше колко приятелски се срещат морето и сушата тук в Блекинге.

Защото сушата и морето могат да се срещат по най-различни начини; На едни места сушата се спуска към морето с ниски, голи хълмове, а морето я посреща с пясък, който натрупва на дюни и насипи. Те като че ли толкова се мразят, че си показват един друг най-лошото, което имат. На други места, като се спуска към морето, сушата издига пред себе си стена от скали, като че ли да се предпази от опасност; тогава морето почва бясно да налита, шиба, пени се и удря скалите, сякаш иска да разбие стената.

Но в Блекинге морето и сушата се срещат съвсем другояче. Тук сушата се разкъсва, на полуострови, острови и островчета, а морето се разлива във фиорди, заливи и проливи и може би затова изглежда като че ли се срещат приятелски и с радост.

Погледнете само морето! То лежи самотно, пусто и безкрайно в далечината и плиска сивите си вълни. Като наближи сушата, то се нахвърля върху първия срещнат остров, завладява го веднага, помита всичката зеленина и го оставя пуст и сив, каквото е самото то. После среща втори остров. С него става същото. И трети. Да, и с този става същото. И той се оказва оголен и опустошен, като че ли е попаднал в ръцете на разбойници. Но островите все повече се сгъстяват и тогава морето разбира, че сушата му изпраща малките си деца, за да го омилостиви. И колкото по-навътре навлиза то, толкова по-кротко става. Вълните му не са така високи, яростта му е утихнала, то оставя зеленина тук-там из пукнатините, разделя се на малки заливи и проливи и най-после, вдълбавайки се навътре в сушата, става толкова безопасно, че по него се решават да плуват и в малки лодки. Така то вече е толкова кротко и приветливо, че сигурно само не може да се познае.

А погледнете сега сушата! Тя е еднообразна, навсякъде една и съща, Равни ниви, тук-там между тях някое пасбище, заобиколено с брези, или хълм, обрасъл с гора. Като че ли сушата мисли само за овес, цвекло и картофи, за борове и ели. Но ето че идва един залив, който се врязва дълбоко в нея. Тя не му обръща внимание, само го обгражда с брезички и елхи като обикновено сладководно езеро. После идва нов залив. И на него тя не обръща никакво внимание, само го облича като първия. Но фиордите почват да се разширяват, да се разклоняват. Те прорязват нивите и горите и сушата най-после ги забелязва.

— Я гледай, самото море е дошло! — казва сушата и започва да се украсява. Слага си венци от цветя, нагъва се с хълмове и долчинки и запраща островчета в морето. Захвърля боровете и елите като стара делнична дреха, накичва се с дъбове, липи, кестени и цъфнали ливади и се превръща в голяма красива градина; И когато посреща морето, тя е така променена, че и сама не може да се познае.

Всички тези неща проличават по-добре едва през лятото, ала момчето все пак забелязваше колко нежна и ласкава е природата и се почувствува по-спокойно. И изведнъж чу силен и страшен вой откъм парка на баните. То се изправи и при бледата лунна светлина видя под балкона една лисица. Смире пак беше открила гъските. Но сега тя разбра, че по никакъв начин не може да се добере до тях и виеше от яд. Воят събуди старата Ака и макар че тя не виждаше нищо в тъмнината, все пак позна гласа.

— Ти ли скиташ посред нощ, Смире? — попита тя.

— Да — отвърна Смире. — Дойдох да ви попитам добре ли ви наредих тази нощ?

— Да не искаш да кажеш, че ти ни прати златката и видрата? — попита Ака.

— Доброто дело не бива да се отрича — каза Смире. — Веднъж вие ми показахте гъшата си игра. Сега аз ви показвам моята лисича игра и нямам намерение да я прекъсна, докато не ви уморя всички до една; та ако ще би да ви следвам през цялата страна.

— Кажи ми, Смире, право ли е да постъпваш така? Ти си въоръжена със зъби и нокти, а ние сме съвсем беззащитни — каза Ака.

Смире си помисли, че Ака се е изплашила и предложи бързо:

— Ако ти, Ака, ми хвърлиш долу оня Палечко, който толкова пъти ми обърква сметките, обещавам ти да сключа мир с вас. И никога вече няма да преследвам нито теб, нито ятото ти.

— Не мога да ти дам Палечко — отвърна Ака. — Всички ние, от най-младата до най-старата, на драго сърце бихме пожертвували живота си за него.

— Щом го обичате толкова — каза Смире, — помни ми думата, че той ще е първият, върху когото ще падне отмъщението ми.

Ака не отговори нищо. Чу се още няколко пъти воят на Смире, след това всичко утихна.

Момчето все още лежеше будно. Това, което Ака каза на лисицата, съвсем го разсъни. То никога не бе допускало, че някой ще рискува за него живота си. От този момент вече не можеше да се каже, че Нилс Холгерсон не обича никого.